Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (11)

XI. Лио

Златните криле бяха кичозни.

Лио можеше да понесе колесницата и двата бели коня. Нямаше проблем и с бляскавата рокля без ръкави (щеше да отива повече на Калипсо, макар това да нямаше значение в случая) и прибраните нагоре със златен лавров венец черни плитки на Нике.

Изражението й бе ококорено и малко налудничаво, все едно бе изпила двайсет кафета и се бе качила на скоростно влакче, но и това не го притесни. Дори позлатеното копие, насочено към гърдите му не го учуди.

Крилете обаче също бяха позлатени, до последното перо. Лио виждаше, че са добре изработени, но бяха прекалено голям кич — ярки и просташки. Ако крилете й бяха слънчеви панели, Нике щеше да произведе достатъчно количество ток, че да захрани Маями.

— Госпожо — попита той, — може ли да свиете криле? Ще получа слънчево изгаряне.

— Какво? — Нике наклони глава, все едно бе стресната птица. — О, брилянтните ми пера. Ами, добре. Предполагам, че не можеш да загинеш славно, ако си заслепен и изгорял.

И сви криле. Температурата слезе до нормалните за гръцкия следобед четиридесет градуса.

Лио погледна към приятелите си. Франк стоеше неподвижен и преценяваше с поглед богинята. Раницата му не се бе превърнала в колчан и лък, което бе разумно. Не бе и прекалено уплашен, тъй като не се бе превърнал в голяма златна рибка.

Хейзъл обаче имаше проблеми с Арион. Дорестият жребец пръхтеше и скачаше, като избягваше дори да поглежда към белите коне на Нике.

Пърси пък държеше химикалката си все едно се чуди дали да размаха меча, или да надпише колесницата на богинята.

Никой обаче не смееше да заговори. Тогава Лио осъзна липсата на Пайпър и Анабет. Те бяха много добри в говоренето.

Затова реши, че трябва да каже нещо, преди всички да загинат славно.

— Та — посочи той Нике с показалците си, — не слушах доклада на Франк, но съм сигурен, че в брошурите му няма нищо съществено. Затова предполагам, че ти можеш да ни кажеш какво точно става?

Изцъклените очи на Нике го изнервяха. Дали не му бе пламнал носът? Това се случваше понякога, когато е изнервен.

— Трябва да грабнем победата! — изкрещя богинята. — Да се реши състезанието! Да определим шампиона!

— А ти Нике ли си, или Виктория? — прокашля се Франк.

— Ах! — Богинята се хвана за главата и конете й се изправиха на задните си крака. Арион направи същото.

Богинята се разтрепера и се раздели на две отделни видения, които напомниха на Лио за начина, по който си бе играл като дете с навитата изтривалка на пода. Навиваше я и я пускаше толкова бързо, че изглеждаше сякаш има две изтривалки.

Така изглеждаше и Нике в момента.

Вляво бе едната версия — с блестяща рокля без ръкави, тъмна коса, опасана от лаврови венци и сгънати златни криле. Вдясно бе друга, облечена с римски нагръдник и наколенници. Изпод шлема й се подаваше къса кестенява коса. Крилете й бяха бели, а роклята — пурпурна. На върха на копието имаше римски знак — SPQR в лавров венец.

— Аз съм Нике! — извика образът отляво.

— Аз съм Виктория! — извика този отдясно.

За пръв път Лио разбра какво имаше предвид неговият abuelo с израза „да говориш с крайчеца на устата си“. Богинята едновременно казваше две различни неща. Трепереше и плюеше толкова, че на Лио му се зави свят. Идеше му да извади инструментите си и да й оправи карбуратора, тъй като ако бе двигател, толкова вибрации щяха да я накарат да гръмне.

— Аз решавам победите! — извика Нике. — Някога бях почитана от всички в храма на Зевс! Надзиравах олимпийските игри! Всички градове ми принасяха жертвоприношения!

— Игрите са безсмислени! — отвърна с крясък Виктория. — Аз покровителствам победата в битка! Римските генерали ми се кланяха! Август издигна моя статуя в Сената!

— Ах! — изпищяха в агония и двете фигури. — Трябва да решим! Трябва да грабнем победата!

Арион подскочи толкова яростно, че Хейзъл трябваше да слезе, за да не бъде изхвърлена. Преди да успее да го успокои, конят изчезна, като остави следи от пара в руините.

— Нике — рече Хейзъл и пристъпи напред, — ти си объркана като всички богове. Гърците и римляните са на прага на война. Това кара аспектите ти да воюват един с друг.

— Знаем това! — разклати копие богинята. Върхът му изглеждаше раздвоен. — Но не мога да търпя нерешен конфликт! Коя е по-силната? Коя е победителката?

— Няма победители, госпожо — каза Лио. — Ако има война, всички губим.

— Как така няма победители? — Нике бе толкова шокирана, че Лио се уплаши дали носът му все пак не е пламнал. — Винаги има победител! Само един победител! Всички останали губят! В противен случай победата е безпредметна. Вероятно искате да ми дадете списък с участниците? Малки пластмасови трофеи за участие за всеки атлет или войник, който се е включил? Да се подредим, да си стиснем ръцете и да си кажем едни на други „добра игра“? Не! Победата трябва да е истинска, изстрадана, трудна, срещу тежък съперник. И затова загубата трябва да е другият вариант!

Двата коня на богинята опитаха да се захапят, за да влезнат в тон с духа на състезанието.

— Ами, добре — каза Лио. — Виждам, че за теб това е важно. Но истинската война е с Гея.

— Той е прав — каза Хейзъл. — Нике, ти караше колесницата на Зевс по време на предишната война с гигантите, нали?

— Разбира се!

— Тогава знаеш, че Гея е истинският враг. Трябва ни помощта ти, за да я победим. Войната не е между гърци и римляни.

— Гърците трябва да умрат! — изрева Виктория.

— Победа или смърт! — нададе вой Нике. — Едната страна трябва да победи!

— Все едно слушам баща си — изсумтя Франк.

— Дете на Марс, нали? — погледна го Виктория. — Че и римски претор? Няма истински римлянин, който би пощадил гърците! Не мога да търпя това раздвоение и дори не мога да мисля! Избий останалите! Спечели победата!

— Няма да стане — отвърна Франк, макар Лио да забеляза, че дясното му око потръпва.

И на Лио не му беше лесно. Нике изпращаше вълни напрежение и опъваше нервите му до скъсване. Чувстваше се все едно е на стартовата линия и чака някой да извика:

— Старт!

Изпитваше ирационален порив да удуши Франк с голи ръце, което, разбира се, бе глупаво, тъй като вратът на Франк бе твърде дебел за ръцете му.

— Вижте, госпожице Победа — опита да се усмихне Пърси, — не искаме да прекъсваме състезанието. Може би трябва да приключите разговора със самата себе си и да се върнете по-късно, с по-големи оръжия и може би малко успокоителни.

Богинята размаха копие.

— Ще решим въпроса веднъж и завинаги. Днес ще решим кой печели! Четирима сте? Отлично! Ще направим отбори! Момчета срещу момичета, може би?

— Ами, не — отвърна Хейзъл.

— Сини срещу червени?

— Няма как — отговори Хейзъл.

— Тогава гърци срещу римляни! — извика Нике. — Но разбира се! Двама на двама! Последният оцелял печели победата. Останалите загиват славно!

Лио усети състезателен импулс. С огромно усилие на волята се въздържа да не извади чук от колана си и да не цапардоса Хейзъл и Франк по главите.

Тогава осъзна колко умно бе постъпила Анабет, като бе решила да не изпраща деца, чиито родители враждуват. Ако Джейсън бе тук, с Пърси вече щяха да се блъскат в камънака.

Наложи си да отпусне юмруци.

— Вижте, госпожо, няма да играем „Игрите на глада“ за ваше удоволствие. Просто няма да стане.

— Но така ще спечелите голяма чест! — Нике бръкна в една кошница и извади дебел лавров венец. — Тази корона от листа може да бъде ваша! Да я поставите на главата си! Представяте ли си?

— Лио е прав — отвърна Франк, макар да се бе втренчил във венеца. Лио забеляза, че лицето му е прекалено изопнато.

— Няма да се бием едни срещу други. Битката ни е с гигантите. Вие трябва да ни помогнете.

— Много добре! — вдигна богинята лавровия венец в една ръка и копието в другата.

Пърси и Лио се спогледаха.

— Значи ще ни помогнете? — попита Пърси. — Срещу гигантите?

— Това ще е част от играта — отвърна Нике. — Който спечели, става мой съюзник. Рамо до рамо ще се бием с гигантите и ще спечелим победата. Но трябва да има само един победител. Другите следва да бъдат победени и убити. Напълно унищожени. Та какво ще бъде, герои? Ще успеете ли да извършите подвига си, или ще оставите глупавото ви приятелство да развали всичко?

Пърси свали химикалката. Въртоп се превърна в меч от божествен бронз. Лио се уплаши да не замахне към него. Аурата на Нике не бе лесна за удържане.

Вместо това обаче Пърси насочи меча към Нике.

— Ами ако се бием с теб?

— Ха! — светнаха очите на Нике. — Ако не искате да се биете един с друг, мога да ви убедя.

Тя разпери златните си криле. Четири метални пера паднаха от двете страни на колесницата. Завъртяха се като гимнастици, а после нараснаха и образуваха ръце и крака. Когато стигнаха земята вече бяха четири двойници на богинята, всяка от които носеше златно копие и венец от божествен бронз, който подозрително напомняше фризби от бодлива тел.

— Към стадиона! — извика богинята. — Имате пет минути да се подготвите! После ще се лее кръв!

Лио се канеше да попита: „Ами ако не искам да отидем на стадиона?“.

Но получи отговора преди това.

— Вървете! — извика Нике. — Към стадиона, на бегом! Иначе моите никаи ще ви убият на място!

Металните й двойници разтвориха челюсти и нададоха звук като от тълпа на Световното по футбол, примесена с музика. Разклатиха копия и се втурнаха към героите.

Това не бе най-славният момент в живота на Лио. Обзе го паника и той хукна да бяга. Единствената му утеха бе, че и приятелите му направиха същото, а те не се славеха като страхливци.

Четирите метални женища хукнаха подир тях в хлабав полукръг и ги насочиха на североизток. Всички туристи бяха изчезнали. Може би се бяха скрили на хлад в музея с климатик, а може би Нике някак ги бе принудила да напуснат.

Героите бягаха, като се препъваха в камъните и прескачаха порутени стени, минавайки покрай колони и информационни афиши. Зад тях колесницата на Нике трополеше, а конете й цвилеха ожесточено.

Всеки път, когато Лио искаше да забави темпото, металните женища започваха да крещят отново. Как ги бе нарекла Нике — никети, никаи?

Изпълваха Лио с ужас. А той мразеше да е ужасен. Струваше му се унизително.

— Там! — Франк изтича към един ров между две стени с каменна арка. Това напомни на Лио за тунелите, през които минаваха футболните тимове, преди да излязат на терена. — Това е входът към стария олимпийски стадион! Наричат го крипта!

— Кофти име! — отвърна Лио.

— И защо трябва да влизаме в криптата? — изпъшка Пърси. — Тя това иска!

Но никетите изпищяха отново и Лио изгуби ума и дума. Затича се към тунела. Когато стигнаха арката, Хейзъл извика:

— Спрете!

И те го сториха. Пърси се преви на две, останал без дъх. Лио бе забелязал, че той се задъхва лесно напоследък, вероятно заради киселинния въздух на Тартара.

Франк надникна към пътя, по който бяха дошли.

— Не ги виждам повече. Махнаха се.

— Дали са се отказали? — попита Пърси обнадеждено.

— Не — огледа руините Лио, — просто ни закараха, където искат. Какви бяха тези неща? За никетите говоря?

— Никети? — почеса се Франк. — Мисля, че се казват никаи. Множествено число на победи.

— Да. — Хейзъл изглеждаше потънала в мисли, докато опипваше каменния портал. — В някои легенди Нике има армия малки победи, които разпраща по целия свят.

— Като джуджетата на Дядо Коледа — отвърна Пърси, — само дето са зли, метални и много шумни.

Хейзъл опря пръсти в арката, сякаш се мъчеше да напипа пулса й. Под тесния тунел земните стени се разтваряха към широко поле с могили от двете страни, направени като за зрителите.

Лио предположи, че в древни времена това е било открит стадион, достатъчно голям за хвърляне на диск и на копие, правене на лицеви опори гол… или там каквото се състезаваха лудите гърци, за да спечелят корона от листа.

— На това място витаят духове — промърмори Хейзъл. — В тези камъни има много болка.

— Моля те, кажи ми, че имаш план — рече Лио. — За предпочитане такъв, който да не включва славното ми загиване.

Очите на Хейзъл изглеждаха студени и далечни, както когато премина през Дома на Хадес — виждаше различно ниво на реалността.

— Това е бил входът на играчите. Нике каза, че имаме пет минути да се подготвим. После ще очаква да минем през арката и да започнем игрите. Няма да ни позволи да напуснем, докато трима от нас не умрат.

Пърси се подпря на меча си.

— Сигурен съм, че битките до смърт не са част от олимпийските игри.

— Нике е решила, че са — промърмори Хейзъл, — аз обаче мога да ни спечеля предимство. Когато излезем на бойното поле, ще създам препятствия и скривалища, които да ни дадат време.

— Като Полята на Марс? — намръщи се Франк. — Ровове, тунели, такива неща? И това ли можеш да правиш с Мъглата?

— Така мисля — отвърна Хейзъл. — Нике ще очаква препятствия. Мога да използвам очакванията й срещу нея. Но не е само това. Мога да използвам всеки подземен портал, дори тази арка, за да стигна Лабиринта. Мога да издигна част от Лабиринта на повърхността.

— Чакай, чакай — прекъсна я Пърси, — това е лоша идея. Лабиринтът е зъл. Говорили сме за това.

— Хейзъл, той е прав. — Лио си спомни твърде добре илюзиите от Дома на Хадес, през които го бе превела тя. На всеки шест крачки изникваше нова смъртоносна опасност. — Знам, че си добра с магията. Но вече имаме четири кресливи никети, за които да се тревожим…

— Трябва да ми се доверите — каза тя. — Остават ни само още две минути. Когато мина пред арката, ще мога да манипулирам игрището в наша полза.

— Два пъти — въздъхна Пърси през носа си — са ме принуждавали да се бия на стадион. Веднъж в Рим и преди това в Лабиринта. Мразя да участвам в игрите на тълпите.

— Всички мразим — каза Хейзъл, — но трябва да накараме Нике да се почувства уверена. Ще се преструваме, че се бием, докато неутрализираме никетите. Какво гадно име, наистина! След това ще победим Нике така, както ни каза Юнона.

— Звучи като разумен план — съгласи се Франк. — Видяхте колко силна е Нике, когато се опитваше да ни накара да се нахвърлим един върху друг. Ако праща тази агресия на всички гърци и римляни, няма как да спрем войната. Трябва да я поставим под наш контрол.

— Но как да направим това? — запита Пърси. — Като я цапнем по главата и я натикаме в торба?

Механичните колелца в ума на Лио се раздвижиха.

— Всъщност — каза той — ще направим точно това. Донесъл съм играчки за добрите деца.