Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (25)

XXV. Джейсън

Джейсън стана от смъртния си одър, за да бъде завлечен при останалите от екипажа.

Корабът се люшкаше толкова силно, че му се наложи да се изкачи по пода, за да излезе от лечебницата. Корпусът скърцаше. Двигателят се давеше като умиращ воден бивол. А от конюшните богиня Нике успяваше да надвика дори вятъра.

— МОЖЕШ ПОВЕЧЕ, БУРЯ! ДАЙ ИМ СТО И ДЕСЕТ ПРОЦЕНТА!

Джейсън се изкачи по стълбите до средната палуба. Краката му трепереха и му се виеше свят. Корабът се наклони наляво и го запрати в отсрещната стена.

Хейзъл излезе от каютата си, хванала се за стомаха.

— Мразя океана! — Когато го видя, се ококори: — А ти защо не си в леглото?

— Отивам горе — настоя той — да помогна!

Хейзъл искаше да възрази, но корабът се залюля надясно и тя залитна към банята, притиснала устата си с ръка.

Джейсън с мъка изкатери стълбите. Не бе ставал от леглото вече ден и половина, откакто момичетата се бяха върнали от Спарта и той не бе припаднал. Мускулите му се бунтуваха срещу всяка негова стъпка. Усещаше стомаха си така, сякаш Майкъл Варус още стои зад него и крещи: „Римлянин умря! Умря, умря, умря!“.

Джейсън преглътна болката. Писнало му бе да се грижат за него, да си шепнат колко са притеснени. Писнало му бе да сънува как е станал на шиш-кебап. Бе лежал достатъчно време с тази рана в корема. Тя или щеше да го убие, или нямаше да го направи. Не смяташе да чака и да я остави да реши. Трябваше да помогне на приятелите си.

Някак си стигна до палубата.

Това, което видя, едва не го накара да повърне като Хейзъл. Вълна с размерите на небостъргач удари предната палуба, като събори арбалетите и половината перила в морето. Платната станаха на парцали. Блесна светкавица, която освети морето като прожектор. Хоризонтален дъжд блъсна Джейсън в лицето. Облаците бяха толкова тъмни, че наистина му бе трудно да прецени дали е ден, или нощ.

Екипажът правеше каквото може… което не беше много.

Лио се бе върнал за конзолата с ластик от бънджи. Това вероятно му се бе сторило добра идея в началото, но сега при всяка вълна той отскачаше, а после се връщаше като топка към контролния пулт.

Пайпър и Анабет се мъчеха да спасят такелажа. След Спарта бяха станали истински отбор и можеха да работят заедно, без дори да си говорят. Това бе много добре, тъй като нямаше как да надвикат бурята.

Франк — или поне Джейсън предположи, че това е Франк — се бе превърнал в горила и висеше надолу с главата от дясното платно, като използваше огромната си сила и гъвкавите си крака, за да виси, докато оправя няколко счупени гребла. Явно екипажът искаше да накара кораба да литне, но дори и да успееха, Джейсън не знаеше дали небето ще е по-безопасно.

Дори Фестус опитваше да помогне и бълваше огън към дъжда, макар това да не правеше впечатление на бурята.

Само Пърси се справяше по-добре. Той стоеше на централната мачта, разперил ръце, все едно ходеше по въже. Всеки път, щом корабът се наклонеше, той натискаше към другата посока и корпусът се стабилизираше. Призоваваше огромни водни юмруци от океана, които разбиваха вълните, преди да са стигнали палубата. Изглеждаше, сякаш кара океана да си бие шамари.

Джейсън осъзна, че при такава буря корабът отдавна щеше да е потънал или разбит на парчета, ако не беше Пърси.

Тръгна с олюляване към мачтата. Лио му изкрещя нещо — вероятно да се връща в леглото, — но Джейсън само му махна с ръка. След това стигна до Пърси и го хвана за рамото.

Пърси кимна. Не изглеждаше изненадан, нито пък каза на Джейсън да си върви в лечебницата. Той оцени това.

Пърси можеше да остане сух във водата, стига да се съсредоточеше, но сега явно си имаше други проблеми. Черната му коса бе залепнала за лицето, а дрехите му бяха подгизнали и разкъсани.

Той извика нещо в ухото на Джейсън, но Джейсън разбра само три от думите:

— НЕЩО… ДОЛУ… СПРЕМ! — Пърси посочи към морето.

— Нещо е предизвикало бурята? — попита Джейсън.

Пърси се ухили и посочи ушите си. Явно не бе чул нито дума. Направи жест като за гмуркане, после потупа Джейсън по гърдите.

— Искаш да скоча в морето?

Джейсън се почувства като удостоен с голяма чест. Всички се отнасяха с него като със стъклена ваза, а Пърси… явно бе решил, че щом е дошъл на палубата, е готов за дълбоководен бой.

— С радост бих го направил! — извика Джейсън. — Ама не мога да дишам под вода!

Пърси сви рамене. Пак не го бе чул. Изтича до перилата вдясно от тях, избута още една огромна вълна от кораба и скочи зад борда.

Джейсън погледна към Пайпър и Анабет. И двете се бяха хванали за такелажа и гледаха потресени. Изражението на Пайпър гласеше: „Да не си полудял?“.

Той й даде знак, че всичко е наред, отчасти за да я увери, че ще бъде добре (в което не бе никак сигурен) и отчасти за да се съгласи, че е малко луд (в което бе напълно сигурен).

Стигна с олюляване до перилата и вдигна очи към бурята.

Вятърът виеше. Облаците кипяха. Джейсън усети цяла армия венти, които се бяха струпали над него, твърде ядосани и развълнувани, за да приемат физическа форма, но гладни за разрушения.

Вдигна ръка и призова ласо от вятър. Бе научил, че най-добрият начин да се справиш с тълпа побойници е да хванеш най-големия от тях и да го ступаш. След това останалите се държаха прилично. Той замахна с вятърното ласо и потърси най-силния и свадлив вентус в бурята.

Улови един сърдит облак и го дръпна към себе си.

— Днес ще работиш за мен.

Вентусът нададе рев недоволно и се завихри около него. Бурята около кораба поутихна, сякаш другите венти си мислеха: „По дяволите, този тип е сериозен“.

Джейсън излетя от палубата, обкръжен от личното си малко торнадо. След това се завъртя като тирбушон и се гмурна под водата.

 

Беше предположил, че долу нещата ще са по-спокойни.

Но съвсем не беше така.

Разбира се, причина за това може би бе начинът на придвижване, който бе избрал. Язденето на циклон до дъното на океана му причини неочаквана турбулентност. Гмуркаше се и се издигаше във водата без определена логика. Ушите му пукаха, а стомахът му опря в ребрата.

Най-накрая успя да застане до Пърси, който стоеше на една издатина над огромна дълбочина.

— Здрасти — каза Пърси.

Джейсън го чуваше отлично, макар да не бе сигурен как точно.

— Какво става?

През въздушния мехур на вентуса гласът му прозвуча все едно говори през прахосмукачка.

— Само гледай — посочи към дълбочината Пърси.

След три секунди мракът се разкъса от зеленикава светлина, която проблесна като фар и изчезна.

— Долу има нещо — каза Пърси. — То причинява бурята. — Обърна се и огледа торнадото на Джейсън. — Готина дрешка. Можеш ли да го задържиш и на по-дълбоко?

— Нямам представя как го правя — отвърна Джейсън.

— Хубаво — рече Пърси, — само не припадай, моля те.

— Млъквай, Джаксън.

— Така те искам — ухили се Пърси. — Да видим сега какво има долу!

Двамата потънаха толкова надълбоко, че Джейсън не виждаше нищо освен това, че Пърси плува до него. Единственият източник на светлината бе бледото сияние на остриетата на оръжията им — едното от бронз, другото от злато.

От време на време зеленикавият прожектор отново се включваше. Пърси се гмурна право към него. Вентусът на Джейсън пукаше и трещеше в опит да се измъкне. Мирисът на озон накара момчето да се почувства замаяно, но то остави въздушната си черупка здрава.

Най-накрая тъмнината под тях се разсея. Светли петна, подобни на пасажи медузи, плуваха пред очите на Джейсън. Когато приближи морското дъно, осъзна, че петната са водорасли, които обграждат руините на дворец. Тиня се вихреше по празните дворове, постлани с морски охлюви. В сумрака се издигаха гръцки колони, покрити с ракообразни. В центъра на комплекса имаше цитадела, по-огромна от футболен стадион. Стените й бяха обсипани с перли, а златният купол се бе напукал като черупка на яйце.

— Атлантида? — попита Джейсън.

— Това е мит — отвърна Пърси.

— Ъъ… а ние не сме ли?

— Не, имам предвид измислен, не истински мит.

— Започвам да разбирам защо Анабет е мозъкът на групата.

— Млъквай, Грейс.

Минаха през напукания купол и се спуснаха в сенките.

— Това място ми е познато. — В гласа на Пърси се долови нервна нотка. — Сякаш съм бил тук.

Зелената светлина блесна точно под тях и заслепи Джейсън.

Той падна като камък и се приземи върху гладкия мраморен под. Когато погледът му се проясни, видя, че не са сами.

Пред тях имаше жена, висока шест метра и облечена с плаваща около нея зелена рокля, стегната в кръста с пояс от черупки на рапани. Кожата й бе сияйно бяла като водораслите. Косата й се вееше и блещукаше като пипалата на медуза.

Лицето й бе красиво, но нечовешко. Очите — твърде ярки, чертите — твърде нежни, усмивката — прекалено студена, все едно бе изучавала как се смеят хората, но без да разбира защо.

Ръцете й почиваха върху диск от полиран зелен метал с диаметър около два метра. Бе седнала на трикрак стол от бронз. Той напомни на Джейсън за стоманения барабан, на който някога бе видял един уличен музикант в Сан Франциско да свири.

— Бурята е твое дело — каза Джейсън.

— Наистина е така. — Гласът на жената бе мелодичен, но отекваше по особен начин, все едно не бе предназначен за човешки уши. Джейсън усети как напрежението около очите му се засилва. Чувстваше се все едно синусите му ще експлодират.

— Добре де, ще клъвна — каза Пърси. — Коя си ти и какво искаш?

Жената се обърна към него.

— Аз съм сестра ти, Персей Джаксън. И исках да те видя, преди да умреш.