Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (31)

XXXI. Нико

По-късно му разказаха какво се бе случило. Той обаче помнеше само писъците.

Според Рейна въздухът около него станал леденостуден. Земята почерняла, а с един ужасен писък той излял цялата си болка и гняв към всички наоколо. Рейна и тренерът изпитали пътуването му през Тартара, залавянето му от гигантите, дните в бронзовата делва. Мъката на Нико на борда на Арго II, срещата с Купидон в руините на Салома.

Рейна и Хедж чуха ясно неизреченото му предизвикателство към Брис Лорънс: „Тайни ли са ти се приискали? Ето ти тогава!“.

Спартоите станаха на прах. Камъните на гробницата побеляха от скреж. Брис Лорънс направи крачка назад, а от носа му потече кръв.

Нико тръгна към него. Хвана табелката за пробацио и я откъсна от врата му.

— Не си достоен за това — изръмжа.

Земята се разцепи в краката на Брис и той потъна до кръста.

— Спри! — Брис започна да драска към прахта и изкуствените букети, но тялото му продължи да потъва.

— Даде клетва на легиона. — Дъхът на Нико излезе на пара в неестествения мраз. — Наруши закона. Причини болка. Уби собствения си центурион.

— Не! Не съм…

— Трябваше да умреш за престъпленията си — продължи Нико, — такова е наказанието. Вместо това получи изгнание. Трябваше да си останеш скрит. Баща ти Оркус може би не одобрява нарушените клетви. Но моят баща Хадес никак не одобрява онези, които избягват наказанието си.

— Моля те!

Думите не направиха впечатление на Нико. Подземното царство не познаваше милостта. Само справедливостта.

— Ти вече си мъртъв — отсече той, — призрак без език и памет. Няма да разкриеш ничия тайна.

— Не! — Тялото на Брис потъмня и започна да пуши. Той потъна в земята до гърдите. — Не, аз съм Брис Лорънс! Аз съм жив!

— Кой си ти? — попита Нико.

Следващият звук, излязъл от устата на Брис, бе хрипкав шепот. Лицето му стана неясно. Можеше да бъде всеки — един от милионите безименни духове.

— Върви в ада — каза Нико.

Духът изчезна. Земята се затвори.

Нико се обърна назад и видя, че приятелите му са живи и здрави. Рейна и сатирът го гледаха с ужас. Лицето на Рейна кървеше. Аурум и Аргентум гонеха опашките си, все едно механичните им мозъци бяха дали на късо.

И тогава припадна.

Последваха сънища, в които нямаше смисъл. Може би за добро.

Ято гарвани кръжаха в тъмното небе. След това се превърнаха в коне и галопираха през морето. Видя сестра си Бианка да вечеря с ловджийките на Артемида в лагера на нечистокръвните. Тя му се усмихна и се разсмя с новите си приятелки. След това се превърна в Хейзъл, която целуна Нико по бузата и каза:

— Искам ти да си изключението.

Видя харпията Ела, рошавата й червена коса и червените й пера, очите й с цвят на тъмно кафе. Бе кацнала на дивана в хола на Голямата къща. До нея бе вълшебната препарирана глава на леопарда Сеймор. Ела се клатеше напред-назад и го хранеше с чипс.

— Сиренето не е добро за харпиите — промърмори, след това сгърчи лице и изрече едно от пророчествата си. — Падението на слънцето, последната строфа.

— Сиренето обаче е добро за леопардовите глави — добави и даде на Сеймор още малко чипс, явно с вкус на сирене.

Сеймор изрева в знак на съгласие.

Ела се превърна в тъмнокоса бременна облачна нимфа, която се гърчеше от болки на легло в лагера. Клариса ла Рю седеше до нея и бършеше челото й с влажна кърпа.

— Всичко ще е наред, Мели — каза Клариса, макар да звучеше притеснена.

— Нищо не е наред! — зарида Мели. — Гея се надига!

Сцената се промени. Нико стоеше до Хадес сред хълмовете Бъркли в деня, в който баща му за пръв път го бе отвел до лагер „Юпитер“.

— Върви при тях — бе казал богът, — представи се за син на Плутон. Важно е да направим тази връзка.

— Защо? — попита Нико.

Хадес се разпадна. Нико се оказа отново в Тартара, застанал до Ахлида, богинята на Страданието. Бузите й бяха издрани до кръв, от очите й капеха сълзи към щита на Херкулес в скута й.

— Какво да направя за теб, дете на Хадес? Та ти си съвършен! Толкова болка и мъка!

Нико изпъшка.

И отвори очи.

Лежеше по гръб и гледаше към слънчевите лъчи, които минаваха през клоните на дървото.

— Слава на боговете! — Рейна се приведе над него и опря длан в челото му. Драскотината бе изчезнала от лицето й.

Тренер Хедж, който стоеше до нея, се намръщи. За съжаление, Нико ясно виждаше ноздрите му.

— Хубаво — каза сатирът, — трябва да го нанесем само още няколко пъти.

Той вдигна голяма кафява лепенка, напоена с лепкава кафява смес и я залепи върху носа на Нико.

— Ъъъ, какво е това?

Сместа миришеше на кипяща пръст, кедрово дърво, гроздов сок и, уви, на тор. Нико нямаше силите да я махне.

Сетивата му се върнаха. Установи, че лежи върху спален чувал зад палатката. Бе облечен само по боксерки и имаше хиляда отвратителни кафяви лепенки по тялото си. Ръцете, краката и гърдите му го сърбяха от засъхналата кал.

— Да не искаш да ме засадиш? — изохка той.

— Това е лек за спортисти, съчетан с малко природна магия — отвърна тренер Хедж. — Мое хоби.

— Одобрила си това? — Нико се опита да фокусира лицето на Рейна.

Тя изглеждаше сякаш ще припадне от изтощение, но успя да се усмихне.

— Беше на ръба, но тренер Хедж те спаси. Прах от рога на еднорог, нектар, амброзия… нищо не подейства, тъй като ти просто избледняваше.

— Избледнявал съм…?

— Не го мисли, хлапе. — Хедж постави една сламка в устата на Нико. — Пийни си малко енергийна напитка.

— Не… не искам…

— Ще пийнеш енергийна напитка — настоя сатирът.

Нико отпи. Изненада се колко е жаден.

— Какво стана? — попита той. — С Брис… със скелетите?

Рейна и сатирът се спогледаха.

— Имаме добри и лоши новини — каза Рейна. — Но първо трябва да хапнеш нещо. Трябва да имаш сила да посрещнеш лошите.