Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (17)

XVII. Пайпър

Пайпър не можеше да повярва колко трудно бе да намери смъртоносна отрова.

Цяла сутрин с Франк бяха обикаляли пристанището на Пилос. Той позволи само на нея да го придружи. Смяташе, че очарователният й глас ще помогне, когато срещнат променящите формата си негови роднини.

Оказа се, че повече помогна мечът й. Досега бяха убили един лестригонски великан в пекарната, гигантски глиган на градския площад и ято стимфалски птици, които Пайпър победи, като внимателно ги целеше с корнукопията.

Бе доволна от загрявката. Тя отвлече ума й от разговора, който бе имала с майка си предишната нощ — поглед към мрачното бъдеще, което Афродита я бе заклела да не разкрива на останалите…

В същото време за Пайпър най-трудната задача в Пилос бе да издържи на плакатите за новия филм на баща й, които бяха налепени из целия град. Бяха на гръцки, но Пайпър знаеше какво гласят.

ТРИСТАН МАКЛИЙН Е ДЖЕЙК СТИЙЛ В „ПОДПИСАНО С КРЪВ“.

Богове, какво ужасно заглавие! Съжаляваше, че баща й изобщо се е съгласил да играе Джейк Стийл, но това бе една от най-популярните му филмови поредици. И сега си седеше на плаката с разкъсана риза, която да разкрива плочките на корема му (Гадно, тате!), с по един калашник във всяка ръка и доволна усмивка на изваяното си лице.

Дори на другия край на света, в най-малкия възможен град, който можеше да си представи, я чакаше баща й. Това накара Пайпър да се почувства тъжна, объркана, изпълнена с носталгия към дома и в същото време подразнена. Животът си продължаваше. А заедно с него и Холивуд. Докато баща й се правеше, че спасява света, Пайпър и приятелите й наистина трябваше да го направят. Ако не се справеше с плана на Афродита, нямаше да има повече филми, кина или дори хора.

Чак към следобеда й се отдаде случай да използва очарователната си магия. Заговори един древногръцки призрак в обществена пералня (по скàлата за странни разговори от едно до десет, твърдо единадесет) и разбра как да стигне до древното укрепление, където се предполагаше, че живеят потомците на Периклимен.

След като продължиха да обикалят острова в следобедната жега, откриха пещера на половината път нагоре по един хълм до плажа. Франк настоя Пайпър да го изчака, докато провери какво има вътре.

Пайпър не бе много доволна, но послушно остана на плажа, като от време на време надникваше в пещерата и се надяваше, че не е отвела Франк в смъртоносен капан.

Зад нея имаше ивица бял пясък, която стигаше подножията на хълмовете. Летовници се печаха на слънце, легнали върху кърпите си. Малки деца се плискаха във вълните. Синьото море блестеше изкусително.

На Пайпър й се прииска да покара сърф. Бе обещала, че някой ден ще научи Хейзъл и Анабет как става, ако й дойдеха на гости в Малибу… стига Малибу да продължеше да съществува след първи август.

Погледна към върха на хълма. На ръба имаше руини от стар замък. Пайпър не бе сигурна дали това е укреплението на превъплъщенците, или не. Нищо не се движеше по парапетите. Входът на пещерата бе на около двайсет метра надолу по хълма — черен кръг в тебеширеножълтата скала, напомняща на дупка в гигантска острилка.

Духът от пералнята я бе нарекъл „пещерата на Нестор“. Предполагаше се, че тук древният цар заровил съкровищата си за времена на криза. Духът твърдеше още, че Хермес някога скрил откраднатите крави на Аполон пак там.

Крави.

Пайпър потръпна. Когато бе малка, баща й бе минал покрай една скотобойна в Чино. Миризмата я бе превърнала във вегетарианка. Оттогава само от мисълта за крави й прилошаваше. Опитът й с богинята крава Хера, катоблепоните във Венеция и картините на страховитите мъртви говеда в Дома на Хадес не й бяха помогнали.

Пайпър беше започнала да се притеснява, че Франк го няма от прекалено много време, когато той се появи на входа на пещерата. До него стоеше мършав сивокос мъж с бял ленен костюм и бледожълта вратовръзка. Той постави малък ярък предмет — като камък или парче стъкло — в ръцете на Франк, а после двамата си размениха няколко думи. Франк кимна замислен, след което мъжът се превърна в чайка и отлетя.

Момчето слезе надолу по пътеката.

— Намерих ги — каза той.

— Видях. Добре ли си?

Той се загледа към чайката, която отлетя към хоризонта.

Късо подстриганата му коса сочеше напред като стрела и правеше погледа му да изглежда още по-пронизващ. Римските му символи — крепостната корона, знакът на центурион, и знакът на претор — блестяха върху яката на ризата му. Татуировката SPQR с кръстосаните копия на Марс на ръката му изпъкваше мрачно на ярката светлина.

Изглеждаше добре в новите си дрехи. Гигантският глиган бе окалял старите, затова Пайпър му бе купила спешно тези в Пилос. Сега той носеше нови черни дънки, меки кожени ботуши и тъмнозелена риза, която му пасваше идеално. Бе се стеснявал от ризата. Навремето бе криел тялото си в широки и отпуснати дрехи, но Пайпър го бе уверила, че няма нужда да се притеснява повече за това. След Венеция изглеждаше повече от добре.

„Не си се променил, Франк — му бе казала тя. — Просто си повече ти.“

Хубаво бе, че Франк е толкова мил и добронамерен. Иначе щеше да е наистина страшен.

— Франк? — попита внимателно тя.

— Да, съжалявам. — Той се обърна към нея. — Моите… да кажем братовчеди. Живеят тук от няколко поколения и всички са потомци на аргонавта Периклимен. Разказах им историята си за това как семейство Занг заминали от Гърция за Рим, а после към Китай и Канада. Разказах им за призрака на легионера в Дома на Хадес, който ми каза да дойда в Пилос. Не изглеждаха много изненадани. Обясниха ми, че се е случвало и преди отдавна загубени роднини да дойдат у дома.

Но Пайпър усети съжалението в гласа му.

— Очаквал си нещо по-различно.

— По-топло посрещане — сви рамене той. — Балони, знам ли… баба ми каза, че ще затворя кръга, че ще донеса чест и слава на семейството си. Но братовчедите ми се държаха хладно и дръпнато, все едно не ме искат. Според мен не се радват, че съм син на Марс. Ако трябва да съм честен, май не се радват и че съм китаец.

Пайпър погледна към небето. Чайката отдавна си бе отишла, което вероятно бе добър знак. В противен случай щеше да опита да я свали от въздуха с някой желиран бут.

— Ако наистина мислят така, братовчедите ти са идиоти. Те изобщо не знаят колко си готин.

— Станаха по-дружелюбни, когато им казах, че само минавам — пристъпи от крак на крак Франк. — Дори ми дадоха подарък за довиждане.

Той отвори ръка. В дланта му имаше метално мускалче, не по-голямо от капкомер.

Пайпър сподави подтика си да отстъпи назад.

— Това ли е отровата?

— Наричат го пилозийска мента — кимна Франк. — Очевидно растението е поникнало от кръвта на нимфа, която загинала в тази планина в древни времена. Не разпитвах за детайли.

Мускалчето бе толкова малко… Пайпър се притесни, че няма да стигне. Обикновено не искаше големи количества отрова и не бе сигурна как тя ще помогне за онзи лек, който Нике бе споменала. Ако с него обаче можеше да съживи мъртвите, Пайпър бе готова да вземе цяла каса, така че да има за всичките й приятели.

Франк завъртя мускалчето в ръката си.

— Съжалявам, че Вителий Ретикул не е тук.

— Кой? — попита Пайпър.

По крайчеца на устните му заигра усмивка.

— Гай Вителий Ретикул, но да, понякога го наричаме Глупака^[1]. Той бе един от ларите на петата кохорта. Понякога се държи глупаво, но е син на Асклепий, бога на Лечителите. Ако някой знае нещо за този лек, това ще е той.

— Такъв бог не би ни навредил — замисли се Пайпър. — Повече работа би ни свършил от крещящата богиня на Победата на борда.

— Пак имаш късмет. Моята каюта е най-близо до конюшните. Цяла нощ я слушам как крещи: ПЪРВО МЯСТО ИЛИ СМЪРТ! ШЕСТ МИНУС Е ОЦЕНКА, С КОЯТО ТЕ КЪСАТ НА ИЗПИТА! Лио наистина трябва да измисли нещо, което да й запуши устата по-добре от стария ми чорап.

Пайпър потрепери. Все още не бе сигурна, че идеята да отвлекат богинята бе добра. Колкото по-скоро успееха да се отърват от Нике, толкова по-добре.

— Тези твои братовчеди… казаха ли нещо за това какво ни предстои, за окования бог, който се очаква да намерим в Спарта?

— Да. — Лицето на Франк помръкна. — Опасявам се, че да. Ще ти разкажа, когато се върнем на кораба.

Краката на Пайпър я боляха ужасно. Запита се дали не може да убеди Франк да се превърне в гигантски орел и да я отнесе нанякъде, но преди да успее да попита, чу стъпки в пясъка зад тях.

— Здравейте, туристи. — Един рошав рибар с бяла капитанска шапка и уста, пълна със златни зъби се ухили насреща им. — Искате ли да се повозите на лодката? Евтинко!

Той махна към брега, където ги чакаше една моторница.

Пайпър също му се усмихна. Обожаваше да си говори с местните.

— Да, разбира се — пусна тя очарователната си магия. — И ние искаме да те отведем на много специално място.

 

Капитанът на лодката ги остави на Арго II, който бе пуснал котва на около половин километър навътре в морето. Пайпър остави пачка евро в ръцете на капитана. Не, че не можеше да използва магията си, но реши да бъде честна и внимателна. Дните, в които бе крала беемвета от търговците на автомобили, бяха отминали.

— Благодарим ти — каза тя. — Ако някой попита, кажи, че си ни отвел около острова и си ни показал забележителностите, след което си ни оставил на пристанището в Пилос. Никога не си виждал огромен боен кораб.

— Никога не съм виждал огромен боен кораб — съгласи се капитанът. — Благодаря ви, мили американски туристи!

Когато се качиха на борда на Арго II, Франк се усмихна неловко.

— Е… бе приятно да потрепя гигантски глигани с теб.

— И на мен ми беше приятно, Франк Занг.

Тя го прегърна, което явно го смути, но Пайпър не можеше да не го харесва. Не само защото бе внимателен с Хейзъл, но и защото бе благодарна, че бе приел длъжността претор от Джейсън. Бе свалил огромна тежест от раменете на приятеля й, като му бе позволил (надяваше се Пайпър) да потърси ново бъдеще в лагера на нечистокръвните… стига да преживееха следващите осем дни.

Екипажът се събра на бърза среща на предната палуба — най-вече защото Пърси държеше под око гигантският червен морски змей, който плуваше вляво от тях.

— Това чудо е наистина червено — промърмори Пърси, — че сигурно има вкус на череша.

— Защо не поплуваш с него и не провериш? — попита Анабет.

— По-добре не.

— Така или иначе — каза Франк, — според братовчедите ми в Пилос окованият бог, който търсим в Спарта, е баща ми… или по-точно Арес. Явно спартанците държали негова статуя, окована в града, така че духът на Войната никога да не ги напуска.

— Ясно — отвърна Лио. — Спартанците са били изроди. Разбира се, че след като Виктория е вързана долу, не можем дори да го обсъдим.

— Значи към Спарта — подпря се Джейсън на предната балиста. — Но как сърцето на един окован бог ще ни помогне при изготвянето на лек за умиращ?

От начина, по който бе изопнато лицето му, Пайпър виждаше, че още го боли много. Спомни си какво й бе казала Афродита: „Не само раната от меча го убива, миличка. Ужасната истина, която видя в Итака, му дойде в повече. Ако силите на горкото момче не стигнат, истината ще го погълне“.

— Пайпър? — повика я Хейзъл.

— Извинявайте — размърда се тя, — какво?

— Питах за виденията — повтори Хейзъл. — Каза, че си видяла разни неща в острието на кинжала си?

— Ами, да.

Пайпър с нежелание извади Катоптрис от ножницата. Откакто бе намушкала с него богинята на Снега Хиона, виденията в острието бяха станали по-студени и жестоки, като изсечени от лед. Бе видяла орли да кръжат над лагера на нечистокръвните, лавина от пръст да поглъща Ню Йорк. Видя и сенки от миналото — баща й, пребит и вързан на връх Диабло, Джейсън и Пърси, вплетени в битка с гигантите в Колизея, речния бог Ахелой, протягащ се към нея и искащ корнукопията си, която бе отчупила от главата му.

— Ами — опита тя да проясни мислите си, — в момента не виждам нищо. Едно видение обаче не спира да се повтаря. Как с Анабет изследваме руини…

— Руини! — потри ръце Лио. — Това вече е друго нещо. Колко руини може да има в Гърция?

— Стига, Лио — скара му се Анабет. — Пайпър, мислиш ли, че става дума за Спарта?

— Може би — рече Пайпър. — Така или иначе, бяхме на тъмно, като в пещера, и гледахме бронзова статуя на воин. Във видението докоснахме лицето му и около нас се завъртяха пламъци. Това е всичко, което видях.

— Пламъци — намръщи се Франк. — Това видение не ми харесва.

— Нито пък на мен. — Пърси не изпускаше от поглед червения змей, който се плъзгаше по вълните на около стотина метра вляво от кораба. — Ако статуята изгаря хората, трябва да пратим Лио.

— И аз те обичам, братле.

— Знаеш какво имам предвид. Огънят не може да те засегне. Другият вариант е да ми дадеш малко от онези водни гранати и да отида аз. Оправял съм се с Арес и преди.

Анабет се загледа в бреговата линия на Пилос, която изчезваше в далечината.

— Щом Пайпър е видяла нас двете при статуята, значи ние трябва да отидем. Ще се оправим. Винаги има начин да оцелееш.

— Не винаги — предупреди я Хейзъл.

Понеже тя бе единствената от групата, която бе умирала и се бе върнала към живота, успя да убие настроението със забележката си.

Франк вдигна мускалчето с пилозийска мента.

— Ами това чудо? Надявах се, че няма да пием отрова отново след Дома на Хадес?

— Запази я — каза Анабет. — Засега друго не можем да направим. Щом разберем онази история с окования бог, ще тръгнем към остров Делос.

— Проклятието на Делос — спомни си Хейзъл. — Това звучи забавно.

— Дано Аполон е там — отвърна Анабет. — Делос е неговият роден остров, той е бог на Лечителите. Може да успее да ни помогне.

Пайпър си спомни думите на Афродита: „Трябва да преодолееш различията между гърците и римляните, дъще. Нито бурята, нито огънят ще успеят без теб“.

Афродита я бе предупредила за това, което предстои. Бе й казала какво да направи, за да спре Гея. Дали обаче имаше смелостта да го стори… Пайпър не бе сигурна.

Черешовият змей вляво от тях изпусна облак пара.

— Това нещо мисли да ни нападне — отсече Пърси. — Според мен идеята да полетим е добра.

— Щом трябва, ще летим — съгласи се Лио. — Фестус, напред и нагоре!

Бронзовият дракон изцъка и изщрака. Двигателят на кораба зашумя. Греблата се завъртяха и се разшириха в перки със звук, напомнящ деветдесет отворили се едновременно чадъра. Арго II полетя.

— Трябва да стигнем Спарта следващата сутрин — обяви Лио. — И не забравяйте да дойдете в столовата довечера, тъй като майстор Лио ще ви направи такоси с тофу!