Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (18)

XVIII. Пайпър

Пайпър не искаше да бъде навиквана от трикрака маса.

Когато Джейсън дойде в каютата й вечерта, тя остави вратата отворена, за да не би великата маса Бъфорд да вземе възпитателните си функции насериозно. Ако имаше дори подозрение, че момче и момиче са сами в каюта без наблюдение, започваше да пуска пара и да трака, а холоизображението на тренер Хедж крещеше: СПРЕТЕ ВЕДНАГА! ДВАЙСЕТ ЛИЦЕВИ ОПОРИ! ОБЛЕЧИ СЕ, БЕ!

Джейсън седна на края на леглото й.

— Канех се да отида на пост и исках да проверя как си.

Пайпър побутна крака му.

— Ти си промушеният с меч. Как се чувстваш?

Той се усмихна криво. Лицето му бе толкова загоряло от пътешествието в Африка, че белегът на устната му изглеждаше, все едно бе нарисуван с тебешир. Сините му очи бяха още по-пронизващи.

Косата му бе изсветляла и пораснала, макар на скалпа му все още имаше бразда, оставена от куршума на бандита Скирон. Пайпър не смееше и да мисли колко време ще отнеме лечението на рана от имперско злато в стомаха, щом такава дребна драскотина от божествен бронз зарастваше толкова бавно.

— Бил съм и по-зле — опита да я успокои Джейсън. — Веднъж скитски дракон ми отряза ръцете в Орегон.

Пайпър премигна, а после го плесна нежно по ръката.

— Млъквай.

— Ама ми повярва за момент!

Хванаха се за ръце и останаха смълчани. За миг Пайпър почти си представи, че са обикновени тийнейджъри, които се наслаждават на компанията си и се учат да живеят заедно. С Джейсън наистина бяха изкарали няколко месеца в лагера на нечистокръвните, но войната с Гея винаги бе висяла като дамоклев меч над тях. Пайпър се запита какво ли е да не мислиш няколко пъти на ден за това как ще умреш.

— Така и не ти благодарих. — Изражението на Джейсън стана сериозно. — След като видях в Итака… останките на майка си, нейната мания… когато бях ранен, ти ме задържа жив. Пайпс… — Гласът му потрепери. — Част от мен просто искаше да се свърши. Да затворя очи и да се предам.

Сърцето й се сви. Почувства пулса в собствените си пръсти.

— Джейсън… ти никога няма да се предадеш. Не си такъв. Когато се изправи срещу духа на майка си, ти показа, че си силен. Не аз.

— Може би — отвърна той, но не звучеше убеден. — Не исках да те натоварвам, Пайпс. Просто… все пак нося ДНК-то на майка си. Човешкото в мен е от нея. Ами ако сбъркам? Ако сгреша точно когато се изправим срещу Гея? Не искам да стана като майка си, маниак, който навеки съжалява за миналото.

Пайпър хвана ръцете му. Чувстваше се все едно е отново на палубата на Арго II в мига, в който бе държала ледената граната преди тя да се взриви.

— Няма да сбъркаш — каза тя. — Не знам какво ще се случи с всички нас, но никога няма да станеш като майка си.

— Откъде си толкова сигурна?

Пайпър се загледа в татуировките на ръката му. Буквите SPQR, орелът на Юпитер, дванайсетте линии, отбелязващи вярната му служба към легиона.

— Татко ми разказваше приказки за това как правим изборите си. — Тя поклати глава. — Зарежи. Ще започна да звуча като дядо си Том.

— Не — отвърна Джейсън, — искам да ми разкажеш приказка.

— Е… имало едно време двама ловци в гората. Всеки от тях спазвал табу.

— Табу беше като не можеш да правиш нещо, нали?

— Да.

Пайпър усети как се отпуска. Запита се дали това не бе истинската причина, поради която дядо й и баща й разказваха приказки. Можеше да направиш дори най-страшната тема за разговор по-лесна, ако я отнесеш до двама ловци от племето чероки, живели преди стотици години. Така проблемът се превръщаше в развлечение. Може би затова баща й бе станал актьор.

— Един от ловците — продължи тя — не трябвало да яде месо от елен. Другият — от катерица.

— Защо?

— Откъде да знам? В племето на чероките постоянно е имало табу да не се убиват орли. — Тя докосна символа на ръката на Джейсън. — Това носело лош късмет на всички. Но понякога отделни чероки имали собствени временни забрани. Да пречистят духа си, а може би и защото от нашепнатото им от Духовете знаели, че е важно. И следвали инстинктите си.

— Добре. — Джейсън звучеше объркан. — Да се върнем на ловците?

— Те ловували цял ден в гората. Но хванали само катерици. Вечерта направили бивак и човекът, който можел да ги яде, започнал да готви на огъня.

— Вкусно.

— Още една причина, поради която съм вегетарианка. Но вторият ловец, който не можел да яде месо от катерици, умирал от глад. Стоял и се държал за стомаха, докато приятелят му се хранел. Накрая другият се почувствал гузен. „Е, хайде — казал той, — вземи си малко“. Но вторият ловец се възпротивил: „Забранено ми е. Ще загазя. Ако наруша табуто, ще се превърна в змия!“. Но първият ловец се разсмял. „Откъде ти хрумна това? Нищо няма да стане. Утре няма да ядеш катериче месо и готово.“ Вторият ловец знаел, че не трябва да го слуша, но ял.

Джейсън прокара пръст по кокалчетата на ръката й, което я разсея.

— И какво станало?

— По средата на нощта вторият ловец се събудил с писъци от болка. Първият изтичал да види какво не е наред. Хвърлил завивките на приятеля си настрана и видял, че краката му са се слели в люспеста опашка. Докато го гледал, змийска кожа покрила цялото му тяло. Бедничкият ловец плакал и се опитал да успокои нещастника, който обаче се превърнал в огромна змия и изпълзял нанякъде. Край.

— Обожавам тези приказки — каза Джейсън. — Чероките са били жизнерадостен народ.

— Има нещо такова.

— И каква е поуката от това, че ловецът се е превърнал в змия? Да не би Франк да е ял катерици?

Тя се разсмя и се почувства по-добре.

— Не, глупчо. Въпросът е да се доверяваш на инстинктите си. Катеричето месо може да е добро за един, но прокълнато за друг. Вторият ловец знаел, че в него дебне духът на змия и чака да го обсеби. Знаел, че не бива да го храни с месото на катерицата, но го направил.

— Значи аз не бива да ям катерици.

Пайпър почувства облекчение от блясъка в очите му. Сети се за това, което Хейзъл й бе казала преди няколко нощи — че Джейсън е най-съществената част от целия план на Хера. С него бе започнала играта, с него щеше и да я завърши.

— Това, което се опитвам да ти кажа, Джейсън Грейс — сръчка го в гърдите Пайпър, — е, че ти знаеш много добре какво не трябва да правиш и какво да избягваш. Имаш добри инстинкти и се вслушваш в тях. Колкото и да ме нервираш понякога, ти си един наистина добър човек, който винаги се опитва да постъпва правилно. Затова да не съм чувала повече как ще се предаваш, ясно ли е?

— Че с какво толкова те нервирам? — намръщи се Джейсън.

— Ела тук — завъртя очи тя.

Канеше се да го целуне, когато някой почука на вратата. Вътре се вмъкна Лио.

— Купон? И не сте ме поканили?

— Хм — прокашля се Джейсън, — здрасти, Лио. Какво става?

— Ами, нищо — посочи нагоре другото момче. — Обичайните досадни венти, които се опитват да направят хубавия ми кораб на трески. Готов ли си за пост?

— Аха — Джейсън се приведе напред и целуна Пайпър. — Благодаря, че ми напомни. И не се безпокой. Добре съм си.

— Това исках да ти кажа — каза тя.

След като момчетата излязоха, Пайпър легна на възглавниците си с пера от пегаси и загледа съзвездията, които лампата й отразяваше на тавана. Не мислеше, че ще може да заспи, но след цял ден битки с чудовища на летния пек умората я победи. Тя затвори очи… и потъна в кошмара.

 

Акропола.

Пайпър никога не бе стъпвала там, но го позна от снимките — древният храм, разположен на хълм почти толкова внушителен, колкото и Гибралтар. На повече от сто метра над сияещата в светлините на нощта съвременна Атина, хълмовете завършваха с корона от варовикови скали. На върха им имаше останки от древни светилища и съвременни кранове, които блещукаха в сребристо на лунната светлина.

В съня си Пайпър летеше над Партенона — древния храм на Атина. Лявата страна от руините бе захваната с метално скеле. Нямаше смъртни на Акропола, може би заради финансовите проблеми на Гърция, а може би и заради силите на Гея, които бяха намерили претекст, с който да прогонят туристите и строителните работници.

Погледът на Пайпър стигна центъра на храма. Имаше толкова много гиганти, че изглеждаха като парти коктейл на секвои. Тя дори разпозна някои от тях — ужасните близнаци от Рим Отис и Ефиалт, облечени еднакво като строителни работници, Полибот, който изглеждаше досущ както го бе описал Пърси — с отрова, капеща от плитките му и нагръдник, оформен така, че да изобразява гладни усти. Още по-зле — забеляза и Енкелад, гигантът, който бе отвлякъл баща й. Бронята му бе оформена като пламъци, а косата му — сплетена с кости. Огромното му копие блестеше с лилав пламък.

Пайпър бе чувала, че всеки гигант е създаден срещу един определен бог, но в Партенона имаше много повече от дванайсетима гиганти. Тя забеляза поне двайсет, като на всичко отгоре в краката им се тътреха орди по-малки чудовища — циклопи, великани, шесторъки земеродни и скитски дракони със змийски крака.

В центъра на тълпата имаше празен ръчно изработен трон от метално скеле и каменни блокове, явно събрани напосоки от руините. Докато ги наблюдаваше, Пайпър забеляза още един гигант, който се появи от далечния край на Акропола. Той носеше огромен велурен костюм, златни ланци на врата си, имаше излизана черна коса и приличаше на деветметров мафиот с драконови крака и тъмнооранжева кожа. Тръгна към Партенона, като се спъна по пътя и смачка няколко земеродни с краката си. След това спря пред трона да си поеме въздух.

— Къде е Порфирион? — попита той. — Нося новини!

Енкелад, старият враг на Пайпър от планината Диабло, пристъпи напред.

— Както винаги, закъсняваш, Хиполит. Надявам се новините да са си стрували чакането. Цар Порфирион трябва да…

Земята между тях се разцепи. Още по-огромен гигант изскочи от недрата на земята като сухоземен кит.

— Тук. Цар Порфирион е тук — обяви господарят на гигантите.

Изглеждаше точно както си го спомняше Пайпър от Вълчия дом. Дванайсет метра висок, той се извисяваше дори над събратята си. Всъщност, осъзна Пайпър с потрес, имаше същия размер като статуята на Атина Партенос, която някога бе владеела храма. В плитките му с цвят на водорасли блещукаха оръжия на герои. Лицето му бе бледозелено и жестоко, а очите — бели като Мъглата. Тялото му излъчваше собствена гравитация и караше останалите чудовища да се обръщат към него. По земята се търкаляха прах и камъчета, привличани от масивните му драконови нозе.

Мафиотът, наречен Хиполит, коленичи.

— Царю мой, нося вести за врага!

— Говори! — нареди Порфирион, докато сядаше на трона си.

— Корабът на героите мина покрай Пелопонес. Те унищожиха призраците в Итака и плениха богинята Нике в Олимпия!

Тълпата чудовища се размърда неспокойно. Един циклоп загриза ноктите си. Два скитски дракона си размениха монети, все едно залагаха кой ще оцелее до края на света.

Ала Порфирион само се разсмя.

— Хиполите, нали искаше да убиеш нашия враг Хермес и да станеш вестител на гигантите?

— Да, царю мой!

— Ами тогава трябва да ми носиш по-свежи новини. Всичко това вече го знам, но няма значение. Героите тръгнаха по пътя, по който очаквахме да поемат. Не са чак такива глупаци, че да пробват другия.

— Но владетелю, това означава, че сутринта ще пристигнат в Спарта! Ако успеят да освободят макаите…

— Идиот! — Гласът на Порфирион разтърси руините. — Нашият брат Мимас ги очаква в Спарта. Напразно се безпокоиш. Героите не могат да променят съдбата си. По един или друг начин кръвта им ще обагри тези камъни и ще освободи Майката Земя!

Тълпата изрева одобрително и започна да дрънка с оръжия. Хиполит се поклони и отстъпи, ала друг гигант приближи към трона.

Пайпър се смая, когато осъзна, че това е жена. Не бе лесно да се забележи. Гигантката имаше същите драконови крака и сплетена коса като братята си. Бе висока и яка като тях, но нагръдникът й определено бе направен като за жена. Гласът й бе по-висок и писклив.

— Татко! — извика тя. — Отново питам защо тук? Защо не по възвишенията на истинския Олимп! Нима…

— Перибоя! — изръмжа царят. — Решил съм го. Някогашният Олимп сега е една гола скала. Никаква слава няма да спечелим там. Тук, в центъра на гръцкия свят, са истинските корени на боговете. Може да имат и други храмове, но този Партенон най-добре е запазил паметта за тях. За смъртните той е най-яркият техен символ. Когато кръвта на героите рукне, Акрополът ще бъде унищожен. Хълмът ще рухне и целият град ще потъне в Майката Земя. Ние ще станем господари на съзиданието!

Тълпата закрещя одобрително, но гигантката Перибоя не изглеждаше убедена.

— Изкушаваш съдбата, татко — предупреди го тя. — Героите имат не само врагове тук, но и приятели. Не е мъдро…

— Не било МЪДРО? — скочи от трона Порфирион и останалите гиганти направиха крачка назад. — Енкелад, съветнико мой, обясни на дъщеря ми истинското значение на думата мъдрост.

Страховитият гигант пристъпи напред. Очите му блестяха като диаманти. Пайпър ненавиждаше това лице, което бе виждала неведнъж в кошмарите си, докато баща й бе пленен.

— Не се безпокой, принцесо — рече Енкелад, — Делфи е наш. Аполон е посрамен и прогонен от Олимп и бъдещето остава незримо за боговете. А що се отнася до това, че изкушаваме съдбата…

Той махна наляво и един по-малък гигант пристъпи напред. Имаше мръсносива коса, сбръчкано лице и очи, побелели от катаракти. Вместо броня носеше раздърпана туника. Драконовите му крака бяха бели като скреж.

Не изглеждаше много опасен, но Пайпър забеляза, че другите чудовища не смеят да го приближат. Дори Порфирион се отдръпна от гиганта.

— Това е Тоон — каза Енкелад. — Така, както мнозина от нас са родени да убият определени богове, Тоон е роден да убие мойрите. Той ще удуши трите старици с голи ръце. Ще скъса преждата им, ще потроши стана им. Самата Съдба ще бъде унищожена!

Цар Порфирион се изправи на крака и разпери ръце.

— Без повече пророчества, приятели мои! Без повече предсказания! Времето на Гея ще настане и това ще е нашата ера, в която сами ще ковем съдбата си!

Тълпата завика толкова шумно, че Пайпър се почувства, сякаш се разпада. След това осъзна, че някой я бута, за да се събуди.

— Хей — каза Анабет, — стигнахме до Спарта. Готова ли си?

Пайпър се изправи сънена. Сърцето й все още биеше бясно.

— Да… — Тя стисна ръката на Анабет. — Но първо трябва да чуеш нещо.