Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (19)

XIX. Пайпър

Когато разказа повторно съня си и на Пърси, тоалетните на кораба избухнаха.

— Абсурд двете да отидете там сами — заяви Пърси. Лио дойде от коридора, размахал гаечен ключ.

— Човек, наистина ли трябваше да взривяваш канализацията?

Пърси не му обърна внимание. Надолу по подвижното мостче капеше вода. Коридорът затрещя, когато още тръби се пръснаха, а умивалниците се препълниха. Пайпър предположи, че Пърси не е имал намерение да нанесе такива щети, но само от изражението му й се искаше да напусне кораба възможно най-скоро.

— Ще се справим — успокои го Анабет. — Пайпър видя нас двете долу, значи така трябва да стане.

Пърси изгледа Пайпър, все едно вината бе нейна.

— А този Мимас? Предполагам, че е гигант?

— Вероятно — отвърна тя. — Порфирион го нарече „нашия брат“.

— И бронзова статуя, обкръжена от пламъци — отвърна Пърси. — А онези неща, които споменаха, македонците?

— Макаите — поправи го Пайпър. — Мисля, че на старогръцки език означава „битки“, но нямам представа за какво става дума.

— Това е проблемът! — рече Пърси. — Не знаем какво ви чака там долу. Идвам с вас!

— Не. — Анабет постави ръка върху неговата. — Гигантите искат кръвта ни, не го забравяй. Не трябва да изпращаме момче и момиче заедно — точно това искат за голямото си жертвоприношение.

— Значи вземам Джейсън и двамата ще… — започна Пърси.

— Водорасляк — прекъсна го Анабет, — нали не се опитваш да намекнеш, че две момчета ще свършат повече работа от две момичета?

— Какво? Не, аз, как може да си помислиш…

Анабет го целуна.

— Няма и да разбереш кога сме се върнали.

Пайпър я последва нагоре по стълбите, преди цялата долна палуба да се наводни от тоалетните.

 

Час по-късно двете застанаха на хълм, гледащ към древна Спарта. Вече бяха обиколили съвременния град, който странно напомни на Пайпър за Албукърк — малки подобни на кутии блокове, пръснати в подножието на червеникави планини. Анабет бе настояла да разгледат археологическия музей, после огромната метална статуя на спартанец на градския площад, а накрая и Националния музей на маслините и зехтина (да, наистина имаше и такова нещо). Пайпър научи повече за олиото и зехтина, отколкото й трябваше, но поне не ги нападнаха гиганти. Не намериха и никакви статуи на оковани богове.

Анабет не гореше от желание да отидат до руините на града, но накрая не им остана къде другаде да проверят.

Но и там нямаше какво да се види. Според Анабет хълмът, където бяха застанали, някога е бил акропол на град Спарта — най-високата му точка и основна крепост, — но изобщо не приличаше на този в Атина, който Пайпър бе видяла в сънищата си.

Обветреният хребет бе покрит с мъртва трева, скали и криви маслинови дръвчета. Под тях имаше руини, простиращи се може би на половин километър — варовикови блокове, няколко порутени стени и дупки като кладенци, водещи дълбоко под земята.

Пайпър се замисли за най-известния филм на баща си — „Царят на Спарта“. Там спартанците бяха представени като раса от непобедими супермени. Стана й тъжно, че наследството им днес се състоеше от малко камънак и мъничък град с музей на зехтина.

Тя избърса потта от челото си.

— Човек би помислил, че на такова място ще видиш отдалече деветметров гигант, но уви.

Анабет се загледа в далечните контури на Арго II, който висеше над центъра на Спарта. След това докосна червения корал на гердана си — подарък от Пърси, когато станаха гаджета.

— Мислиш за Пърси — отгатна Пайпър.

Анабет кимна.

Откакто се бяха върнали от Тартара, тя бе разказала на Пайпър много от ужасните неща, случили се в Ямата. Най-много я плашеше това как Пърси бе овладял отровата, за да задуши богинята Ахлида.

— Изглежда по-добре — каза Пайпър, — усмихва се по-често. Знаеш, че те обича повече от всичко на света, нали?

Анабет седна, внезапно пребледняла.

— Не знам защо съм толкова стресната, но не мога да забравя как изглеждаше на ръба на Хаоса.

Може би настроението й бе заразително, тъй като смътна тревожност изпълни и Пайпър. Спомни си какво й бе казал Джейсън: „Част от мен просто искаше да се свърши. Да затворя очи и да се предам“.

Бе опитала да го успокои, но още се притесняваше. Подобно на ловците от племето на чероките, всички герои имаха зли духове в себе си — фатална слабост, която се проявяваше в кризисни моменти. И така се преминаваха граници, които трябваше да останат непрестъпени.

Това бе вярно за Джейсън, нямаше как да не важи и за Пърси. Момчето бе минало през ада. Буквално. Без да иска, взривяваше цели тоалетни. Какво ли щеше да стане, ако решеше да се прави на лош?

— Дай му време — седна тя до Анабет. — Минали сте през какво ли не, а и той е луд по теб.

— Знам. — Зелените листа на маслиновите дръвчета се отразиха в сивите очи на Анабет. — Но просто… титанът Боб ме предупреди, че ни предстоят още жертви. Иска ми се да вярвам, че някой ден ще живеем нормално. Но когато си позволих това миналото лято, след войната на титаните, Пърси изчезна и го нямаше с месеци. После пропаднахме в Ямата… — По бузата й потече сълза. — Пайпър, ти не си виждала лицето на Тартара. Завихреният мрак, който поглъща дори чудовищата. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна. Опитвам се да не мисля за това…

Пайпър стисна ръцете на приятелката си. Целите трепереха. Спомни си първия ден в лагера на нечистокръвните, когато Анабет я бе развела насам-натам. Бе толкова разтърсена от това, че Пърси го няма, че макар самата Пайпър да бе уплашена и объркана, трябваше да я успокоява. И това я бе накарало да се почувства необходима, бе й намекнало, че може би има място сред всемогъщите полубогове.

Анабет Чейс бе най-смелият човек, когото познаваше. Щом имаше нужда от рамо, на което да си поплаче… Пайпър бе насреща.

— Хей — каза тя нежно, — не потискай чувствата си. Няма да успееш. Излей си душата. Уплашена си.

— Богове, да.

— И ядосана.

— На Пърси, задето ме ужаси — отвърна тя. — На мама, че ме прати на това отвратително пътуване в Рим. На всички. На Гея. На гигантите. На боговете, задето са такива нещастници.

— А на мен? — попита Пайпър.

Анабет се разсмя несигурно.

— Ами, да, заради това, че си толкова влудяващо спокойна.

— Това е поза.

— И за това, че си добра приятелка.

— Ха.

— И също, че нямаш проблем с момчетата и с гаджето си…

— Хей, бъркаш ме с някого. Познаваме ли се?

Анабет я цапна по ръката, но без да влага сила в удара.

— Толкова съм глупава. Стоя си тук и дудна глупости за чувствата си, когато имаме да вършим подвиг.

— Сърцето на окования бог ще почака. — Пайпър опита да се усмихне, но собствените й страхове я заляха — за Джейсън и приятелите й на Арго II, за нея, за това, че може би нямаше да има силата да направи това, което й бе заръчала Афродита: „Накрая ще имаш силата за една дума. Трябва да е правилната, иначе ще загубиш всичко.“

— Каквото и да стане — каза тя на Анабет, — си оставам твоя приятелка. Не го забравяй, става ли?

Особено ако не съм наоколо, за да ти го напомня — довърши наум.

Анабет отвори уста да каже нещо, когато от руините се разнесе подобен на рев звук. Една от дупките в земята, които Пайпър по погрешка бе взела за кладенец, избълва струя пламък, висока колкото триетажна сграда, и после угасна също толкова внезапно, колкото и бе изригнала.

— Какво беше това? — попита Пайпър.

— Не знам — въздъхна Анабет, — но подозирам, че е нещо, което трябва да проверим.

Трите дупки бяха разположени една до друга като копчета на магнетофон. Всяка бе напълно кръгла, с диаметър от около половин метър и опасана по краищата с варовик. Всяка се спускаше плътно надолу в мрака. На всеки няколко секунди, без някакъв определен ред, една от трите ями изригваше струя пламък към небето. Всеки път цветът и топлината на огъня бяха различни.

— Не го правеха досега.

Анабет внимателно обиколи ямите. Все още изглеждаше неспокойна и бледа, но умът й явно бе зает с проблема.

— Лошото е, че не изригват по някакъв ред. Времето, цвета, размера на пламъка… нищо не разбирам.

— Да не сме ги активирали някак? — попита Пайпър. — Може би страхът, който почувства на хълма… който и двете почувствахме.

Анабет сякаш не я чу.

— Трябва да има някакъв механизъм, зависещ от налягането, като аларма.

Пламъците блъвнаха от средната яма. Анабет преброи наум. Следващия път изригна левия гейзер.

— Това е неправилно — намръщи се тя. — Не може така без ред. Трябва да има някаква логика!

Ушите на Пайпър започнаха да бучат. Нещо в ямите…

Всеки път, когато някоя от тях пламнеше, усещаше някакво отвратително чувство — страх, паника, а също и ирационален копнеж да приближи огъня.

— Няма логика — каза тя, — има емоция.

— Как може една огнена яма да е емоционална?

Пайпър постави ръка над ямата вдясно. Пламъците изригнаха незабавно. Пайпър едвам дръпна пръстите си. Ноктите й пушеха.

— Пайпър! — изтича до нея Анабет. — Какво си мислеше?

— Не мислех. Чувствах. Това, което търсим, е долу. Пътят минава през ямите. Трябва да скоча.

— Да не си луда? Дори ако не се заклещиш в тръбата, нямаш представа колко е дълбока.

— Права си.

— Ще изгориш жива!

— Вероятно.

Пайпър свали меча си и го пусна в ямата отдясно.

— Ще ти кажа дали е безопасно. Чакай да те извикам.

— Да не си посмяла! — предупреди я Анабет.

Но Пайпър скочи.

За миг остана безтегловна в мрака, а горещият камък от двете й страни опърли ръцете й. После пространството се разшири. Тя инстинктивно се завъртя и претърколи, като пое по-голямата част от удара, когато падна на каменния под.

Пламъците изригнаха пред нея и опърлиха веждите й, но Пайпър извади меча си и замахна още докато се търкаляше. Една бронзова глава от дракон се изтърколи на пода, сръчно отсечена.

Пайпър се изправи и се опита да събере мислите си. Погледна към отрязаната драконова глава и се почувства гузна, все едно е убила Фестус. Това обаче не беше той.

Три статуи на бронзови дракони стояха в редица, точно под дупките на покрива. Пайпър бе обезглавила средната. Двата здрави дракона бяха високи около метър, вдигнали муцуни нагоре. От зиналите им усти се издигаше пушек. Очевидно те бяха източникът на пламъците, но не приличаха на автоматони.

Тя зачака. Повече пламъци не изригнаха.

— Пайпър? — Гласът на Анабет отекна отвисоко, все едно викаше надолу в комин.

— Да! — извика Пайпър.

— Слава на боговете! Добре ли си?

— Бива. Чакай малко.

Очите й привикнаха с тъмното. Тя огледа залата. Единствената светлина идваше от блестящото й острие и ямите отгоре. Тунелът бе висок около десет метра. По всички закони на логиката Пайпър трябваше да си е счупила и двата крака по време на падането, но реши да не се оплаква.

Самата зала бе кръгла, с размерите на площадка за приземяване на хеликоптер. Стените бяха направени от грубо издялани блокове, обсипани с гръцки символи — хиляди и хиляди, като графити.

В далечния край на помещението върху каменен подиум стоеше статуя на воин — бога на войната Арес, предположи Пайпър — с увити около тялото тежки бронзови вериги, които го притискаха към пода.

От двете страни на статуята имаше два тъмни прохода, всеки с височина три метра. Над арките им имаше изобразени уродливи каменни лица. Те напомниха на Пайпър за горгони, макар да имаха вместо коса лъвски гриви, а не змии.

Внезапно Пайпър се почувства съвсем сама.

— Анабет! — извика тя. — Падането е дълго, но е безопасно да слезеш долу. Може да пуснеш въже, което да затегнеш, така че да имаме възможност да се върнем на повърхността.

— Идвам!

След няколко минути от централната дупка се спусна въже. Анабет слезе по него.

— Пайпър Маклийн — изръмжа тя, — това несъмнено е най-тъпият номер, който съм виждала някой да прави, което е голямо постижение, като имаш предвид кого имам за гадже.

— Благодаря. — Пайпър побутна най-близката драконова глава с крак. — Подозирам, че това са драконите на Арес. Те не бяха ли негови свещени животни?

— А там е и самият окован бог. Какво мислиш за тези коридори…

Пайпър вдигна ръка.

— Чу ли това?

Звукът беше като биене на барабан с металическо ехо.

— Идва от вътрешността на статуята — реши Пайпър. — Сърцето на окования бог.

Анабет извади меча от драконова кост. Лицето й бе пребледняло, а очите й изглеждаха безцветни.

— Това не ми харесва, Пайпър. Трябва да си вървим.

— Светилището засилва емоциите ни — отвърна Пайпър, — все едно съм край мама, само че това излъчва страх, а не любов. Затова се почувства така горе на хълма. Тук долу е хиляда пъти по-силно.

— Добре — огледа стените Анабет, — значи ни трябва план как да отнесем статуята. Може би ще я закачим на въжето, но…

— Чакай. — Пайпър се загледа към озъбените лица над коридорите. — Светилище, което излъчва страх. Арес нямаше ли двама божествени сина?

— Ф-фобос и Деймос — потръпна Анабет, — страхът и ужасът. Пърси ги срещна веднъж на Статън Айлънд^[1].

Пайпър реши да не пита какво са търсили двамата близнаци на ужаса и страха на Статън Айлънд.

— Мисля, че лицата над вратите са техните. Това място не е само светилище на Арес. То е храм на страха.

Гърлен смях отекна в коридора.

Вдясно от Пайпър се появи гигант. Той не излезе през нито един от коридорите. Просто изникна от тъмнината, все едно се бе слял със стената.

Бе дребен за гигант, може би около седем метра висок. Това щеше да му позволи да размаха огромния чук в ръцете си. Медни жици и повредени платки блестяха в плитките на мазната му черна коса.

— Много добре, дъще на Афродита — усмихна се гигантът. — Това наистина е храмът на страха. И аз ще ви направя вярващи.