Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (14)

XIV. Нико

Нико се изправи толкова бързо, че удари сатира по носа.

— Леле, хлапе, каква твърда глава имаш!

— Съжалявам, тренер — премигна Нико и се опита да си събере мислите. — Какво става?

Не виждаше някаква непосредствена заплаха. Бяха се установили на облята от слънце затревена площ в центъра на площад. Лехи оранжеви невени растяха навсякъде около тях. Рейна спеше свита на кравай, а двете метални кучета лежаха в краката й. На един хвърлей разстояние от тях малки деца си играеха около голям бял мраморен фонтан. В едно близко заведение под сянката на чадъри половин дузина клиенти пиеха кафе. На края на площада бяха паркирани няколко микробуса, но трафик нямаше. Единствените пешеходци бяха няколко семейства, най-вероятно местни, които се наслаждаваха на топлия следобед.

Самият площад беше павиран. В единия му край имаше сгради, покрити с хоросан, както и лимонени дръвчета, а в центъра — добре запазен корпус на римски храм. Основите му се простираха на ширина от петнайсет метра и височина от три. Запазени колони в коринтски стил се извисяваха на още седем метра. А на върха на колонадата…

— О, Стикс — пресъхна устата на Нико.

Статуята на Атина Партенос лежеше напряко на колоните като певица в нощен клуб, излегнала се върху пиано. На дължина пасваше почти идеално, но с Нике в ръката си бе малко по-широка. Изглеждаше, сякаш може да падне във всеки един момент.

— Какво търси там? — попита Нико.

— Ти ми кажи — потърка нос Хедж. — Тук се появихме. Едва не умряхме, но, за щастие, имам чевръсти копита. Беше в безсъзнание и висеше като парашутист от ремъците, докато не успях да те сваля.

Нико се опита да си представи това, но предпочете да не го прави.

— Това Испания ли е?

— Португалия — отвърна Хедж. — Малко си се поизсилил. Между другото, да ти споделя, че Рейна говори испански, а не португалски. Така или иначе, докато спеше, разбрахме, че това е град Евора. Добрата новина е, че мястото е кротко и все още не са ни безпокоили. Никой не забелязва огромната Атина, застанала на върха на римския храм, който, ако се чудиш, е храм на Диана. А хората се радват на уличните ми представления. Изкарах около шестнайсет евро.

Той вдигна шапката си за бейзбол, която бе пълна с монети.

— Улични представления? — На Нико му прилоша.

— Попях малко — каза тренерът, — показах някои хватки. Потанцувах.

— Невероятно.

— Знам! Португалците имат вкус! Така или иначе това бе добро местенце, в което прекарахме два спокойни дни.

— Два дни? — погледна го Нико.

— Хей, хлапе, нямахме голям избор. Ако не си забелязал, малко се изсилваш с тия скокове през сенките. Опитахме да те събудим снощи, ама не стана.

— Значи съм спал…

— Трийсет и шест напълно заслужени часа.

Нико бе щастлив, че е седнал, иначе щеше да падне. Можеше да се закълне, че е спал само няколко минути, но когато умората му спадна, осъзна, че се чувства по-отпочинал и свеж от седмици наред, може би отпреди да започне търсенето на Портите на Смъртта.

Стомахът му жално изкъркори. Тренер Хедж повдигна вежди.

— Някой е гладен — каза той. — Освен ако стомахът ти не говори на езика на таралежите. Това бе твърде тихо за таралеж.

— Бих хапнал — съгласи се Нико. — Какви обаче са лошите новини? Освен че статуята е наклонена? Каза, че има проблем.

— О, вярно. — Сатирът посочи арката в края на площада. В сенките имаше блестяща човекоподобна фигура, очертана от сиви пламъци. Чертите на духа бяха неясни, но като че ли гледаше към Нико.

— Горящият човек се появи преди няколко минути — обясни тренер Хедж. — Не приближава. Когато опитах да ида при него, изчезна. Не знам дали е заплаха, но май те търси.

Нико предположи, че това е капан като повечето неща.

Тренер Хедж обаче обеща, че ще пази Рейна още малко, и момчето реши да рискува и да иде при духа. Можеше да научи нещо полезно.

Извади меча от стикска стомана и приближи арката.

Духовете обикновено не го плашеха. Освен ако Гея не ги покриеше с каменни черупки и не ги превърнеше в машини за убиване, което бе нещо ново — дори за него.

След опита си с Минос обаче, Нико бе осъзнал, че повечето духове имат само толкова власт, колкото им позволиш. Надничаха в ума ти и използваха страха, гнева или копнежите ти, за да ти влияят. Той бе научил как да се пази. Понякога дори успяваше да подчини духовете на волята си.

Когато приближи пламтящото привидение, бе почти сигурен, че е типичен дух — изгубена душа на човек, загинал насилствено. Това не бе проблем.

Нико обаче не бе толкова самоуверен както някога. Помнеше Хърватия твърде добре. Бе попаднал в онази ситуация надменен и сигурен в себе си, а накрая го бяха повалили — и буквално, и емоционално. Първо Джейсън Грейс го бе хванал, за да го отнесе над стената. После Фавоний го бе превърнал в повей на вятъра. Що се отнася до наглия Купидон…

Нико стисна меча си. Да разкрие тайната си любов не бе най-лошото, което се бе случило. Рано или късно щеше да направи това, но по свой избор, когато сам реши. Да го принудят да говори за Пърси, да го тормозят и унижават за удоволствие на Купидон обаче…

Пипала от мрак плъзнаха от краката му и убиха плевелите между паветата. Нико се опита да обуздае яростта си.

Когато стигна духа, видя, че той е облечен като монах — със сандали, вълнено расо и дървен кръст на врата си. Около него горяха сиви пламъци — изгаряха ръкавите му, покриваха лицето му с мехури, превръщаха веждите му в пепел. Изглеждаше застинал в момента на кладата, като замръзнало черно-бяло видео.

— Изгорили са те жив — усети Нико. — Предполагам, че през Средните векове.

Лицето на духа се изкриви в безмълвен вик на агония, но очите му останаха отегчени и дори леко подразнени, все едно викът бе автоматичен рефлекс, който не можеше да контролира.

— Какво искаш от мен? — попита Нико.

Призракът му даде знак, че трябва да го последва. Обърна се и мина през арката. Нико погледна назад към тренер Хедж. Сатирът му махна с ръка, все едно да каже: „Върви да свършиш подземните си работи“.

 

Нико последва духа по улиците на Евора.

Минаха през тесните калдъръмени улички, покрай дворове с хибискуси и бели сгради с карамелени покриви и железни балкони. Никой не забеляза призрака, но местните се уплашиха от Нико. Едно момиче с фокстериер пресече улицата, за да го избегне. Косата на врата й се изправи като перка, а кучето й изръмжа.

Духът изведе Нико на друг градски площад, в чийто край имаше голяма квадратна църква с варосани стени и варовикови арки. Духът прекоси преддверието и изчезна вътре.

Нико се поколеба. Нямаше нищо против църквите, но от тази се излъчваше смърт. Вътре може би имаше гробници, а сигурно и нещо по-неприятно…

Мина през прага. Очите му бяха привлечени от един страничен параклис, осветен от зловеща златиста светлина. На вратата имаше надпис на португалски. Нико не владееше езика, но си спомняше италианския от детството си достатъчно добре, за да разбере какво в общи линии е значението.

„Костите на това място очакват и твоите!“

— Жизнерадостно — промърмори той.

Влезе в параклиса. В далечния му край имаше олтар, пред който горящият дух бе коленичил да се моли. Нико обаче се интересуваше повече от самото помещение. Стените бяха направени от черепи и кости — хиляди и хиляди, събрани в едно. Колони от кости се събираха в сводест таван, украсен с образи на смърт. На едната стена като палта на закачалка висяха тленните останки на двама души — възрастен с малко дете.

— Красива зала, не мислиш ли?

Нико се обърна. Преди година щеше да си изкара акъла, ако баща му се появеше така внезапно до него. Сега успя да овладее чувствата си, едно от тях бе да срита баща си между краката и да избяга.

Подобно на духа, Хадес бе облечен като францискански монах, което се стори на Нико леко зловещо. Черното му расо бе вързано на кръста с обикновено бяло въже. Качулката бе отметната назад и разкриваше късо подстригана тъмна коса и очи, които блещукаха като замръзнал катран. Изражението на бога бе спокойно и уверено, все едно се връщаше от приятна разходка сред Полята на мъченията, където се бе наслаждавал на писъците, надавани от страдалците.

— Смяташ да промениш интериора в Подземното царство? — попита Нико. — Може би средновековните черепи ще отиват на столовата.

— Никога не мога да разбера кога се шегуваш — повдигна вежда Хадес.

— Защо си тук, татко? Как си тук?

Хадес прокара пръсти по най-близката колона и остави бели следи върху старите кости.

— Не си лесен смъртен за намиране, синко. Няколко дни те търся, но когато скиптърът на Диоклециан гръмна… е, привлече вниманието ми.

Нико се почувства засрамен. А после се ядоса от това, че се чувства засрамен.

— Не съм виновен, че скиптърът се счупи. Бяхме нападнати от…

— Скиптърът не е важен. Толкова древна реликва, не можеше да се очаква повече от нея. Експлозията просто проясни ума ми. Позволи ми да разбера къде сте. Надявах се да поговоря с теб в Помпей, но там е толкова… римско. Този параклис бе първото място, в което присъствието ми бе достатъчно силно, че да се появя като себе си. Имам предвид като Хадес, бог на мъртвите. Не другата фигура.

Хадес подуши сухия хладен въздух.

— Това място ме привлича. Били са използвани останките от пет хиляди монаси, за да се построи параклис от кости. Той ми напомня за това, че животът е кратък, а смъртта — вечна. Чувствам се съсредоточен тук. Но дори така нямаме много време.

Това обобщава взаимоотношенията ни — помисли си Нико. — Нямаме много време.

— Кажи тогава, татко. Какво искаш?

Хадес плесна с ръце и ги прибра в ръкавите на робата си.

— Не можеш ли да допуснеш, че може да съм тук, за да ти помогна, а не защото искам нещо?

Нико почти се изсмя, но нямаше сили.

— Мога да допусна, че си дошъл по няколко причини.

— Май си прав — намръщи се богът. — Добре тогава. Търсиш информация за ловеца на Гея. Казва се Орион.

Нико се поколеба. Не бе свикнал да получава директни отговори, без игри, без гатанки и подвизи за извършване.

— Орион. Като съзвездието. Той не беше ли приятел на Артемида?

— Беше — отвърна Хадес. — Гигант, създаден да се противопостави на близнаците Аполон и Артемида. Ала подобно на Артемида, Орион отхвърли съдбата си. Поиска да живее по своите правила. Първо сред смъртните като ловец на царя на Хиос. За съжаление, имаше проблеми с принцесата. Царят ослепи Орион и го прогони.

Нико си спомни какво му бе казала Рейна.

— Приятелката ми сънувала ловец с греещи очи. Ако Орион е сляп…

— Беше сляп — поправи го Хадес. — Малко след бягството си Орион срещна Хефест, който съжали гиганта и му създаде нови механични очи, дори по-добри от оригиналите. Така Орион се сприятели с Артемида и стана първият мъж, допуснат в Лова. Но… нещата между тях се объркаха. Не знам точно как. Орион бе убит и сега се е върнал като верен син на Гея, готов да й служи. Воден е от гняв и горчивина. Предполагам, че можеш да го разбереш.

Сякаш знаеш как се чувствам — искаше да изкрещи Нико. Но вместо това попита:

— Как да го спрем?

— Не можете — отвърна Хадес. — Надеждата ви е да го избегнете. Извършете подвига си преди той да ви стигне. Аполон и Артемида може би ще са способни да го убият — стрели срещу стрели, — но в момента не са в състояние да ви помогнат. Дори и сега Орион е по петите ви. Глутницата му почти ви е настигнала. Няма да може да почивате повече по пътя към лагера на нечистокръвните.

Коланът сякаш се сви около ребрата на Нико. Бе оставил тренер Хедж на пост, докато Рейна спи.

— Трябва да се върна при спътниците си.

— Наистина — отвърна Хадес, — но има и нещо друго. Сестра ти… — Хадес замлъкна. Както винаги, темата за Бианка стоеше между тях като зареден пистолет. Смъртоносна, на ръка разстояние и невъзможна за пренебрегване. — Имам предвид другата ти сестра, Хейзъл… тя е открила, че един от седмината ще умре. Може да опита да промени това. И така да загуби представата какво наистина е заложено в тази война.

Нико не посмя да отговори.

За негова изненада мислите му не скочиха веднага към Пърси. Най-уплашен бе за Хейзъл, после за Джейсън, а чак тогава за Пърси и останалите на борда на Арго II. Те го спасиха в Рим. Приеха го на кораба си. През целия си живот Нико никога не си бе позволявал да има приятели, но героите на Арго II бяха най-близо до това. Идеята, че някой от тях ще умре, го караше да се чувства кух, все едно бе натикан обратно в бронзовата делва на гигантите, сам в мрака, където съществуваше благодарение на четири горчиви семенца от нар.

— Хейзъл добре ли е? — попита накрая.

— Засега.

— А другите? Кой от тях ще умре?

Хадес поклати глава.

— Дори да знаех, нямаше да мога да ти отговоря. Понеже си ми син обаче, мога да ти кажа: има случаи, в които смъртта не може да се предотврати. В които не трябва да се предотвратява. Когато часът удари, ще трябва да направиш това, което е редно.

Нико не го разбра. Не искаше да го разбере.

— Синко. — Тонът на Хадес бе почти нежен. — Каквото и да стане, знай, че си спечели уважението ми. Накара семейството ни да се гордее с теб, когато се изправи срещу Кронос в Манхатън. Рискува гнева ми, за да помогнеш на Джаксън и да го преведеш през реката Стикс, да го освободиш от затвора ми. Дори ме помоли да вдигна армиите на Ереб, за да му помогна. Никога досега мой син не ме е притискал така. Пърси това, Пърси онова. Едва не те изпепелих.

Нико си пое глътка въздух. Стените на стаята започнаха да треперят, а от пукнатините между костите се спусна прах.

— Не го направих само за него. Целият свят е в опасност.

Хадес си позволи да се усмихне леко, но в погледа му нямаше жестокост.

— Мога да допусна, че си имал няколко причини за това, което направи. Опитвам да ти кажа, че двамата с теб се вдигнахме на помощ на Олимп, защото ти ме убеди да обърна гръб на гнева си. Бих те посъветвал да направиш същото. Децата ми рядко са щастливи. Аз… бих искал ти да си изключението.

Нико зяпна към баща си. Не знаеше как да отговори на тези думи. Можеше да приеме много невъзможни неща — ордите призраци, вълшебните лабиринти, пътуването през сенките, параклисите от кости. Но нежност от господаря на отвъдното? Не. Това бе невъзможно.

Пламтящият призрак се изправи над олтара и приближи с беззвучен писък. В погледа му се четеше спешно съобщение.

— Ах — въздъхна Хадес, — това е брат Палоан. Един от стотиците, изгорени тук, близо до стария римски храм. Това бе щабквартира на Инквизицията. Но няма значение. Трябва да вървиш. Малко остава, докато дойдат вълците.

— Вълците? Имаш предвид глутницата на Орион?

Хадес махна с ръка и духът на брат Палоан изчезна.

— Синко, това, което се опитваш да направиш, да прекосиш половината свят със статуята на Атина… то може да те унищожи.

— Благодаря за окуражаването.

Хадес постави ръце върху раменете му.

Нико мразеше да го пипат, но този кратък контакт с баща му някак го успокои, подобно на самия Параклис на костите. Подобно на смъртта, присъствието на баща му бе студено и понякога грубо, но бе истинско. Болезнено откровено, също толкова неизбежно. Нико обаче почувства някаква свобода в знанието, че каквото и да се случи, ще свърши пред трона на баща си.

— Пак ще се видим — обеща Хадес. — Ще ти приготвя стаичка в двореца, в случай, че не оцелееш. Може пък да изглежда добре, ако я украсим със средновековни черепи.

— Сега вече не мога да разбера дали ти не се шегуваш.

Очите на Хадес светнаха и фигурата му започна да избледнява.

— Тогава може би си приличаме в това, което има значение.

Богът изчезна.

Внезапно параклисът стана потискащ. Хиляди очни кухини се бяха втренчили в Нико. Костите на това място очакват и твоите!

Той бързо излезе от църква. Надяваше се да помни пътя обратно към приятелите си.