Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (29)

XXIX. Нико

Ако трябваше да избира между смъртта и магазина „Бъфорд Зипи Март“, на Нико нямаше да му е никак лесно. Най-малкото — познаваше отвъдното. А и храната там бе по-прясна.

— Все още не разбирам — промърмори тренер Хедж, докато обикаляха централната пътека. — Кръстили са цял град на масата на Лио?

— Мисля, че градът съществува от по-рано, тренер — отвърна Нико.

— Хм. — Сатирът си взе кутия понички с пудра захар. — Може би си прав. Тези понички изглеждат на поне сто години. Липсват ми португалските фартури.

Нико не можеше да мисли за Португалия, без да го заболят ръцете. Раните от ноктите на върколаците по бицепсите му все още бяха зачервени. Продавачът в магазина го бе попитал дали се е бил с дива котка.

Купиха комплект за първа помощ, тефтер, с чиито листа Хедж да пуска самолетчета до жена си, безалкохолни напитки и сладки (тъй като масата в новата вълшебна палатка на Рейна им даваше само здравословна храна и прясна вода) и предмети, с които тренер Хедж да може да направи още от безполезните си, но пък много сложни капани.

Нико се надяваше да си намери нови дрехи. Бяха изминали два дни от бягството им от Сан Хуан и вече се бе уморил да носи тропическа риза, още повече, че тренер Хедж имаше същата. За нещастие, в „Зипи Март“ имаше само фланелки с южняшки флагове и бодряшки призиви като „Запази спокойствие и следвай реднека“^[1]. Нико предпочете папагалите и палмите.

Върнаха се в лагера си по двупосочната улица, под лъчите на изгарящото слънце. Тази част от Южна Каролина изглеждаше съставена основно от огромни поля, покрити с лози и прекъсвани с дървета и телефонни стълбове. Самият град Бъфорд представляваше сбор от подвижни метални навеси — шест или седем. Вероятно толкова наброяваше и населението му.

Нико не бе от хората, които умират да са на слънце, но този път се зарадва на топлината. Тя го накара да се почувства по-плътен, по-свързан със света на смъртните. След всеки скок в сенките му ставаше все по-трудно да се върне в него. Дори на дневна светлина ръката му минаваше през твърди предмети. Коланът и мечът му не спираха да падат към глезените без причина. Веднъж, когато не гледаше накъде върви, мина през едно дърво.

Нико си спомни думите, които Джейсън Грейс му бе казал в двореца на Нот: „Може би е време да излезеш от сенките“.

Само да можех — помисли си той. За пръв път в живота си започна да се страхува от тъмното. Защото имаше опасност да се слее с него завинаги.

Двамата с Хедж лесно намериха пътя обратно до бивака. Атина Партенос бе най-високият ориентир наоколо. В новата си камуфлажна мрежа тя блестеше като много ярък дванайсетметров призрак.

Очевидно статуята бе искала да видят това място с образователна цел, понеже се приземи посред нищото точно до забития в чакъла исторически знак, на който пишеше БЪФОРДСКОТО КЛАНЕ.

Палатката на Рейна бе опъната в горичка на около трийсет метра от пътя. Наблизо имаше правоъгълна купчина камъни, събрани във формата на огромен гроб с гранитен обелиск за надгробен камък. Наоколо бяха пръснати избледнели венци и смачкани букети изкуствени цветя, които караха мястото да изглежда дори по-тъжно.

Аурум и Аргентум си играеха в дърветата с една от топките на тренера. Откакто амазонките ги бяха поправили, металните кучета станаха отново скокливи и пълни с енергия — за разлика от стопанката си.

Рейна седеше скръстила крака на входа на палатката, загледана в надгробния обелиск. Не бе говорила много, откакто напуснаха Сан Хуан преди два дни. Не срещнаха чудовища, което притесняваше Нико. Не чуха нищо повече от ловджийките или амазонките. Не знаеха какво се е случило с Хила, Талия или гиганта Орион.

Нико не харесваше ловджийките на Артемида. Нещастието ги следваше по-сигурно и от кучетата им и хищните птици. Сестра му Бианка загина, след като бе станала ловджийка. После Талия Грейс стана техен водач и събра още повече момичета за тяхната кауза, което го дразнеше. Все едно смъртта на Бианка можеше да бъде забравена. Все едно можеха да я заменят.

Когато се събуди в „Барачина“ и намери бележката им, че са отвлекли Рейна, бе опустошил двора от гняв. Не искаше ловджийките да му отнемат още някой, на когото държи.

За щастие, си бе върнал Рейна, но не бе доволен от това колко мрачна е станала. Всеки път когато опиташе да я запита за инцидента в Сан Хосе и духовете на балкона, които я гледаха обвинително и шепнеха заплахи, Рейна млъкваше.

Нико познаваше духовете. Бе опасно да им позволиш да ти влязат в ума. Искаше да помогне на Рейна, но предвид собствената си стратегия да се оправя с проблемите си сам и да пъди всички, които искат да се сближат с него, не можеше да я обвинява, че прави същото.

— Схванах — погледна тя към тях, когато приближиха.

— Кое е мястото ли? — попита Хедж. — Това е хубаво, защото изгарям от любопитство.

— Битката при Ваксхаус — каза тя.

— О, тази битка… — кимна мъдро сатирът. — Голямо клане е било.

Нико потърси неспокойни духове в местността, но не откри нито един. Това не бе нормално за бойно поле.

— Сигурна ли си?

— През 1780 година. Американската революция. Повечето от колониалните лидери били гръцки герои. Британските генерали били римляни.

— Понеже Англия тогава е била като Рим — досети се Нико, — надигаща се империя.

Рейна взе един смачкан букет.

— Мисля, че знам защо кацнахме тук. Вината е моя.

— Хайде стига — скара й се Хедж. — „Бъфорд Зипи Март“ не е ничия вина, такива неща просто се случват.

Рейна посочи захабените изкуствени цветя.

— По време на революцията четиристотин американци били надвити тук от Британската кавалерия. Колониалните войници опитали да се предадат, но британците били жадни за кръв. Избили американците, дори след като те предали оръжията си. Малцина оцелели.

Нико предполагаше, че трябва да е шокиран, но след пътешествията си в Подземното царство и всички разкази за смърт и омраза, които бе чувал, клането по време на война не го трогна.

— Защо това трябва да е твоя вина, Рейна?

— Командирът на британците се е казвал Банастър Тарлетън.

— Знам го — изсумтя Хедж, — луд за връзване. Викали му Бени Касапина.

— Да… — Гласът на Рейна потрепера. — Той е бил син на Белона.

— О! — Нико се загледа в огромния гроб. Все още се притесняваше от това, че не усеща никакви призраци. Стотици войници бяха загинали на това място… това трябваше да остави силен отпечатък.

Той седна до Рейна и реши да рискува.

— Мислиш, че сме тук, понеже си свързана с духовете. Както в Сан Хуан.

Десет секунди тя не каза нищо, въртейки изкуствения букет в ръцете си.

— Не желая да говоря за Сан Хуан.

— А трябва. — Нико се почувства като странник в собственото си тяло. Защо подкокоросваше Рейна да споделя? Това не бе в стила му. Не бе негова работа. Въпреки това продължи да говори. — Повечето призраци нямат собствен глас. Това е основната им черта. Милиони от тях блуждаят безцелно в Асфодел и се мъчат да си спомнят кои са. Знаеш ли защо се получава така? Понеже в живота не са посмели да заемат позиция. Мълчали са си и никой не ги е чул. Гласът ти е твоята идентичност. Ако не го използваш… — Той сви рамене. — Вече си с единия крак в Асфодел.

— Откога стана психолог? — изсумтя Рейна.

— Много сложно става тук за мен — прокашля се тренер Хедж. — Отивам да напиша няколко писма.

Взе тетрадката си и се отдалечи в гората. Последния ден пишеше много и явно не само до Мели. Не разкриваше подробности, но намекна, че иска услуги, за да извършат подвига си. Нико тайно подозираше, че пише на Джеки Чан.

Нико отвори чантата си. Извади пакет вафли и предложи една на Рейна.

— Изглеждат като да са изсъхнали преди изчезването на динозаврите — сбърчи нос тя.

— Може би, но тези дни умирам от глад. Няма нещо, което да не ми е вкусно, освен може би семенца от нар. Онези ми стигат за цял живот.

Рейна си взе една вафла и отхапа от нея.

— Призраците в Сан Хуан са на мои предци.

Нико зачака. Вятърът размърда камуфлажната мрежа на Атина Партенос.

— Рамирес-Арелано е старо семейство — продължи Рейна. — Дори не знам цялата история. Предците ми живели в Испания, още когато била римска провинция. Моят пра-пра и така още няколко пъти дядо е бил конквистадор. Дошъл в Пуерто Рико с Понс де Леон.

— Един от призраците на балкона бе с конквистадорска броня — спомни си Нико.

— Същият.

— Значи цялото ти семейство са потомци на Белона? Мислех, че с Хила сте й дъщери, а не наследници.

Нико се сети твърде късно, че не е трябвало да споменава Хила. По лицето на Рейна се изписа отчаяние, макар тя да успя да го прикрие бързо.

— Дъщери сме й — каза тя. — Първите истински деца на Белона във фамилията Рамирес-Арелано. А Белона винаги е харесвала клана ни. Преди хилядолетия предрекла, че ще играем важна роля в много битки.

— Като сега — каза Нико.

Рейна обърса трохите от устните си.

— Може. Някои от предците ми са били герои. Други — злодеи. Видя ли духа с рани от куршуми в гърдите?

Нико кимна.

— Пират?

— Най-известният в историята на Пуерто Рико. Наричали са го Пирате Кофрези^[2], но всъщност е от Рамирес-Арелано. Домът ни, семейната вила, е построена със съкровищата, които заровил.

За миг Нико се почувства като малко момче. Едва се сдържа да не изтърси: „Колко готино!“. Бе харесвал пиратите още преди да стане фен на „Митомеджик“. Вероятно затова бе хлътнал по Пърси, сина на морския бог.

— А другите призраци? — попита той.

Рейна отхапа още малко от вафлата си.

— Човекът с униформа от американския флот е моят пра-прачичо от Втората световна война, първият командир от испански произход. Сещаш се. Все войни. Белона е наша покровителка от поколения.

— Но не е имала деца герои в семейството, докато не сте се появили вие.

— Богинята се влюбила в баща ми Хулиан. Той беше войник в Ирак. Беше… — Гласът на Рейна се разтрепери и тя захвърли цветята. — Не мога повече. Не мога да говоря за него.

Над тях премина облак, който покри гората със сенки.

Нико не искаше да притиска Рейна. Какво право имаше?

Остави вафлата на земята… и забеляза как връхчетата на пръстите му се превръщат в пушек. Слънцето се върна. Ръцете му отново станаха материални, но нервите му се изопнаха. Чувстваше се все едно са го дръпнали от ръба на висок балкон.

„Гласът ти е твоята идентичност — бе казал на Рейна. — Ако не го използваш, вече си с единия крак в Асфодел.“

Мразеше, когато съветите му важаха и за него самия.

— Веднъж татко ми направи подарък — каза Нико. — Едно зомби.

— Какво? — зяпна го Рейна.

— Казва се Жул-Албер. Французин.

— Значи френско зомби?

— Хадес не е много добър баща, но понякога решава, че трябва да опознае сина си. Вероятно е предположил, че зомбито може да ни сближи. Каза, че Жул-Албер може да ми стане шофьор.

— Френско зомби шофьор. — Ъгълчетата на устните на Рейна се изкривиха.

Нико осъзна колко глупаво звучи всичко това. Не бе казвал на никого за Жул-Албер. Дори на Хейзъл. Въпреки това продължи да говори.

— Хадес смяташе, че трябва да се държа като съвременен тийнейджър, да имам приятели, да опозная двайсет и първи век. Бе чул отнякъде, че смъртните родители возят децата си насам-натам. Той няма време за това и така реши да ми подари зомби.

— Да те вози до мола — каза Рейна — или за бургери.

— Предполагам. — Нико почувства известно спокойствие. — Нищо не може да ти намери приятели по-бързо от гниещ труп с френски акцент.

Рейна се разсмя.

— Съжалявам… не трябваше да се подигравам.

— Няма проблем. Въпросът е, че и аз не обичам да говоря за баща си. Но понякога… — Той я погледна в очите. — Понякога се налага.

Изражението на Рейна стана сериозно.

— Не познавам баща си от добрите му години. Хила казваше, че бил по-нежен, когато била малка, преди аз да се родя. Бе добър войник, безстрашен, дисциплиниран, запазваше спокойствие пред изстрелите. Беше хубав. Можеше да бъде много чаровен. Белона го благословила, както е направила и с останалите ми предци, но това не му било достатъчно. Искал тя да стане негова жена.

В другия край на гората тренер Хедж си мърмореше нещо, докато пишеше. Три летящи самолетчета се понесоха по вятъра, само боговете знаеха накъде.

— Баща ми се отдал напълно на Белона — продължи Рейна. — Едно е да почиташ войната, друго е да се влюбиш в нея. Не знам как, но успял да спечели сърцето й. Сестра ми се е родила, преди той да иде последно в Ирак. Получил медал, върнал се като герой. Ако… само ако можел да привикне към живота на цивилен, всичко щяло да бъде наред.

— Но не е успял — отгатна Нико.

Рейна поклати глава.

— Малко след като се върнал, срещнал богинята за последно. Така… ами така съм се родила. Белона му показала бъдещето. Обяснила му защо семейството ни е толкова важно за нея. Казала му, че наследството на Рим ще остане живо, докато поне един в семейството е жив да се бори за родината. Тези думи… според мен е искала да го успокои, но се получило обратното.

— Трудно е да забравиш войната — каза Нико и си спомни за Пиетро, един от съседите, които помнеше от детството си в Италия. Пиетро се бе върнал цял от кампанията на Мусолини в Африка, но след като бе обгазявал етиопци, умът му се бе променил.

Рейна се загърна в плаща си въпреки горещината.

— Част от проблема беше посттравматичният стрес. Не можеше да спре да мисли за войната. И изпитваше постоянни болки от шрапнелите, забити в рамото и гърдите му от крайпътна мина. Но не бе само това. В годините, в които растях, той се промени.

Нико не отговори. Не бе срещал някой, който да разговаря така открито с него, освен може би Хейзъл. Чувстваше се все едно гледа ято птици, които кацат на полето. Всеки по-силен звук можеше да ги стресне и накара да излетят.

— Стана параноик — продължи Рейна, — реши, че думите на Белона са предупреждение, че семейството му ще бъде избито, наследството на Рим — погубено. Започна да събира оръжия, превърна къщата в крепост. Нощем заключваше мен и Хила в стаите ни. Дръзнехме ли да се промъкнем навън, крещеше, целеше ни с мебели… изкарваше ни ума. Понякога смяташе, че сме врагове, че го шпионираме и искаме да го погубим. Тогава се появиха духовете. Предполагам, че те винаги са били там, но доловиха нервността на баща ми и започнаха да се явяват. Шептяха му разни неща, потвърждаваха опасенията му. Най-накрая, един ден, не съм сигурна кога, осъзнах, че той вече не е мой баща. Беше станал един от призраците.

Нико усети хлад да стяга сърцето му.

— Мания — предположи той, — виждал съм го и преди. Човекът угасва и остава нещо друго. Само най-лошите качества. Само лудостта.

По изражението на Рейна му стана ясно, че не е помогнал.

— В каквото и да се бе превърнал — отвърна Рейна, — бе невъзможно да се живее с него. Хила и аз бягахме от къщата колкото се може по-често, но винаги се връщахме… и посрещахме гнева му. Не знаехме какво друго да направим. Нямахме други роднини. Последният път, когато се върнахме, той бе толкова ядосан, че целият блестеше. Вече не можеше да докосва предметите, но можеше да ги мести, подобно на полтъргайст. Изтръгна плочките от пода. Разкъса дивана. Накрая вдигна един стол и удари Хила. Тя припадна. Аз обаче реших, че е умряла. Бе ме защитавала толкова години… Полудях. Взех най-близкото оръжие, което ми попадна — семейната сабя, останала ни от Пирате Кофрези. Не знаех, че е от имперско злато. Замахнах към призрака на татко и той…

— … се изпари — довърши Нико.

Очите на Рейна плувнаха в сълзи.

— Убих собствения си баща.

— Не, Рейна, не си. Това не е бил той. Било е призрак. Дори по-лошо, мания. Защитила си сестра си.

Тя завъртя сребърния пръстен на ръката си.

— Не разбираш. Отцеубийството е най-лошото престъпление, което един римлянин може да извърши. То е непростим грях.

— Не си убила баща си. Той вече е бил мъртъв — настоя Нико. — Прогонила си призрак.

— Няма значение — изхлипа Рейна. — Ако в лагер „Юпитер“ научат за това…

— Ще те екзекутират — каза някой друг.

В края на гората стоеше римски легионер в пълно бойно снаряжение и копие в ръката. Чорлава кафява коса падаше по очите му. Носът му бе чупен поне веднъж, което направи усмивката му да изглежда още по-отвратително.

— Колко мило, че призна, бивши преторе. Така задачата ми става много по-лесна.