Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (1)

I. Джейсън

Джейсън намрази старостта.

Боляха го ставите. Краката му трепереха. Докато се катереше по хълма, дробовете му направо засвириха. За щастие, не можеше да види лицето си, но пръстите му бяха кокалести и съсухрени. Сини вени бяха нашарили ръцете му и дори бе успял да замирише като старец — на мухъл и пилешка супа. Как бе възможно това? Бе станал от шестнайсет на седемдесет и пет за броени секунди, но старческата миризма се бе появила мигновено — като експлозия смрад.

— Почти стигнахме — усмихна му се Пайпър. — Справяш се чудесно.

Лесно й бе на нея! Пайпър и Анабет се бяха дегизирали като красиви гръцки прислужници. Нямаха проблеми да се катерят по каменистия път, дори и с бели рокли без ръкави и по сандали.

Косата на Пайпър с цвят на махагон бе стегната на плитка. Сребърни гривни украсяваха ръцете й. Приличаше на древна статуя на майка си, което плашеше Джейсън.

Да имаш за гадже толкова красиво момиче само по себе си бе изпитание. Да имаш за гадже дъщерята на самата богиня на Любовта… Джейсън винаги се страхуваше, че ще направи нещо не особено романтично и майка й ще слезе от планината Олимп, за да го превърне в глиган.

Той погледна нагоре. Върхът все още бе на около стотина метра над него.

— Това бе наистина лоша идея. — Подпря се на едно кедрово дърво и избърса потта от челото си. — Магията на Хейзъл е прекалено силна. Стигне ли се до битка, загивам пръв.

— Няма да се стигне до битка — обеща Анабет. Тя не изглеждаше като да се чувства комфортно в дрехите си на прислужница. Непрекъснато трябваше да се прегърбва, за да не й падне роклята. Русата й коса се бе разплела на кичури, които висяха като дълги паешки крачета по гърба й. Джейсън знаеше, че тя ненавижда паяците и затова реши да не й споделя това сравнение.

— Ще проникнем в двореца — рече тя, — ще научим каквото ни трябва и ще се изнижем.

Пайпър свали своята амфора — висок керамичен съд за вино, в който бе скрит меча й.

— Но можем да починем малко. Поеми си въздух, Джейсън.

От колана на кръста й висеше нейната корнукопия — вълшебният рог на изобилието. В гънките на роклята й пък бе скрит кинжалът Катоптрис. Пайпър не изглеждаше особено опасна, но в случай на нужда можеше да се бие с две оръжия от божествен бронз или пък да застреля противника право в лицето с презряло манго.

Анабет свали амфората от рамото си. И тя носеше скрит меч, ала дори без него изглеждаше смъртоносна. Сивите й очи внимателно оглеждаха околността в търсене на опасност. Джейсън предполагаше, че ако някой я вземе за сервитьорка, ще получи шут в своя bifurcum^[1].

Джейсън се опита да успокои дишането си.

Под тях блестеше залива Афалес. Водата бе толкова синя, че изглеждаше като оцветена с боя за яйца. На няколко метра навътре котва бе пуснал корабът Арго II. Белите му платна изглеждаха не по-големи от пощенски марки, деветдесетте му гребла бяха като клечки за зъби. Джейсън си представи как приятелите му наблюдават напредъка им, като си подават далекогледа на Лио, и сподавят смеха си при вида на тътрещия се нагоре по склона дядо Джейсън.

— Проклета Итака — промърмори той.

Всъщност островът не беше лош. В центъра си имаше гористи хълмове, а белите му склонове сякаш се забиваха в морето. Проливите образуваха каменни плажове и пристани, по които имаше покрити с червени керемиди къщи и бели църкви, сгушени по крайбрежието.

По хълмовете растяха макове, минзухари и диви череши. Въздухът ухаеше на цъфнала мирта. Всичко щеше да е прекрасно, ако температурата не бе стигнала убийствените четиридесет градуса по Целзий — или сто и пет по Фаренхайт, както ги изчисляваха в Америка. Въздухът бе топъл като в римска баня.

За Джейсън нямаше да е проблем да заповяда на ветровете да го отнесат до върха на хълма, но уви! За да останат незабелязани, трябваше да се мъкне като старче с болни колене, което ухае на пилешка супа.

Сети се за поредното си изкачване преди две седмици, когато с Хейзъл се бяха изправили срещу бандита Скирон по бреговете на Хърватия. Тогава Джейсън поне бе в разцвета на силите си. А сега им предстоеше да срещнат нещо много по-лошо от някакъв си бандит.

— Сигурни ли сте, че точно това е хълмът? — попита той. — Изглежда ми… как да го кажа… притихнал.

Пайпър огледа хребета. В косата й бе втъкнато перо от харпия — сувенир, останал от нападението миналата нощ. Перото не си отиваше с маскировката й, но Пайпър си го бе спечелила, като победи цяло ято пилешки бабички сама, докато бе на пост. Опита се да омаловажи подвига си, но Джейсън се досети, че е горда със себе си. Перото й напомняше, че вече не е момичето от миналата година, когато за пръв път бе пристигнала в лагера на нечистокръвните.

— Руините са там горе — увери го тя, — видях ги в острието на Катоптрис. А и чу какво каза Хейзъл. Никога…

— … досега не е усещала толкова много зли духове на едно място — довърши Джейсън. — Звучи страхотно.

След битките в Дома на Хадес, подземния храм в Епир, Джейсън не желаеше и да чува повече за зли духове. Но уви, съдбата на цялата им мисия бе поставена на карта. Екипажът на Арго II трябваше да вземе решение, а ако сбъркаха, щяха да се провалят.

А после светът щеше да загине.

Кинжалът на Пайпър, магията на Хейзъл и безотказната логика на Анабет стигнаха до едно и също заключение — че отговорът на дилемата им се крие тук, в Итака, в древния дворец на Одисей, където орда от зли духове очакваха заповедите на Гея. Планът бе да се промъкнат в леговището им, да научат какво се готви и да изберат накъде да продължат по-нататък.

А след това да се измъкнат. За предпочитане — живи.

Анабет намести златния си пояс.

— Надявам се маскировката ни да свърши работа. Женихите не са били добри хора и приживе. Ако узнаят, че сме полубогове…

— Магията на Хейзъл няма да ни предаде — отвърна Пайпър.

На Джейсън му се искаше да й повярва.

Женихите бяха стотина от най-злите и алчни главорези на всички времена. Когато Одисей, царят на Итака, изчезнал след края на Троянската война, цяла тумба благородници се изсипали в двореца му и съвсем неблагородно отказали да напуснат, като всеки от тях очаквал да се ожени за царица Пенелопа и да вземе властта. Одисей успял да се върне скришом и да избие всички. На това му се казваше щастливо завръщане!

Ако виденията на Пайпър обаче не я лъжеха, женихите се бяха върнали да витаят на лобното си място.

Джейсън не можеше да повярва, че ще посети родния дом на Одисей — един от най-великите гръцки герои в историята. Но пък цялото им пътуване досега беше поредица от главозамайващи събития. Самата Анабет се бе измъкнала от бездънната яма на Тартара. Когато се замисли за това, Джейсън реши, че да си старец не е чак толкова лошо.

— Е — подпря се той на бастуна си, — ако изглеждам толкова стар, колкото се и чувствам, маскировката ми би трябвало да е съвършена. Да вървим!

Докато се катереха, по врата му се стече пот. Глезените го заболяха. Въпреки жегата се разтрепера. Колкото и да се мъчеше, не можеше да не си спомни кошмарите си.

След посещението в Дома на Хадес те бяха станали по-живи отвсякога.

Понякога Джейсън бе в подземния храм на Епир, а гигантът Клитий стоеше надвиснал над него. Хор демонични гласове говореше от името на гиганта и повтаряше: „За да успеете да ме победите, всички вие трябваше да се обедините. Какво ще сторите обаче, когато Майката Земя отвори очи?“.

Друг път Джейсън се намираше на Хълма на нечистокръвните. Гея, Майката Земя, се надигаше от пръстта — отвратителна фигура, завихрила прах, камъни и сухи есенни листа.

„Бедното дете“ — отекваше гласът й в околността и разтърсваше земята под краката му. — „Баща ти е пръв сред боговете, ала ти си вечно втори — за римските си другари, за гръцките си приятели, дори за собственото си семейство. Как смяташ да се докажеш?“

Ала най-лошият му кошмар от всички бе в двора на Вълчия дом, в Сонома. Пред него бе застанала богинята Юнона, къпеща се в блясъка на разтопено сребро.

„Животът ти ми принадлежи“ — гръмна гласът й. — „Подарък от Зевс.“

Джейсън знаеше, че не бива да я поглежда, но не можа да затвори очи, когато Юнона избухна като супернова и разкри истинската си божествена форма. Болка разкъса ума му. Тялото му стана на пепел и вятърът я поде.

А после сцената се промени. Джейсън отново бе във Вълчия дом, но вече като малко момче, на не повече от две годинки. Една жена коленичи до него. Лимоненият й аромат бе толкова познат, ала чертите й бяха неясни и размазани, като слой тънък лед върху бърз поток.

„Ще се върна за теб, скъпи мой“ — обещаваше тя. — „Пак ще се видим.“

Всеки път, когато се събудеше от този кошмар, Джейсън беше облян в студена пот, а очите му горяха от сдържаните сълзи.

Нико ди Анджело ги бе предупредил, че Домът на Хадес ще събуди най-лошите им спомени и ще ги накара да виждат сенки от миналото, да чуват гласове от отвъдното. Призраците около тях ставаха видими.

Джейсън се надяваше поне този конкретен дух да го остави на мира, ала всяка нощ кошмарите му ставаха по-живи. Сега пък се катереше към останките от дворец, в който витаеше цяла армия зли духове.

Това не означава, че тя ще е там — каза си Джейсън.

Ръцете му не спираха да треперят. Всяка крачка му се струваше по-трудна от предишната.

— Почти стигнахме — каза Анабет. — Хайде да…

БУМ! Хълмът се разтресе. Някъде отвъд билото му се чу рев на тълпа, напомнящ за зрителите на гладиаторски боеве. Кожата на Джейсън настръхна. Не толкова отдавна се бе борил за живота си в Римския колизей, пред погледите на жадни за кръв призраци. Не искаше да го преживява отново.

— Какво беше това? — попита той.

— Не знам — отвърна Пайпър, — но звучи сякаш се забавляват. Да идем и ние да се позабавляваме с мъртвите.