Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (28)

XXVIII. Джейсън

— Лош навик е да тровиш хората. — Кимополея махна с ръка и мрачните облаци се разпръснаха. — Току-виж убиеш някого.

Джейсън изобщо не харесваше идеята за тровене и без убийство, но реши да не издребнява. Освободи Пърси от мрежата и го подпря на стената на храма, като го покри с въздушната черупка на вентуса. Кислородът намаляваше, но той се надяваше, че това ще помогне и ще изчисти отровата от дробовете на приятеля му.

Явно се получи. Пърси се преви на две и повърна.

— Ъх. Благодаря.

Джейсън въздъхна облекчено.

— Притесни ме за момент.

— Още съм замаян — премигна Пърси, — но ти… обеща на Ким играчка.

— Наистина го направи — извиси се богинята над тях. — И очаквам да изпълни обещанието си.

— Ще го направя — отвърна Джейсън, — щом спечелим войната, ще се погрижа всички богове да получат признание. — Той постави ръка на рамото на Пърси. — Приятелят ми тук започна да работи за това миналото лято. Накара олимпийците да обещаят, че ще обърнат внимание и на вас, останалите богове.

— Знаем колко струват обещанията на олимпийците — изсумтя Ким.

— Затова ще довърша започнатото. — Джейсън не знаеше откъде му идват тези думи, но почувства, че са правилни. — Ще направя така, че никой от боговете да не бъде забравян в никой от лагерите. Може би ще получите храмове, може би хижи, във всички случаи светилища…

— Карти за игра? — предложи Ким.

— Разбира се — усмихна се Джейсън. — Ще снова между лагерите, докато не свършим тази работа.

— Говориш за десетки богове — подсвирна Пърси.

— Стотици — поправи го Ким.

— Може да отнеме време — каза Джейсън, — но ти ще си първа в списъка, Кимополея… богинята на Бурите, която обезглави гиганта и спаси пътуването ни.

Ким приглади медузестата си коса.

— Звучи добре. — След което погледна към Пърси. — Все пак съжалявам, че не умря.

— Често чувам това — отговори той. — Нещо за кораба да кажеш?

— Цял е — отвърна богинята. — Бил е и в по-добро състояние, наистина, но все ще стигнете до Делос.

— Благодаря ти — каза Джейсън.

— Аха — добави Пърси. — Освен това мъжът ти Бриарей е свестен тип. Дай му шанс.

Богинята вдигна бронзовия си диск.

— Не предизвиквай късмета си, братко. Бриарей има петдесет лица, но всички те са грозни. Сто ръце, и пак не подхваща нищо вкъщи.

— Добре — предаде се Пърси, — няма да предизвиквам късмета си.

Ким завъртя диска и разкри от долната му страна каиши като на щит. След това го постави на раменете си като Капитан Америка.

— Ще гледам как напредвате. Полибот не излъга, когато предупреди, че кръвта ти ще събуди Майката Земя. Гигантите искрено вярват в това.

— Лично моята кръв? — попита Пърси.

Усмивката на Ким бе дори по-зловеща от обичайното.

— Не съм оракул, но чух какво каза пророкът Финий в Портланд. Ще ти се наложи да направиш жертва, за каквато не си готов, и това ще унищожи света. Не си се изправил срещу най-голямата си слабост, братко. Огледай се наоколо. Не виждаш ли, че делата и на хората, и на боговете не стигат доникъде? Няма ли да е по-лесно да се скриеш с приятелката си в дълбините?

Пърси постави ръка върху рамото на Джейсън и се изправи с мъка на крака.

— Юнона ми предложи такъв избор, когато намерих лагер „Юпитер“. Ще ти отговоря по същия начин. Не бягам, когато приятелите ми имат нужда от мен.

— Точно в това е проблемът — разпери ръце Ким, — не можеш да отстъпиш. Аз ще се оттегля надълбоко и ще гледам как върви битката. Трябва да знаеш, че силите на океана също са във война. Твоята приятелка Хейзъл Левеск направи добро впечатление на морския народ и неговите наставници Афрос и Битос.

— Рибните понита — промърмори Пърси. — Те не искаха да ме виждат.

— Но сега дори воюват заради теб — отвърна Ким — и се мъчат да отблъснат съюзниците на Гея от Лонг Айлънд. Дали ще оцелеят, или не… предстои да видим. Що се отнася до теб, Джейсън Грейс, пътят ти няма да е по-лек. Ще те измамят. Ще се сблъскаш с невъобразима скръб.

Джейсън се помъчи да не пуска гръм. Не бе сигурен, че сърцето на Пърси ще преживее електрическия шок.

— Нали каза, че не си оракул, Ким? Трябва да ти дадат работата. Определено си достатъчно депресираща.

Богинята се разсмя с делфиноподобния си глас.

— Много си забавен, сине на Юпитер. Дано оцелееш и победиш Гея.

— Благодаря — отвърна той. — Можеш ли да ми подскажеш обаче как да победя богиня, която е непобедима?

— О — наклони глава на една страна Кимополея, — сам знаеш отговора. Ти си дете на небето, бурята е в кръвта ти. Първичен бог е бил побеждаван и преди. Знаеш за кого говоря.

Стомахът на Джейсън се сви, все едно вентусът бе влязъл във вътрешностите му.

— Уран, първият бог на Небето. Но това означава…

— Да. — Неземните черти на Ким се изкривиха така, че почти изразяваха съчувствие. — Дано не се стигне дотам. Ако Гея се събуди… задачата ти става трудна. Но ако все пак спечелиш, не забравяй обещанието си, понтифекс.

На Джейсън му отне миг да схване думите й.

— Но аз не съм жрец?

— Нима? — засияха белите очи на Ким. — Между другото, твоят вентус иска да бъде свободен. Той ти помогна и се надява да го пуснеш, щом стигнеш повърхността. Обещава, че няма да те безпокои трети път.

— Трети път?

Ким замлъкна, все едно слушаше някого.

— Казва, че се е присъединил към бурята, за да ти отмъсти, но ако е знаел колко силен си станал от срещата ви в Гран Каньон насам, е нямало дори да приближи кораба.

— Гранд Каньон… — Джейсън си спомни деня, в който един от неприятните му съученици се бе превърнал в дух на бурята. — Дилън? Шегуваш се! Дишам от Дилън?

— Да — каза Ким, — това е името му.

Джейсън потрепера.

— Пускам го веднага, щом стигнем повърхността. Не се безпокой.

— Сбогом тогава — каза богинята. — Нека мойрите ви се усмихнат… стига да оцелеят, разбира се.

 

Трябваше да вървят.

Въздухът на Джейсън, който се оказа, че идва от Дилън (колко гадно) свършваше, а и всички на борда на Арго II щяха да се безпокоят за тях.

Пърси обаче още бе замаян от отровата, затова останаха седнали на златния купол за няколко минути, докато той успее да си поеме въздух… или вода. Джейсън не бе сигурен какво точно е нужно на един син на Посейдон, останал на морското дъно.

— Човек, благодаря ти — каза Пърси. — Спаси ми живота.

— Затова сме приятели.

— Да, но син на Юпитер да спаси син на Посейдон на морското дъно… може би да спестим подробностите на останалите? Иначе ще ме скъсат от подигравки.

— Става — ухили се Джейсън. — Как си ти обаче?

— По-добре. Трябва да ти призная нещо. Докато се давех, мислех за богинята на нещастието Ахлида, която срещнах в Тартара. Почти я унищожих с отровата й. — Той потръпна. — Хареса ми, но по много лош начин. Ако Анабет не ме бе спряла…

— Но го е направила — прекъсна го Джейсън — Още нещо, което приятелите правят един за друг.

— Да… но докато се давех, си мислех, че съм си го получил заради Ахлида. Мойрите са направили така, че да умра по начина, по който исках да убия богинята. И, честно казано, част от мен смяташе, че го заслужавам. Затова не овладях отровата на гиганта и не я изкарах от себе си. Сигурно ти звуча все едно съм луд.

Джейсън си спомни за Итака, където едва не се бе предал след срещата с духа на майка си.

— Напротив. Разбирам те много добре.

Пърси започна да изучава лицето му. Когато Джейсън не каза нищо повече, смени темата.

— Какво имаше предвид Ким с това, че знаеш как да победим Гея? Спомена Уран…

Джейсън се загледа в тинята, която плаваше между колоните на стария дворец.

— Богът на Небето. Титаните го победили, като го извикали на земята. Измъкнали го от територията му, направили му засада, задържали го долу и го нарязали на парчета.

Пърси изглеждаше, все едно отново ще повърне.

— Но как да направим това с Гея?

Джейсън си спомни един от редовете на пророчеството: „През огън или буря ще премине светът“. Тогава не бе знаел какво се има предвид, но ако бе прав, Пърси нямаше да може да помогне. Всъщност можеше да направи нещата по-лоши.

„Не бягам, когато приятелите ми имат нужда от мен“ — бе казал Пърси.

„Точно в това е проблемът — бе го предупредила Ким. — Не можеш да отстъпиш.“

Днес бе 27 юли. След пет дни Джейсън щеше да разбере дали е прав.

— Нека първо стигнем Делос — каза той. — Аполон и Артемида могат да помогнат със съвет.

Пърси кимна, макар да не изглеждаше доволен от отговора.

— Защо Кимополея каза, че си Понтиак?

Джейсън се разсмя шумно и това буквално проясни водата наоколо.

— Понтифекс. Означава жрец.

— О! — намръщи се Пърси. — Мен ми прозвуча като марка автомобил. Значи сега ще сложиш расо и ще благославяш хората?

— Не. Римляните имали понтифекс максимус, който извършвал необходимите жертвоприношения и други подобни неща, за да не се ядосват боговете. Това, което предложих, звучи като работа за понтифекс.

— Значи наистина ще опиташ да построиш светилища на всички богове? — попита Пърси.

— Ами да. Не го съм обмислял преди, но ми харесва идеята да ходя ту в единия, ту в другия лагер, стига да ги има и в края на следващата седмица. Това, което си направил последната година в Олимп, обръщайки гръб на безсмъртието, за да помолиш боговете да се държат добре… наистина е било благородно.

— Повярвай ми, има дни, в които съжалявам за избора си — изсумтя Пърси. — О, отхвърляш офертата ни? Хубаво! БАМ! Загуби паметта си! Отивай в Тартара!

— Направил си каквото трябва да направи един герой и ти се възхищавам за това. Най-малкото, което мога да сторя, в случай че оцелея, е да продължа делото ти, да направя така, че всички богове да получат признание. Кой знае? Ако боговете се разберат, може и да спрем тези ужасни войни.

— Това би било чудесно — съгласи се Пърси. — Знаеш ли… изглеждаш различно. По-добре. Раната боли ли те още?

— Раната… — Джейсън бе забравил за нея, докато се бе разправял с гиганта и богинята, макар само допреди час да умираше в лечебницата.

Вдигна ризата и свали превръзките. Нямаше дим. Нямаше кръв. Нито дори белег. Не изпитваше никаква болка.

— Тя… е изчезнала — каза той смаян. — Чувствам се съвсем добре. Как е възможно?

— Победил си я, приятелю! — засмя се Пърси. — Сам си намерил лека си.

Джейсън се замисли. Вероятно бе истина. Може би това, че бе пренебрегнал болката, за да помогне на приятелите си, бе свършило работата.

Или пък го бе сторило решението му да почете боговете и в двата лагера, което му бе дало ясен път към бъдещето. Грък или римлянин… различията нямаха значение. Както бе казал на духовете в Итака, вече имаше по-голямо семейство. И сега виждаше мястото си в него. Щеше да спази обещанието, което бе дал на богинята. И заради това раната от меча на Майкъл Варус вече нямаше значение.

„Римлянин умря.“

Не. Ако умреше, щеше да го направи като син на Юпитер, дете на боговете, носител на кръвта на Олимп. Но нямаше да се остави да го жертват, не и без битка.

— Хайде — потупа Джейсън приятеля си по гърба. — Да видим как е корабът.