Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (20)

XX. Пайпър

Пайпър познаваше страха, но това бе различно.

Ужасът я заля на вълни. Крайниците й станаха на желе. Сърцето й отказа да бие.

Най-лошите спомени нахлуха в ума й — баща й, вързан и пребит в планината Диабло, Пърси и Джейсън, вплетени в борба до смърт в Канзас, тримата, давещи се в римския нимфеум, самата тя, останала сама срещу Хиона и Бореадите. Най-лош от всички бе завъртелият се наново разговор с майка й за това, което им предстои.

Парализирана, тя видя как гигантът вдига бойния си чук, за да ги смачка на кайма. В последния момент скочи на една страна и събори Анабет.

Чукът удари пода и го напука. Каменни отломки одраскаха гърба на Пайпър.

— Това не беше честно — изкикоти се гигантът и отново вдигна чука си.

— Ставай, Анабет! — Пайпър я вдигна на крака и я задърпа към далечния край на помещението, но Анабет се движеше бавно, като замаяна. Очите й бяха изцъклени.

Пайпър разбра защо. Храмът увеличаваше личните й страхове. Пайпър бе виждала ужасни неща, но нищо не можеше да се сравни с това, което бе преживяла Анабет. Ако си спомняше ужасите на Тартара, подчертани от други нейни лоши спомени, умът й нямаше да се справи. Можеше да полудее. Буквално.

— Тук съм — каза Пайпър с възможно най-спокоен глас. — Ще се измъкнем от това място.

Гигантът се изсмя.

— За пръв път виждам дете на Афродита да води дете на Атина! И как смяташ да ме победиш, момиче? С грим и съвети за модните тенденции?

Преди няколко месеца коментарът щеше да я нарани, но Пайпър вече бе пораснала. Гигантът се извиси над тях, ала, за щастие, бе бавен и носеше много тежък чук.

— Анабет, вярвай ми — каза Пайпър.

— План — заекна тя. — Да идем ти наляво, аз надясно. Ако…

— Без планове, Анабет.

— К-какво?

— Без планове. Просто ме следвай!

Гигантът вдигна чука си, но те с лекота го избегнаха. Пайпър скочи напред и замахна към коляното на гиганта. Той изрева от гняв, а Пайпър издърпа Анабет към най-близкия тунел. Мигновено потънаха в пълен мрак.

— Глупачки! — кресна гигантът зад гърба им. — Това е грешният път!

— Не спирай да вървиш — каза Пайпър, без да пуска ръката на Анабет. — Всичко е наред. Давай.

Не виждаше нищо. Дори сиянието на меча й бе помръкнало. Продължи напред, като се довери на емоциите си. От ехото на стъпките им й се стори, че вървят през огромна пещера, но не можеше да е сигурна. Затова просто тръгна в посоката, която чувстваше за правилна.

— Пайпър, това място е като Имението на Нощта — рече Анабет. — Трябва да затворим очи.

— Не! — възрази Пайпър. — Не можем да се скрием!

Гласът на гиганта отекна някъде пред тях:

— Изгубени сте завинаги, погълнати от вечния мрак.

Анабет замръзна и принуди Пайпър също да спре.

— Защо хукнахме насам? — попита дъщерята на Атина. — Сега се изгубихме. Направихме точно това, което искаше той. Трябваше да спечелим време, да говорим с врага, да измислим нещо. Това винаги върши работа!

— Анабет — Пайпър се постара да остане спокойна. — Винаги съм се вслушвала в съветите ти, но този път трябва да направя изключение. Не можеш да победиш това нещо с логика. Не можеш да осмислиш емоциите си.

Смехът на гиганта гръмна като бомба под земята.

— Отчаяние, Анабет Чейс! Това е, което чувстваш. Аз съм Мимас, роден да убия Хефест. Аз обърквам всеки план, унищожавам и най-добре смазаната машина. Нищо не се получава както трябва в мое присъствие. Картите водят към задънена улица. Техниката се чупи. Знанието се губи. Най-великите умове се замъгляват!

— Аз… срещала съм и по-лоши неща от теб! — извика Анабет.

— О, виждам аз. — Гигантът прозвуча все едно е по-близо. — Значи не се боиш?

— Никога!

— Разбира се, че се боим — поправи я Пайпър, — ужасени сме!

Въздухът се размърда. Пайпър избута Анабет настрана точно навреме.

ПРАС!

Внезапно се озоваха отново в кръглата стая. Мъглявата светлина им се стори почти ослепителна. Гигантът бе наблизо и се мъчеше да измъкне чука от пода, в който го бе забил. Пайпър се стрелна напред и заби меча си в бедрото му.

— АУУ! — Мимас пусна чука си и се преви на две.

Пайпър и Анабет се скриха зад окованата статуя на Арес, която пулсираше с металически тътен. Туп, туп, туп.

Гигантът Мимас се извърна към тях. Раната на крака му се затваряше.

— Не можете да ме победите — изръмжа той. — През последната война срещу мен се изправиха двама богове. Бях роден да убия Хефест и щях да го сторя, ако и Арес не се бе дотътрил да му помага. А вие трябваше да си останете замръзнали от ужас. Така щяхте да умрете по-бързо.

Преди няколко дни, когато се изправи срещу Хиона на борда на Арго II, Пайпър започна да говори, без да мисли, като следваше сърцето си, пренебрегвайки мозъка. Сега направи същото. Излезе пред статуята и се изправи срещу гиганта, макар разумът й да крещеше: БЯГАЙ БЕ, ИДИОТКО!

— Този храм — попита тя. — Спартанците не са оковали Арес, за да задържат духа му в града.

— Така ли мислиш? — Очите на гиганта блеснаха закачливо. Той сграбчи с две ръце чука си и го измъкна от пода.

— Това е храмът на моите братя Деймос и Фобос. — Гласът на Пайпър потрепери, но тя не се опита да го скрие. — Спартанците са идвали тук да се подготвят за битка. Арес бил окован, за да им напомни, че войната има последици. Неговата сила, въплътена в макаите, духовете на битката, никога не трябвало да се освобождава, освен ако не знаеш колко ужасна може да бъде. Освен ако не си изпитал страха.

— Дете на любовта ми говори за война — изсмя се Мимас. — Какво знаеш ти за макаите?

— Ще видим. — Пайпър изтича право към гиганта и наруши равновесието му. При вида на назъбеното острие, което летеше към него, очите му се ококориха и той залитна назад, като удари глава в стената. По камъните се появи цепнатина, а от тавана покапа прах.

— Пайпър, това място може да рухне! — предупреди Анабет. — Ако не се махнем…

— Не мисли за бягство! — Пайпър изтича към въжето, което висеше от тавана, скочи колкото се може по-високо и го отряза.

— Луда ли си?

Вероятно — помисли си тя. Пайпър знаеше, че няма друг начин да оцелеят. Трябваше да тръгне против логиката, да послуша емоциите си и да обърка гиганта.

— Това заболя — потърка глава Мимас. — Нали разбираш, че не може да ме убиете без помощта на бог, а пък Арес го няма. Следващия път, когато срещна този идиот, ще го нарежа на малки парченца. Изобщо нямаше да ми се наложи да се бия с него, ако страхливецът Дамасин си бе свършил работата.

— Не споменавай името на Дамасин! — извика гърлено Анабет и хукна към Мимас. Той едвам блокира меча от драконова кост с чука си и се опита да я сграбчи. Пайпър обаче скочи и замахна към лицето на великана.

— ОХ! — олюля се Мимас.

Кичур плитки падна на пода заедно с нещо голямо и месесто, което лежеше в локва златист Икор.

— Ухото ми! — простена Мимас. Преди да се съвземе, Пайпър сграбчи Анабет за ръката и я поведе към втория коридор.

— Ще съборя цялата пещера! — развика се гигантът. — Майката Земя ще ме погълне, но и вие ще бъдете смазани!

Подът се разтърси. Около тях отекна звукът от трошащи се камъни.

— Спри, Пайпър — помоли я Анабет. — Как се оправяш с всичко това? Страхът, гневът…

— Не се мъчи да ги контролираш. За това служи този храм. Трябва да приемеш страха, да привикнеш към него, да се спуснеш по течението му като по река.

— Откъде знаеш всичко това?

— Не го знам. Чувствам го.

Една стена падна близо до тях със звук като от оръдеен изстрел.

— Ти сряза въжето — каза Анабет — и сега ще загинем тук долу.

Пайпър хвана лицето на приятелката си и я придърпа към себе си, докато челата им не се докоснаха. През пръстите си усети напрегнатия пулс на Анабет.

— Не може да обмислиш разумно страха, нито пък омразата. Те са като любовта, много сходни чувства. Затова Арес и Афродита се харесват. Техните близнаци — Страхът и Ужасът — са родени от войната и любовта.

— Но… в това няма никакъв смисъл.

— Да — съгласи се Пайпър, — затова не го мисли. Почувствай го.

— Мразя това.

— Знам. Но не можеш да планираш чувствата си. Като с Пърси е, като с бъдещето ви. Не можеш да предвидиш всеки развой на събитията. Трябва да приемеш това. Позволи си да се уплашиш и въпреки страха да вярваш, че всичко ще бъде наред.

— Не знам дали мога да го направя — поклати глава Анабет.

— Тогава се съсредоточи върху отмъщението за Дамасин. За Боб.

Настъпи тишина.

— Вече съм добре.

— Това е страхотно, защото имам нужда от помощта ти. Ще тръгнем да бягаме заедно.

— А после?

— Нямам идея.

— Богове, мразя, когато ти водиш.

Пайпър се разсмя, което я изненада. Страхът и любовта наистина бяха свързани. В този момент тя се хвана за любовта, която изпитваше към приятелката си.

— Хайде!

Тръгнаха в различни посоки и се намериха обратно в светилището, точно зад гиганта Мимас. И двете го посякоха през краката. Гигантът извика и падна на колене. Още каменни отломки се посипаха от тавана.

— Немощни смъртни! — опита се да се изправи Мимас. — Няма план, който да ви позволи да ме победите!

— Това е чудесно — каза Пайпър, — понеже нямам никакъв.

След това изтича до статуята на Арес.

— Анабет, занимавай се с нашия приятел.

— Нямаш проблем.

— ААА!

Пайпър се загледа в бронзовото лице на бога на Войната. Статуята туптеше с нисък металически пулс.

Духовете на битката — помисли си тя. — Те са вътре, чакат да бъдат освободени.

Но те не бяха нейни, не и докато не се докажеше.

Пещерата отново се разтърси. По стените се появиха още пукнатини. Пайпър погледна към каменните изображения над вратите: смръщените лица на близнаците Страх и Ужас.

— Братя мои — каза Пайпър, — синове на Афродита… нося ви жертва.

Тя постави корнукопията си в краката на Арес. Вълшебният рог бе толкова свързан с чувствата й, че можеше да увеличи гнева, любовта и страха и да ги изплюе под формата на дарове. Надяваше се това да се хареса на боговете на Ужаса. А може и да им се ядяха пресни плодове и зеленчуци.

— Ужасена съм — призна Пайпър. — Мразя се, че правя това. Но разбирам, че е необходимо.

Тя замахна с меча си и отсече главата на бога.

— Не! — извика Мимас.

Пламъци изригнаха от отрязаната глава на статуята. Те обвиха Пайпър и изпълниха залата с взрив от емоции — ненавист, кръвожадност, паника, но също и любов, тъй като никой не можеше да влезе в битка без да го е грижа за нещо — приятели, семейство, дом.

Пайпър вдигна ръце и се превърна в център на водовъртежа на макаите.

„Ще отвърнем на призива ти — прошепнаха те в ума й. — Само веднъж, когато имаш нужда от нас, ще отприщим опустошението. Ще приготвим лека ти.“

Пламъците изчезнаха заедно с корнукопията, а окованата статуя на Арес стана на прах.

— Глупачка! — спусна се към нея Мимас, следван по петите от Анабет. — Макаите те изоставиха!

— А може би са изоставили теб — отвърна Пайпър.

Мимас вдигна чука си, но бе забравил за Анабет. Тя го намушка в бедрото и гигантът се олюля, изгубил равновесие. Пайпър спокойно пристъпи напред и го прониза в стомаха.

Мимас се просна по очи пред най-близкия праг и се обърна точно за да види как каменното лице на Ужаса пада от стената върху него и го дарява с тежката си един тон целувка.

Писъкът на гиганта секна изведнъж. Тялото му замръзна, а после се разпадна на шестметрова купчина прах.

— Какво стана? — попита Анабет и погледна към Пайпър.

— Не съм сигурна.

— Пайпър, беше невероятно как освободи огнените духове…

— Макаите…

— Но как ще ни помогне това с изготвянето на лека?

— Не знам. Казаха, че мога да го призова, когато настъпи моментът. Може би Аполон и Артемида ще могат да ни обяснят…

В този момент една част от стената се срути като глетчер.

Анабет залитна и едва не се подхлъзна на ухото на гиганта.

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Работя по въпроса — отвърна Пайпър.

— Знаеш ли, мисля, че това ухо ти е боен трофей.

— Отвратително!

— Би могло да стане на хубав щит!

— Млъкни, Чейс!

Пайпър се загледа във втория праг, над който все още висеше лицето на Страха.

— Благодаря ви, братя мои, че ми помогнахте да убием гиганта. Ала имам нужда от помощта ви за още нещо — да избягам. Повярвайте, че съм ужасена. Предлагам ви това… чудесно ухо като жертвоприношение.

Каменното лице не отговори. Още една част от стената рухна. Таванът се напука целият.

Пайпър хвана Анабет за ръката.

— Ще минем по този коридор. Ако съм права, той ще ни изведе на повърхността.

— А ако не си?

Пайпър погледна към лицето на Страха.

— Ами да проверим.

Залата около тях рухна и те се спуснаха към мрака.