Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (32)

XXXII. Нико

— Три дни?

Нико не бе сигурен, че я е чул правилно първите десетина пъти.

— Не можехме да те преместим — каза Рейна. — Имам предвид, че буквално не можеше. Беше почти безплътен. Ако не беше тренер Хедж…

— Нищо особено — успокои го сатирът. — Веднъж по време на мач трябваше да превържа крака на един защитник с дървесни клони и скоч.

Въпреки безгрижието си, сатирът имаше торбички под очите. Бузите му бяха хлътнали. Изглеждаше почти толкова зле, колкото се чувстваше Нико.

Момчето не можеше да повярва, че е бил в безсъзнание толкова дълго. Спомни си странните си сънища — мърморенето на харпията Ела, бременната нимфа Мели (която разтревожи сатира) — но за него тези видения бяха траели броени секунди. Според Рейна обаче бе следобедът на 30 юли. Бе потънал в кома на сенките за цели дни.

— Римляните ще атакуват лагера на нечистокръвните още утре. — Нико отпи още малко от енергийната напитка, която бе приятна и хладна, но без вкус. Явно рецепторите му бяха потънали в света на сенките завинаги. — Трябва да побързаме. Да се подготвя.

— Не. — Рейна опря длан в ръката му и намачка лепенките. — Скочиш ли в сенките отново, ще загинеш.

— Нека — изскърца със зъби той. — Трябва да отнесем статуята до лагера на нечистокръвните.

— Виж сега, хлапе — каза тренер Хедж, — възхищавам се на отдадеността ти, но ако ни завреш във вечния мрак с Атина Партенос, няма да помогнеш никому. Поне за това Брис Лорънс бе прав.

При споменаването на Брис металните кучета на Рейна наостриха уши и изръмжаха.

Рейна се загледа в каменната гробница. Очите й бяха пълни с мъка, все едно очакваше още неканени духове да изпълзят оттам.

Нико си пое дълбоко въздух, като така вдиша цялата доза от лека на Хедж.

— Рейна, аз… не помислих. Това, което направих с Брис…

— Ти го унищожи — отвърна Рейна, — превърна го в призрак. И да, напомни ми за станалото с баща ми.

— Не исках да те плаша — каза с горчивина Нико, — не исках… да отравям приятелството ни. Съжалявам.

Рейна се загледа в лицето му.

— Трябва да призная, че първия ден, който изкара в несвяст, не знаех какво да мисля или как да се чувствам. Това, което направи, е трудно за гледане, за възприемане.

Тренер Хедж захапа една съчка.

— Момичето е право, хлапе. Да пукнеш главата на някой с бухалка е едно, да го направиш на призрак е наистина тъмна работа.

Нико очакваше да се ядоса, да им се развика, че нямат право да го съдят. Така правеше обикновено.

Но гневът не идваше. Много бе ядосан на Брис Лорънс, на Гея и на гигантите. Искаше да намери авгура Октавиан и да го удуши с колана му. Но не можеше да се сърди на Рейна и тренер Хедж.

— Защо тогава ме върнахте? — попита той. — Знаете, че не мога да ви помогна повече. Трябваше да намерите начин да продължите напред със статуята. Изгубихте три дни да ме гледате. Защо?

— Защото си част от отбора бе, идиот — изсумтя тренер Хедж. — Няма да те изоставим просто така.

— Не е само това. — Рейна постави ръка върху тази на Нико. — Докато спеше, мислих много. Това, което ти разказах за баща ми… не съм го споделяла с никого. Знам, че си подходящият човек, с когото да споделя. Свали част от товара на плещите ми. Вярвам ти, Нико.

— Как е възможно? — погледна я ужасено Нико. — Почувства гнева, най-лошите ми чувства.

— Хлапе — каза тренер Хедж с по-мек глас, — всички се ядосваме. Дори душица като мен.

Рейна му намигна, след което стисна ръката на Нико.

— Тренер Хедж е прав. Далеч не си единственият, който понякога се отдава на тъмната страна. Разказах ти какво съм направила с баща си и ти ме подкрепи. Сподели ни най-болезнените си изживявания, как може да ти обърнем гръб? Нали сме приятели?

Нико не знаеше какво да каже. Те знаеха всичките му тайни. Знаеха кой е и какъв е.

Но сякаш за тях това нямаше значение… Всъщност не. Сякаш сега ги бе грижа още повече.

Никой не го съдеше. Бяха разтревожени. Не можеше да разбере нищо от това.

— Но Брис… аз… — Нико не можеше да продължи.

— Направи това, което трябваше. Вече го разбирам — отвърна Рейна. — Но ми обещай, че повече няма да превръщаш хората в призраци, освен ако не е абсолютно наложително.

— Мда — отвърна тренерът, — пък и ме остави първо да им хвърля един бой. Освен това има и добри новини.

Рейна кимна.

— Не съм видяла следи от други римляни, явно Брис не е казал на никой къде съм. Няма следа от Орион. Да се надяваме, че ловджийките са му видели сметката.

— А Хила? — попита Нико — Талия?

Рейна сви устни.

— Нищо. Но трябва да вярвам, че са живи.

— Все още не си му казала най-добрата новина — каза сатирът.

— Най-вече защото и на мен ми е трудно да повярвам — намръщи се Рейна. — Тренер Хедж смята, че е намерил начин, по който да преместим статуята. Само за това приказва последните три дни. Но засега не сме видели и следа от…

— Ще стане! — ухили се Хедж към Нико. — Помниш ли въздушното самолетче, което пратих, преди онзи боклук Лорънс да цъфне? Това бе съобщение към една колежка на Мели в замъка на Еол. Харпията Нъгетс, те са гъсти двете. Така или иначе… тя познава един тип, който познава друг тип, който познава козел, който е приятел на кон…

— Тренер — скара му се Рейна, — ще го накараш да съжали, че е излязъл от комата.

— Хубаво де — изсумтя сатирът. — Накратко, използвах връзките си и научих откъде трябва да потърсим помощ. Писмото, което изядох, потвърждава, че кавалерията идва. Казаха, че организацията ще отнеме малко време, но той ще бъде тук скоро. Очаквам ги всеки момент.

— Той? — попита Нико. — Кой е той? За каква кавалерия става дума?

Рейна рязко се изправи и погледна на север. Устата й бе увиснала от изненада.

— Тази кавалерия…

Нико проследи погледа й. Към тях летеше ято птици — големи птици.

Когато приближиха, той осъзна, че това са крилати коне — поне половин дузина, във V-образна формация и без ездачи. Най-отпред летеше огромен жребец със златиста козина и шарени пера като на орел. Размахът на крилете му бе два пъти по-голям от този на останалите коне.

— Пегаси — каза Нико. — Извикал си достатъчно от тях, че да отнесат статуята.

— Не какви да е пегаси, хлапе — засмя се щастливо сатирът. — Предстои ти голяма чест.

— Конят най-отпред… — Рейна поклати невярващо глава. — Това е Пегас, безсмъртният господар на конете.