Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (16)

XVI. Нико

— Но ти не си Орион — изтърси Нико.

Това не бе особено умно, но бе първото, което му хрумна.

Мъжът пред него определено не бе гигант. Не бе достатъчно висок, нямаше драконови крака, не носеше лък и стрели, нямаше светещите очи, които Рейна бе описала от съня си.

— Наистина не съм — изсмя се мъжът. — Орион просто ме нае да ми помага в лова. Аз съм…

— Ликаон — прекъсна го Рейна, — първият върколак.

Мъжът направи присмехулен поклон.

— Рейна Рамирес-Арелано, претор на Рим. Едно от палетата на Лупа! Радвам се, че ме разпозна — мен, образа от кошмарите ти.

— Мечтай си. — Рейна извади сгъваем нож от колана си и го разтвори с щракване. — Никога не пътувам без сребърно оръжие.

— Смяташ да удържиш дузина вълци и царя им с джобно ножче? — оголи зъби Ликаон. — Чух, че си смела, filia Romana^[1]. Но не знаех, че си и глупава.

Кучетата на Рейна се приведоха, готови за скок. Тренерът стисна безбойлната си бухалка, макар този път да не изглеждаше особено нетърпелив да влезе в битката.

Нико протегна ръка към меча си.

— Не си прави труда — промърмори тренер Хедж, — тези типове могат да бъдат засегнати само от сребро или огън. Помня ги от Пайкс Пийк. Не са приятни.

— И аз те помня, Глийсън Хедж. — Очите на върколака блеснаха като жарава. — Глутницата ми ще е доволна. Отдавна не сме яли козе месо.

— Ела и се пробвай, вълчо — изсумтя Хедж. — Ловджийките на Артемида идват насам, точно както и миналия път. Това тук е храм на Диана, глупако. На тяхна територия си.

Вълците отново изръмжаха и разшириха кръга. Неколцина хвърлиха нервни погледи към покривите.

Ликаон само се втренчи свирепо в тренера.

— Добър опит, но името на храма е грешно. Минавал съм оттук по римско време. Всъщност е посветен на император Август. Типично самодоволство за полубог. Така или иначе, вече съм подготвен за ловджийките. Щях да зная, ако бяха наблизо.

Нико се опита да измисли план, с който да се измъкнат. Бяха ги обкръжили и бяха повече. Единственото им оръжие бе едно джобно ножче. Скиптърът на Диоклециан го нямаше. Атина Партенос бе на шест метра над тях на върха на храма. Дори да я стигнеха, нямаше да могат да скочат, докато не се появяха сенки. А до залеза оставаха още часове.

Не се чувстваше особено смел, но пристъпи напред.

— Добре, хвана ни. Какво чакаш?

Ликаон го погледна, все едно е сочна пържола във витрината на месарница.

— Нико ди Анджело, синът на Хадес. Чувал съм за теб. Съжалявам, че не мога да те убия лично, ала обещах на работодателя си Орион, че ще те оставя за него. Но не се безпокой. Той ще е тук след броени минути. След като приключи с теб, ще пролея кръвта ти и ще бележа това място като своя територия за векове напред!

— Кръвта на Олимп — изскърца със зъби Нико. — Ти искаш кръвта на герой.

— Разбира се! — излая Ликаон. — Пролята над свещена земя, такава кръв може да бъде много полезна. С точното заклинание може да пробуди древно чудовище, дори бог. Може да създаде нов живот или да направи такъв невъзможен за поколения напред. Уви, не твоята кръв ще пробуди Гея. Тази чест е запазена за приятелите ти на борда на Арго II. Но не се безпокой. Смъртта ти ще е почти толкова болезнена, колкото и тяхната.

Тревата в краката на Нико започна да изсъхва. Невените повехнаха.

Пуста земя — помисли си той. — Свещена земя.

Спомни си хилядите скелети в Параклиса на костите, спомни си какво бе казал Хадес за градския площад, където Инквизицията бе изгорила стотици на кладата.

Този град бе древен. Колко ли мъртъвци имаше в земята под краката му?

— Тренер? — попита той. — Можеш ли да се катериш?

— Аз съм наполовина козел — отвърна Хедж. — Естествено, че мога да се катеря.

— Тогава се качвай на статуята и оправи такелажа. Направи въжена стълба и я пусни към нас.

— Но вълчата глутница…

— Рейна — каза Нико, — с кучетата ще прикривате отстъплението ни.

— Ясно — кимна мрачно преторът.

— И накъде ще отстъпвате, дете на Хадес? — изсмя се подигравателно Ликаон. — Няма къде да идете. Не можеш да ни убиеш!

— Може би не — отвърна Нико, — но мога да ви поизпотя.

Разпери ръце и земята около него изригна.

 

Нико не бе очаквал толкова силен ефект. Бе вадил кости от земята и преди. Бе задвижвал скелети на плъхове и бе намирал човешки черепи. Нищо обаче не можеше да се сравнява с изригналата стена от кости — стотици пищяли, ребра и тазобедрени стави се оплетоха с вълците и оформиха бодлив храст от кости.

Повечето вълци бяха безпомощни. Някои се гърчеха и щракаха със зъби в опит да се освободят от импровизираните си клетки. Самият Ликаон бе неподвижен, впримчен в пашкул от ребра. Това обаче не му попречи да ги засипе с ругатни.

— Жалко хлапе! — развика се той. — Ще те разкъсам с голи ръце!

— Тренер, тръгвай! — каза Нико.

Сатирът хукна нагоре по храма. Стигна върха на подиума с един скок и се закатери по лявата колона.

Два вълка се измъкнаха от костените си капани. Рейна метна ножа си и улучи единия във врата. Кучетата се хвърлиха към другия. Зъбите и ноктите на Аурум не можаха да наранят звяра, но Аргентум го довърши.

Главата на Аргентум все още бе изкривена от битката в Помпей. Лявото му рубинено око липсваше, но успя да забие зъби в козината на вълка и той се разпадна в локва сенки.

Добре че си имаме сребърно куче — помисли си Нико.

Рейна изтегли меча си. Взе няколко сребърни монети от шапката на Хедж, след което ги залепи по острието със скоч, който взе от раницата на сатира. Изобретателна си беше.

— Върви! — каза тя на Нико. — Ще те прикривам!

Вълците продължаваха да се мъчат с костите, като лека полека ги чупеха. Ликаон освободи дясната си ръка и започна да блъска по затвора си от ребра.

— Жив ще те одера! — обеща той. — Ще добавя кожата ти към палтото си!

Нико се затича, като спря само колкото да вземе сребърния нож на Рейна от земята.

Не бе дива коза, но успя да намери стълби в задната част на храма и се затича към върха. Стигна основата на колоните и погледна към тренер Хедж, който пазеше равновесие в краката на Атина Партенос и подготвяше въжена стълба.

— Побързай! — извика Нико.

— Не думай — отвърна той. — Мислех, че имаме време!

Последното нещо, от което Нико имаше нужда, бе сарказмът на сатира. Долу на площада още повече вълци се освободиха от костения си затвор. Рейна ги прогони с облепения си с монети меч, но даренията нямаше да удържат цялата глутница върколаци задълго. Аурум ръмжеше и щракаше с челюсти безсилно, неспособен да засегне враговете. Аргентум правеше каквото може и заби зъби в гърлото на друг от вълците, но сребърното куче вече бе повредено. Скоро щеше да бъде обкръжено.

Ликаон освободи и другата си ръка, след което започна да измъква и краката си от костите. След броени мигове щеше да е свободен.

А Нико нямаше какво повече да направи. Стената от кости го бе изцедила. Цялата му енергия щеше да отиде за скок през сенките, ако изобщо намереше сянка, в която да скочи.

Сянка.

Той погледна към сребърния нож и му хрумна идея. Най-глупавата и безумна идея от момента, в който си бе помислил: Защо да не бухна Пърси в река Стикс! Той ще ме обикне заради това!

— Рейна, ела тук! — извика той.

Тя удари още един вълк по главата и побягна. Докато тичаше, завъртя меча си и го превърна в копие, което използва, за да скочи като на овчарски скок. Приземи се до Нико.

— Какъв е планът? — попита тя. Дори не бе задъхана.

— Фукла — изсумтя той.

Отгоре падна въже.

— Качвайте се, глупави некозлета такива! — извика Хедж.

— Върви — рече Нико. — Щом стигнеш горе, се дръж здраво за въжето.

— Нико…

— Върви!

Копието се превърна отново в меч. Рейна го прибра и започна да се катери по колоната въпреки бронята и припасите.

Аурум и Аргентум ги нямаше никакви на площада. Или бяха отстъпили… или ги бяха унищожили.

Ликаон се измъкна от костената клетка и нададе триумфален вой.

— Сега ще страдаш, сине на Хадес!

Нищо ново под слънцето — помисли си Нико.

След което погали острието на ножа.

— Ела тогава, помияр такъв! Или ще бъдеш послушно псе, което чака господаря си?

Ликаон се стрелна във въздуха с оголени зъби и нокти. Нико уви свободната си ръка около въжето и се съсредоточи. Пот потече по врата му.

Когато кралят на върколаците връхлетя, Нико заби сребърния нож в гърдите му. Всички вълци около храма завиха като един.

Кралят заби нокти в ръката на Нико. Зъбите му спряха на милиметри от лицето му. Момчето пренебрегна болката си и завъртя ножа между ребрата на Ликаон.

— Върви в сенките, псе — изръмжа той.

Ликаон подбели очи и се разпадна в локва мрак.

Тогава се случиха няколко неща. Една гневна глутница вълци се стрелна напред, а от близкия покрив гръмна глас:

— СПРЕТЕ ГИ!

Нико чу звука на огромен лък, който се изпъва.

След което се сля в езерото от сенки, останало от смъртта на Ликаон, и отнесе приятелите си и Атина Партенос в студения етер, без да знае къде ще излязат.