Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (10)

X. Лио

— Много умно — каза Пърси, — че избра място с климатик.

С Лио бяха претърсили музея. Сега стояха на мост, под който минаваше река Кладей. Докато чакаха Франк и Хейзъл да огледат руините, бяха провесили крака над водата.

Вляво от тях долината на Олимпия бе потънала в маранята на лятната жега. Вдясно паркингът за туристи бе претъпкан с автобуси. Бе добре, че Арго II можеше да хвърли котва във въздуха, тъй като никога нямаше да намерят място за паркиране.

Лио хвърли един камък в реката. Искаше му се Хейзъл и Франк да се върнат. Не му беше комфортно с Пърси.

Първо не знаеше за какво може да си говори с някой, който е минал през Тартара. „Да си гледал последния епизод на Доктора? Не? Вярно, ти беше в Ямата на вечното проклятие!“

Пърси и преди си беше страшничък. Можеше да призовава урагани, дуелираше се с пирати, убиваше гиганти на арената в Колизея…

След Тартара обаче му се струваше, сякаш се беше качил на ново ниво на супергероизъм.

На Лио дори му бе трудно да възприеме, че са от един лагер. Двамата никога не се бяха засичали в лагера на нечистокръвните. Коженото герданче на Пърси имаше четири мъниста за четири изминали лета, а това на Лио — точно николко.

Единственото нещо, което ги свързваше, бе Калипсо, а всеки път, щом Лио се сетеше за нея, му идеше да фрасне Пърси по физиономията.

Мислеше си, че трябва да поговорят за това, но така и не намираше подходящия момент. А с напредването на дните проблемът ставаше все по-болезнен.

— Кажи какво има — каза накрая Пърси.

— Моля? — размърда се Лио. — Какво да има?

— Ядосан си ми.

— Така ли изглеждам? — опита се да се пошегува Лио, но не успя. — Ами, съжалявам.

— Мисля, че трябва да поговорим — погледна към реката Пърси и разпери длан. Лио видя камъчето, което бе метнал във водата.

Фукаме се, а? — помисли си Лио.

Изкуши се да взриви най-близкия автобус със струя пламък, а после да продължи с бензиностанцията, но реши, че това може би е малко прекалено.

— Май наистина трябва да поговорим. Но не…

— Момчета! — обади се Франк от края на паркинга и им махна да приближат. Хейзъл бе яхнала Арион. Конят се бе появил без предупреждение веднага щом кацнаха.

Спасен от Занг — помисли си Лио.

С Пърси се затичаха към приятелите си.

— Това място е огромно — докладва Франк. — Руините се простират от реката до основите на планината там, на около половин километър.

— Колко прави това в нормални мерки? — запита Пърси.

— Това са нормалните мерки — погледна го възмутено Франк. — В Канада и в целия свят! Само вие, американците…

— Представи си пет или шест футболни игрища — намеси се Хейзъл и подаде на Арион кюлче злато, което той с радост изяде.

— Така кажи, по човешки — разпери ръце Пърси.

— Как да е — продължи Франк, — отвисоко не се вижда нищо подозрително.

— И аз не намерих нищо — съгласи се Хейзъл. — С Арион обстойно обиколихме периметъра. Туристи колкото искаш, но луди богини не видяхме.

Огромният жребец изпръхтя и тръсна глава. Мускулите на врата му се размърдаха под кафявата козина.

— Как ругае кончето ти само — поклати глава Пърси. — Нещо не го радва Олимпия.

Лио бе склонен да се съгласи с коня. И на него не му харесваше идеята да вървиш под жаркото слънце сред руини, да си пробиваш път през потните туристи и да търсиш богиня с раздвоение на личността. Освен това Франк бе прелетял над цялата долина като орел. Ако неговите зорки очи не бяха успели да намерят нищо, може би наистина нямаше нищо.

От друга страна, коланът на Лио бе пълен с опасни играчки. Щеше да е много разочарован, ако не гръмнеше нещо на изпроводяк.

— Значи ще се щураме заедно — рече той — и ще оставим бедата да ни намери сама. Досега това винаги е действало.

Така четиримата тръгнаха насам-натам, като избягваха групите туристи и се промъкваха от една сянка към друга. Не за пръв път Лио бе смаян от това колко много му напомня Гърция на родния Тексас — ниските хълмове, малките дръвчета, пищенето на цикадите, ужасната жега. Ако заменеше древните колони с говеда и огради от бодлива тел, щеше да се почувства като у дома си.

Франк намери някаква туристическа брошура (сериозно, тоя четеше и съставките на консервите) и им разказа за това откъде минават.

— Това е пропилон — махна той към каменния път, осеян с порутени колони, — един от главните входове към долината на олимпийските игри.

— Камънак — отсече Лио.

— А там — посочи Франк към квадратни основи, които напомняха на вътрешния двор на мексикански ресторант — е храмът на Хера, една от най-древните сгради тук.

— Значи още камънак — добави Лио.

— А онова приличащо на естрада кръгло нещо там е Филипеона, посветен на цар Филип Македонски.

— И още камънак! Първокласен камънак!

— Теб нищо ли не те трогва? — срита го Хейзъл, която още яздеше Арион.

Лио вдигна поглед. Къдравата й тъмна коса и златистите й очи напомняха на шлема и меча й така, че изглеждаше като направена от имперско злато. Съмняваше се, че Хейзъл ще сметне това за комплимент, но за човек бе първокласна изработка.

Спомни си пътя им през Дома на Хадес. Хейзъл го бе извела от страховития лабиринт на илюзиите. Бе накарала вещицата Пасифая да пропадне през въображаема дупка в пода. Бе се изправила срещу гиганта Клитий, докато Лио се бе давил в облака мрак. Бе прерязала веригите, оковаващи Портите на Смъртта. В същото време Лио бе свършил едно голямо нищо.

Вече не бе влюбен в нея. Сърцето му бе останало на остров Огигия. Оставаше обаче впечатлен от Хейзъл Левеск, дори когато не бе яхнала страховития кон, който можеше да препуска със скоростта на звука и да псува като моряк.

Не изрече нищо от това, но Хейзъл сякаш прочете мислите му, тъй като се изчерви и отклони поглед.

В щастливо неведение за това, Франк продължи да разказва.

— А там… о! — Той погледна предпазливо към Пърси. — Онзи полукръг, издълбан в хълма, с нишите. Това е нимфеум, построен в римски времена.

Лицето на Пърси придоби цвят на лимон.

— Имам идея. Да не ходим там.

Лио, който бе чул историята как Пърси, Джейсън и Пайпър едва не се бяха удавили в Рим, се съгласи.

— Това е страхотна идея.

Продължиха да вървят.

От време на време ръцете на Лио се плъзгаха към колана с инструменти. След като керкопите го бяха обрали в Болоня, той се страхуваше да не остане отново без него, но се съмняваше, че има чудовище, сръчно като двете джуджета. Запита се какво ли правят малките маймунки в Ню Йорк. Надяваше се да се забавляват, като тормозят римляните и ги оставят без ципове и ластици, за да се препъват в падналите си панталони.

— А това е Пелопионът — посочи Франк към още една впечатляваща купчина камънак.

— Стига де, Занг — оплака се Лио. — Пелопион не може да е истинска дума. На какво е посветен? На пелените?

— Това е гробницата на Пелопс! — погледна го обидено Франк. — Цял Пелопонес е кръстен на него!

Лио потисна порива да хвърли граната в лицето му.

— Предполагам, че трябва да знам кой е бил този Пелопс?

— Принц, спечелил съпругата си в състезание с колесници. Предполага се, че започнал олимпийските игри в чест на това.

— Колко романтично — изсумтя Хейзъл. — „Хубава съпруга имаш, принц Пелопс!“. „Благодаря, спечелих я на състезание с колесници!“

Лио не виждаше как целият този камънак ще им помогне да намерят богинята на Победата. В момента единствената победа, която искаше, бе нещо студено за пиене и малко начоси за хрупане.

И въпреки това… колкото повече напредваха из руините, толкова по-неспокоен се чувстваше. Върна се към някои от най-старите си спомени, за Тия Калида, известна още и като Хера, която го бе окуражила да ръчка отровна змия с пръчка, когато бе на четири. Лудата богиня му бе казала, че това е добра тренировка за бъдещето му на герой и може би бе права. И до ден днешен Лио ръчкаше разни неща насам-натам, търсейки си белята.

Огледа тълпите туристи и се запита дали наистина са такива, или са маскирани чудовища като ейдолоните, които го бяха преследвали в Рим. Понякога му се струваше, че зърва някое познато лице. Грубоватият му братовчед Рафаел, ужасният господин Боркин, който му бе преподавал в трети клас, злобната му мащеха Тереза.

Все хора, които се бяха отнасяли с него като с боклук.

Възможно бе просто да си представя лицата, но това го накара да застане нащрек. Спомни си как богиня Немезида му се бе явила като леля Роса — човекът, който Лио искрено ненавиждаше и на когото искаше да отмъсти. Запита се дали не е някъде тук, дали не гледа към него в очакване да види какво ще направи. Все още не бе сигурен дали си е платил дълга към богинята. Подозираше, че тя очаква той да страда още заради него.

И може би днес бе денят, в който това щеше да се случи.

Спряха малко встрани от поредната руина — според Франк храм на Зевс.

— Вътре е имало статуя на Зевс от злато и слонова кост — заяви той, — едно от седемте чудеса на древния свят. Направена от същия човек, изваял Атина Партенос.

— Дано не трябва да търсим и нея — обади се Пърси. — Стигат ми големите вълшебни статуи за това пътуване.

— Съгласна. — Хейзъл потупа Арион по хълбока, все едно конят бе изнервен.

На Лио му се прииска да изцвили и да тропне с копита. Бе му топло, бе ядосан и гладен. Чудеше се дали са ръчкали отровната змия достатъчно и кога тя ще ухапе. Искаше да се откажат и да се приберат на кораба, преди това да се случи.

За жалост, когато Франк спомена храма и статуята на Зевс, мозъкът на Лио направи връзката и въпреки протестите на здравия разум, я сподели с останалите.

— Хей, Пърси — обади се той, — помниш ли онази статуя на Нике в музея? Дето беше станала на парчета?

— Да?

— Не е ли стояла тук, пред Храма на Зевс? Кажи ми, че греша, моля те. Искам да греша!

Пърси извади химикалката Въртоп от джоба си.

— Не грешиш. Ако Нике е наоколо… трябва да е някъде тук.

— Но аз не виждам нищо — огледа се Франк.

— Ами ако й дадем вмирисани гуменки? — запита се Пърси. — Това дали ще я ядоса достатъчно, че да се появи?

Лио се усмихна нервно. С Пърси имаха още нещо общо — тъпото чувство за хумор.

— Да, вмирисаните гуменки са неприятна част от победата за един спортист. Определено ще предизвикат гнева й. Ще се яви с думите „Предстои ви да умрете!“ или нещо от този род.

— И двамата сте невъзможни — завъртя очи Хейзъл.

— ПРЕДСТОИ ВИ ДА УМРЕТЕ! — отекна гръмък глас.

Лио едва не подскочи. Обърна се и се наруга наум. Защо бе споменал вмирисаните гуменки?

На златна колесница, насочила копие към сърцето му, бе застанала богинята Нике.