Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (37)

XXXVII. Рейна

— Върни назад!

Рейна не искаше да дава заповеди на Пегас, господаря на летящите коне, но и не искаше да я свалят от небето.

Докато приближаваха лагера на нечистокръвните в ранните часове на първи август, забелязаха шест римски онагри. Бронята им от имперско злато блестеше дори в тъмното. Масивните им метателни кранове бяха извити като мачти по време на буря. Екипажи артилеристи тичаха около машините, зареждаха ги и проверяваха дали въжетата не са се усукали.

— Какви са тези неща? — попита Нико.

След което прелетя на около шест метра вляво от нея, яхнал черния пегас Блекджак.

— Обсадни машини — отвърна Рейна. — Ако приближим още малко, ще ни свалят от небето.

— Дори от толкова високо?

Вдясно от нея тренер Хедж изкрещя от своя кон Гуидо:

— Това са онагри, хлапе! Ритат по-нависоко и от Брус Лий!

— Господарю Пегас — каза Рейна и постави ръка върху шията на жребеца, — трябва ни безопасно място, на което да кацнем.

Пегас сякаш я разбра и зави наляво. Останалите летящи коне го последваха — Блекджак, Гуидо и още шест, които носеха Атина Партенос вързана с въжета.

Докато завиваха към западния край на лагера, Рейна огледа сцената под себе си. Легионът бе обсадил източните хълмове и се готвеше за атака. Онагрите бяха наредени в хлабав полукръг на разстояние от около триста метра. Съдейки по размера на оръжията, Рейна изчисли, че Октавиан има достатъчно огнева мощ, за да избие всичко живо в долината.

Това обаче бе само част от проблема. По фланговете на легиона се бяха разположили стотици от така наречените съюзници. Рейна не ги виждаше добре в тъмното, но забеляза поне едно племе диви кентаври и армия песоглавци — хора с кучешки глави, които бяха сключили преди много векове крехко примирие с легиона. Римляните бяха много малко и обкръжени от крайно неблагодадеждни auxilia^[1].

— Там — посочи Нико към Лонг Айлънд Саунд^[2], където светлините от огромна яхта светеха на около половин километър от брега. — Можем да се приземим на палубата на онзи кораб. Гърците контролират морето.

Рейна не бе сигурна, че гърците ще са по-приятелски настроени от римляните, но Пегас хареса идеята. Той прелетя над тъмните води на Саунд.

Корабът представляваше бяла яхта, дълга около трийсет метра, с лъскав корпус и тъмни врати. На корпуса бе изписано с червени букви името „Ми амор“. На предната палуба имаше място за кацане на хеликоптер и бе достатъчно голямо и за Атина Партенос.

Рейна не видя екипаж и предположи, че корабът е обикновен плавателен съд на смъртните, закотвен за през нощта. Ако обаче бъркаше и това бе капан…

— Това е най-добрият ни шанс — каза Нико. — Конете са уморени. Трябва да кацнем.

— Хайде — кимна тя с нежелание.

Пегас се приземи на предната палуба заедно с Гуидо и Блекджак. Останалите шест коня внимателно поставиха Атина Партенос на мястото за хеликоптери и след това кацнаха. С въжетата и хамутите приличаха на животни от въртележка.

Рейна слезе. Както и преди два дни, когато бе срещнала Пегас за пръв път, коленичи пред коня.

— Благодаря ти, велики.

Пегас разпери криле и сведе глава.

Дори сега, след като бяха прелетели половината път до Източното крайбрежие заедно, Рейна не можеше да повярва, че безсмъртният кон й е позволил да го яхне.

Тя винаги си го бе представяла снежнобял и с криле като гълъб, ала козината на Пегас бе наситенокафява, осеяна с червено и златно по муцуната — според Хедж следи от раждането на жребеца, появил се в кръв и Икор от шията на обезглавената си майка Медуза. Крилете на Пегас бяха като на орел — в златисто, бяло и кафяво, — което го правеше да изглежда много по-красив и царствен, отколкото ако беше бял. Той носеше цвета на всички коне и ги представляваше като техен родител.

Пегас изпръхтя.

Хедж затупурка до тях, за да преведе.

— Пегас каза, че трябва да отлети преди стрелбата да започне. Жизнената му сила е свързана с тази на всички пегаси. Ако е ранен, всички крилати коне чувстват болката му. Затова излиза рядко. Той е безсмъртен, ала децата му не са. Не иска да страдат заради него. Помоли другите коне да останат с нас, за да ни помогнат да завършим мисията си.

— Разбирам — каза Рейна — и благодаря.

Пегас изцвили.

Хедж се ококори и сподави хлипа си, след което извади една носна кърпа и потърка очи.

— Тренер — погледна го загрижено Нико, — какво каза Пегас?

— Той… каза, че не е дошъл заради съобщението ми. — Хедж се обърна към Рейна. — А заради теб. Той изпитва чувствата на всички крилати коне. Знае за приятелството ти със Сципион. Пегас каза, че никога не е бил толкова трогнат от съчувствието на герой към крилат кон. Дава ти званието Приятелка на конете. Това е голяма чест.

Очите на Рейна започнаха да парят и тя сведе глава.

— Благодаря ти, господарю.

Пегас тропна с копито по палубата. Останалите летящи коне изцвилиха в поздрав. След това господарят им полетя и изчезна в нощта.

Хедж се загледа смаян към облаците.

— Пегас не се е показвал от стотици години — той потупа Рейна по гърба. — Добре се справи, дете на Рим.

Рейна не смяташе, че заслужава да я хвалят за това, че е причинила толкова беди на Сципион, но сподави угризенията на съвестта си.

— Нико, трябва да проверим кораба — каза тя. — Ако има някой на борда…

— Изоставаш — погали той муцуната на Блекджак. — Усещам присъствието на двама заспали смъртни в главната каюта. И никой друг. Не съм син на Хипнос, но им изпратих сладки сънища. Би трябвало да си останат задрямали до изгрев.

Рейна се постара да не го зяпне. Последните няколко дни бе станал много по-силен. Природната магия на Хедж го бе върнала от ръба. Бе виждала Нико да прави невероятни неща, но манипулирането на сънища… дали винаги не бе владеел това?

— Може би да тръгваме вече — потърка нетърпеливо ръце тренер Хедж. — Жена ми ме чака!

Рейна огледа хоризонта. Гръцка трирема патрулираше брега, но явно не бяха забелязали пристигането им. Не биха тревога. Нямаше и следа от движение по плажа.

Забеляза сребрист отблясък на лунната светлина. Идеше от запад — черна моторница, която се движеше, без да е пуснала фаровете си. Рейна се надяваше да е на смъртни, но после приближи, и дланта й обхвана около дръжката на меча. На носа на лодката имаше лавров венец, украсен с буквите SPQR.

— Легионът ни е изпратил комитет по посрещането.

— Мислех, че римляните нямат флот — проследи погледа й Нико.

— Нямахме — призна тя. — Явно Октавиан хич не си е поплювал.

— Значи нападаме — реши Хедж. — Никой не може да ме спре толкова близо!

Рейна преброи трима души в моторницата. Двама от тях носеха шлемове, но тя позна грубоватото лице и широките рамене на водача, Майкъл Кахейл.

— Ще опитаме да преговаряме — реши Рейна. — Този е един от най-близките хора на Октавиан, но е добър легионер. Може и да се разберем.

Вятърът развя черните коси на Нико по лицето му.

— Ако обаче грешиш…

Черната моторница спря и застана до тях.

— Рейна! — извика Майкъл. — Имам заповед да те арестувам и да конфискувам статуята. Дойдох с още двама центуриони, но предпочитам да се разминем без пролята кръв.

— Ела на борда, Майкъл. — Рейна се опита да успокои треперещите си колене. След това се обърна към Нико и тренер Хедж. — Бъдете нащрек в случай, че бъркам. Майкъл Кахейл не е лесен противник.

 

Майкъл обаче не бе облечен като за бой. Носеше само червената си лагерна риза, дънки и маратонки. Не беше въоръжен, но това не успокои Рейна. Ръцете му бяха широки като стълбове на мост, а изражението му — неприветливо като тухлена стена. Гълъбът, татуиран на ръката му, приличаше повече на мършояд.

Очите му светнаха мрачно, когато видя какво има пред себе си — Атина Партенос, вързана към стадо пегаси, Нико с изтеглен меч от стикска стомана и тренер Хедж с бейзболна бухалка.

Подкрепленията на Майкъл бяха центурионите Лейла от четвърта кохорта и Дакота от пета кохорта. Странен избор. Лейла бе дъщеря на Церера, пословично миролюбива и обикновено разумна. А Дакота… Рейна не можеше да повярва, че най-добродушният от офицерите, синът на Бакхус, е застанал на страната на Октавиан.

— Рейна Рамирес-Арелано — заяви Майкъл, все едно чете от свитък, — някогашен претор…

— Настоящ претор — поправи го Рейна, — освен ако отстраняването ми не е гласувано в сената. А не е така, нали?

Майкъл тежко въздъхна. Явно не му се нравеше задачата, с която е натоварен.

— Заповядано ми е да те арестувам и отведа на съд.

— По чия заповед?

— Знаеш.

— По какви обвинения?

— Слушай, Рейна. — Майкъл потърка челото си, все едно за да прогони главоболие. — Това не ми харесва повече, отколкото и на теб. Но си имам заповеди.

— Незаконно издадени.

— Късно е за това. Октавиан е взел властта и е обявил извънредно положение. Легионът е зад него.

— Вярно ли е това? — Тя погледна демонстративно към Дакота и Лейла.

Лейла отказа да срещне очите й. Дакота намигна, все едно искаше да й предаде нещо, но бе невъзможно да е сигурна. Можеше просто да има тикове от енергийните напитки, които пиеше.

— Във война сме — каза Майкъл. — Трябва да сме заедно. Дакота и Лейла не са от най-верните поддръжници. Октавиан им даде последен шанс да докажат себе си. Ако те отведат пред него, за предпочитане жива, но може и мъртва, ще запазят ранга си и ще докажат лоялността си.

— Към Октавиан — отбеляза Рейна, — а не към легиона.

Майкъл разпери ръце. Дланите му бяха големи почти колкото бейзболни ръкавици.

— Не можеш да упрекваш офицерите, че си гледат интереса. Октавиан има план да спечели. Планът му не е лош. Онагрите ще унищожат лагера на гърците, без да изгубим и един римлянин. Така боговете ще бъдат изцерени.

— Ще избиете половината герои на света. Ще изтриете половината наследство на боговете — намеси се Нико. — Така ли смятате да ги изцерите? Ще сринете Олимп още преди Гея да се пробуди, а тя вече излиза от вековния си сън, центурионе.

— Посланикът на Плутон — намръщи се Майкъл — или синът на Хадес. Няма значение как се наричаш. Обявен си за шпионин на врага. Имам заповед да те отведа за екзекуция.

— Ами пробвай се — отвърна студено Нико.

Двубоят изглеждаше почти комичен. Нико бе няколко години по-млад, с една глава по-нисък и двайсет килограма по-слаб. Майкъл обаче не посмя и да мръдне. Вените на шията му се издуха.

— Рейна, виж — изкашля се Дакота, — просто ела с мир. Моля те. Ще измислим нещо.

Определено й намигаше.

— Стига приказки — намеси се тренер Хедж, докато преценяваше Майкъл Кахейл на око. — Оставете ме да се справя с този. Свалял съм и по-големи.

— Сигурен съм, че си храбър за фавн, но… — подсмихна се Майкъл.

— Сатир!

Тренер Хедж скочи към центуриона и замахна с все сила, но Майкъл просто му взе бухалката, а после я счупи в коляното си. След това изблъска сатира назад, макар Рейна да виждаше, че се старае да не го нарани.

— Това беше! — изръмжа Хедж. — Сега вече се ядосах наистина!

— Тренер — предупреди Рейна. — Майкъл е много силен. Трябва да си великан, за да…

И тогава вляво от тях долетя крясък.

— Какво става, Кахейл? Защо се мотаеш толкова?

Майкъл потрепери.

— Октавиан?

— Че кой друг? — отвърна гласът в тъмното. — Омръзна ми да те чакам. Дойдох лично да видя как изпълняваш заповедите ми. Всички на борда, хвърлете оръжията!

— Ъъъ — намръщи се Майкъл, — всички ли? Дори ние?

— Не можеш да решиш всичките си проблеми с меч, тъпако! Лично ще се погрижа за грекуската измет!

Майкъл не изглеждаше много уверен в това, но даде знак на Лейла и Дакота, които оставиха мечовете си на палубата.

Рейна погледна към Нико. Нещо определено не беше наред. Не можеше да разбере защо Октавиан е дошъл тук, където бе уязвим. Не схващаше и защо е накарал собствените си хора да положат оръжия. Инстинктите обаче й подсказаха да следва сценария. Пусна меча си. Нико стори същото.

— Всички са обезоръжени, сър — извика Майкъл.

— Отлично! — кресна Октавиан.

Огромен силует се появи на върха на стълбата, прекалено голям, за да е Октавиан. По-мъничка фигура с крила пърхаше зад него. Харпия? Докато разбере какво става, циклопът бе пресякъл палубата и цапна Майкъл Кахейл по главата. Центурионът падна като чувал с картофи.

Дакота и Лейла отстъпиха изненадани.

Харпията кацна на покрива на яхтата. На лунната светлина перата й изглеждаха в цвета на засъхнала кръв.

— Силен — почисти крилата си Ела. — Приятелят на Ела е по-силен от римляните.

— Приятели! — извика циклопът Тайсън. След което хвана Рейна с една ръка и Нико и Хедж в другата. — Дойдохме да ви спасим. Ура за нас!