Книстер
Лили Чудото в страната на лилипутите (4)

Трета глава

Лили се приземи. Но къде беше попаднала? Това май не беше нейната стая, или пък май беше? Лили беше объркана. Това не можеше да й се случва!

Измина време докато очите й привикнаха на тъмнината. Що за небостъргач беше това! А този мост? А палмата? Помощ! Къде се беше озовала? Лили се обърна и се огледа. Наблюдаваше всичко с почуда. Изведнъж осъзна какво се беше случило и й стана лошо. Небостъргачът беше нейният шкаф. Мостът беше бюрото й. А огромната палма беше цветето в стаята й. Всичко около нея беше огромно! Не, предметите си бяха нормални, тя беше станала много малка! Тя все още беше във формат на лилипут. Лили погледна към леглото си. Дори и да подскочеше, нямаше да успее да легне там. Беше безпомощна. Дори ключът за лампата беше прекалено високо на стената. Какво да прави?

Как да стане отново висока? Лили се свлече на земята. Едва когато седна, забеляза, че е седнала върху напръстник. Той беше паднал, когато беше търсила топлийката.

Всеки съвет щеше да й е от помощ в този момент. Отдавна не се беше озовавала в такава безизходица. Лили започна да напряга мозъка си.

„Магическата книга!“ — сети се изведнъж тя. Разбира се, че трябваше да намери правилното заклинание, за да стане пак висока. Смътно си спомняше, че веднъж беше попадала на заклинание, с което да уголемява нещата. Но за жалост не го знаеше наизуст. Нали можеше по всяко време да погледне в книгата.

Хайде, не трябваше да губи време!

Книгата все още беше под леглото й. Лили дори не трябваше да се навежда, за да стигне до нея. Дори можеше да марширува под леглото си.

Помощ! Лили застана като вцепенена. Какво беше това? Пред леглото й имаше три чудовища със застрашителна захапка. Мравки! Но бяха големи колкото плъхове. Те чакаха Лили да се приближи, за да могат да я нападнат. Започнаха да се придвижват към нея, отворили заплашително уста.

Помощ!

Лили беше по-бърза от тях. Като светкавица тя се скри под нещо вълнено. Размина й се! Едва сега забеляза, че се беше скрила под пуловера си. Тя започна да търси в джоба на якето си топлийката. Но когато я извади, забеляза, че и тя беше станала прекалено малка. Нямаше да й помогне срещу мравките. Трябваше й топлийка с нормална големина, за да може да се защити от тях.

Лили започна да размишлява къде беше сложила топлийките. Те бяха в кутията за шиене на бюрото й. Но то беше прекалено високо за нея. Не й оставаше нищо друго, освен да се отбранява с малката топлийка. Може би щеше поне да убоде мравките и те да избягат…

А какво щеше да стане, ако не успееше? На Лили не й се мислеше за това. Тя нямаше друг избор. Чудовищата седяха точно пред магическата книга, все едно я охраняваха. Лили погледна предпазливо изпод пуловера. Огромните мравки все още ходеха напред-назад като стражари. Нямаше време за губене. Лили извади топлийката и се изправи смело срещу мравките. Когато първата мравка се спусна към нея, Лили я намушка и уцели! Не знаеше какво точно е направила, но мравката избяга и другите две я последваха. Пътят към книгата беше свободен. Беше успяла.

Предпазливо, стъпка по стъпка Лили се придвижи напред. Под леглото беше толкова тъмно, че едва виждаше ръката си. Мислите й се въртяха около заклинанието, с помощта на което щеше да стане пак нормална и което беше видяла преди време.

Изведнъж чу фучене зад себе си. Лили се обърна изплашено. Две огромни зелени очи я гледаха. Какво беше това? Дъхът й спря. Отново се чу фучене, като че ли това беше някакво огромно хищно животно, което можеше да се види само в зоологическата градина. Огромните очи се бяха заковали в нея.

Изведнъж Лили се сети кой беше това — Клуни. Котаракът сигурно беше влязъл в стаята й от коридора. Стана й смешно, но трябваше да се вземе в ръце, защото при тази ситуация, в която беше лилипут, котаракът беше за нея хищник, който с една-единствена захапка щеше да й откъсне ръката. Не й се мислеше на какво друго беше способен. Ужас! Лили се опита да бъде възможно най-тиха, за да не раздразни животното.

— Клуни, аз съм! — опита се да успокои котарака.

Но той отвърна със злобно съскане.

— Разбира се, че не разпознава гласа ми — изохка Лили. — Станал е толкова писклив.

Може би Клуни я беше взел за мишка. Лили дори не се осмели да довърши до край мисълта си.

Клуни щеше да я изяде като деликатес. Ох, защо не беше послушала мама, която й беше казала да затваря стаята си, за да не влезе Клуни. Но съжалението не й беше от полза сега.

Лили започна да мисли трескаво как можеше да се отърве от котарака. Започна да се озърта. Под леглото близо до стената тя напипа една жълта топка, която беше голяма колкото нея. Веднага се сети, че това беше топка за тенис.

— Клуни обича да си играе с нея — спомни си Лили.

Трябваше й много сила, но накрая успя да избута топчето до края на леглото. С периферното зрение забеляза, че котаракът я наблюдаваше. Очевидно беше забелязал топчето. Лили не трябваше да го дразни. Ако животното се хвърлеше прекалено рано към топчето и се завреше под леглото, Лили нямаше да има никакъв шанс.

До вратата имаше две-три крачки, но те се сториха на Лили като цял маратон. Тя нямаше друг избор. Трябваше да избута топката през вратата, като се надяваше на две неща.

Първото: Клуни трябваше да последва топката и да не се занимава с нея.

Второто: веднага след като котката излезеше от стаята, Лили трябваше по някакъв начин да затвори вратата.

Огромното животно все още дебнеше около леглото й и не я изпускаше от очи. Лили си пое дълбоко въздух. Трябваше да събере кураж.

Пъшкайки тя успя да избута топката през цепнатината на вратата. Клуни все още не се помръдваше, а продължаваше да я наблюдава. Още едно побутване през прага и топката щеше да е навън. Лили изскочи в коридора и се скри в една обувка. Запуши нос и зачака.

Бинго! Клуни се появи в коридора и подгони топката. Сега въпросът беше дали Клуни щеше да се сети за нея или щеше да продължи да си играе с топката?

За щастие Клуни беше решил да си поиграе с топката. Сега или никога! Лили светкавично изскочи от прикритието си и се шмугна в стаята си. Започна да тласка вратата с всички сили. Тя действително се помръдна, но на Лили не й стигаха сили, за да я затвори. Многократно се засилваше и подскачаше като каратист към вратата, но без успех!

Накрая се отказа. Трябваше да разчита на късмета си, че Клуни ще се занимава с топката дълго време и няма да я притеснява. Лили се върна под леглото, за да намери спасителното заклинание.

Като застана пред книгата се сети, че беше направила грешка. Книгата не можеше да се отвори под леглото, защото то беше прекалено ниско, а книгата прекалено голяма. Как щеше да избута тежката книга изпод леглото и да я разтвори, за да намери заклинанието?

Колко тъпо! Как изобщо си го беше представяла? Лили беше толкова сигурна, че щеше да намери отговор на малкия си проблем в книгата, че беше забравила за тази подробност.

— Изглежда смаленият ми мозък не може да мисли по-мащабно! — измърмори тя.

С гръб към книгата тя започна да размишлява. Трябваше да намери решение за проблема си и то без да използва магия.

Трябваше да започне отначало: Как беше попаднала в тази ситуация? Как беше станала малка и се беше озовала в страната на лилипутите?

Беше казала заклинанието за магическия скок и беше погледнала през бинокъла, след което всичко около нея беше станало малко.

Лили се почеса по главата и си помисли: „Защо да не пробвам със заклинанието още веднъж, но този път да погледна от правилната страна“.

Реши да опита, но в следващия момент се спря. Бинокълът беше високо на бюрото й до книгата за Гъливер. Щеше да е трудно. Но от светлината на уличната лампа забеляза нещо да блещука под бюрото. Бинокълът! Сигурно беше паднал! И какво чудо! И той беше станал много малък. Та нали Лили го беше държала в ръка, докато беше казвала заклинанието. Този път тя погледна през бинокъла от правилата страна. Дали това беше спасението? О, не! В този момент Клуни се появи на вратата. Като го гледаше през бинокъла, той изглеждаше още по-голям и страшен. Не трябваше да се разсейва! Докато казваше заклинанието за магическия скок, Лили притисна до сърцето си топчето на Мугул.

— Клуни, изчезвай. Лилипути, идвам…

След кратко летене Лили усети шума на морето и почувства топлия южен вятър по кожата си. Когато отвори очи, всичко изглеждаше по-различно от първото й посещение. В това нямаше нищо странно, защото сега всичко беше много малко. Пясъкът по плажа беше по-фин, дърветата бяха колкото ръката й. Лили не виждаше Мугул. Дали не се беше скрила, защото се страхуваше от огромното тяло на Лили? Във всеки случай Лили беше станала човек-планина.

Лили реши да легне, за да изглежда по-малка. Сигурно и Гъливер беше направил така, защото Лили си спомняше, че беше прочела как той е заспал изморен на плажа. Когато се беше събудил, лилипутите го бяха вързали със здрави въжета. Въпреки че и ръцете и краката му са били завързани, той без усилие е успял да се измъкне поне отчасти. Въжетата на лилипутите били като тънки конци за него. Може би беше добре и Лили да се престори на заспала. Със сигурност така лилипутите нямаше да се изплашат от нея и щяха да я доближат. Така и стана. Лили тъкмо беше легнала, когато чу малки стъпчици да я приближават. Трябваше да се въздържи и да не губи търпение, защото любопитството й беше прекалено голямо. Не трябваше да отваря очи, защото рискът да изплаши малките човечета беше прекалено висок.

След минута почувства нежен натиск върху ръцете и краката си. Сигурно това бяха въжетата, с които лилипутите се опитваха да я вържат. Лили трябваше да запази самообладание, когато почувства гъделичкане по ръката. Сигурно лилипутите поставяха стълба, с която да могат да се покачат до корема й. Изведнъж Лили почувства и дърпане на косата й. Дали връзваха и нея? Веднага след това последва гъделичкане в носа. Някой бъркаше в носа й с четка или с копие. Лили се опита да не кихне, но не успя.

— Апчихууу… — експлодира от нея.

Тя усети как човечетата върху гърдите й паднаха и повдигна глава, за да види какво се случваше. Малките човечета все още отчаяно се опитваха да се задържат за тениската й. Някои за съжаление паднаха върху мекия пясък. Чуха се ругатни и викове.

На Лили й стана мъчно, че беше уплашила лилипутите и ги беше преобърнала с главата надолу. Трябваше да се насили да не се изсмее, защото беше много смешно как малките човечета, въоръжени с копия, се мъчеха да запазят гордата си осанка, въпреки че повечето бяха паднали на земята. Лили се опита да ги успокои, но това ги изплаши още повече. Затова Лили реши не предприема нищо и просто да изчака, за да не предизвиква ненужна паника.

След малко лилипутите се успокоиха.

Някои се осмелиха дори да се качат отново върху Лили, за да могат да я разгледат по-добре.

Лили също разглеждаше малките човечета. Колко малки бяха! Дори и най-високите стигаха едва до глезена на Лили. Дрехите им бяха като от средновековието. Жените носеха рокли, престилки и шапки. Обувките им бяха богато украсени. Мъжете носеха панталони, дълги сака, ботуши и шапки.

Лили се опита да говори особено тихо и любезно:

— Добър ден, уважаеми жители и жителки на царството на лилипутите. Имам честта да ви посетя, като следвах стъпките на Гъливер, който е бил вашият първи гост, назован от вас човекът планина.

Чу се шушукане. Лили не беше сигурна дали лилипутите си спомняха Гъливер с добро. Затова добави шепнейки:

— Тогава сте се страхували, че няма да можете да изхраните Гъливер. Сега не се притеснявайте за това. Няма да изям вашите запаси. Аз съм си донесла провизии — излъга Лили. — Няма да ви изям и ушите, както се казва в моя свят. Не обичам уши, предпочитам кексчета.

Лилипутите се изсмяха.

— Ще дойдат ли и други като теб? — попита един лилипут, който имаше богато украсени доспехи. — Трябва да знаеш, че ако тук дойдат още двама или трима като теб, ще смачкат всичко на острова и ще нанесат големи щети.

— Никой друг няма да дойде — успокои ги Лили. — Гъливер много добре е успял да запази пътя към вас в тайна. Никой, освен мен няма да успее да дойде тук. Само аз зная пътя. Аз съм внучка на Гъливер.

Лили спря за момент да говори. Тя излъга, но се чувстваше толкова близка на Гъливер. После добави:

— … неслучайно са ме кръстили Лили.

— Лили! Лили! — започнаха да викат лилипутите с тънките си гласчета. — Колко хубаво име! Лили! Лили!

На Лили й беше неприятно да скандират така името й, затова смени темата:

— Къде е Мугул? Не я виждам сред вас.

— Ти познаваш дъщерята на началника на стражата? Откъде? — учудиха се лилипутите. — Тогава сигурно знаеш и за това, което заплашва нашия народ.

— Не, разкажете ми. А какво общо има Мугул с това?

Един доста добре облечен лилипут се качи на височината на носа на Лили и отговори:

— Бащата на Мугул е на стража на кулата. Мугул отиде там да му занесе ядене. Когато той е на служба не трябва да отделя поглед от хоризонта дори за секунда, защото трябва да алармира веднага щом се появи тигровият кондор.

— Тигров кондор? — попита объркано Лили.

Тя не беше чувала никога за подобно нещо.

— Тигровият кондор напада понякога нашия остров и взима със себе си някой от нас. Хваща този, който не успее навреме да се скрие вкъщи. Може да се каже, че кондорът идва и изяжда някой от улицата.

Лили попита:

— Какво общо има бащата на Мугул?

— Щом е на стража, е отговорен за безопасността на острова. Той се оглежда за кондора и ни предупреждава със своя рог, когато го види. Тогава ние имаме време да се скрием в къщите ни, където кондорът не може да ни изяде. Почти щеше да си счупи човката на нашите покриви.

— Браво! Значи сте решили проблема си — отвърна Лили.

Чу се тъжна въздишка:

— Не, само ако беше така! Не мисли, че е толкова лесно… Ха, този човек-планина няма никаква представа!

Лили чу от всички страни ругатни и негодуване.

— Чуйте — Лили се опита да успокои развълнуваните лилипути. — Обяснете ми какъв е проблемът — помоли ги любезно тя.

Едно малко момче се изправи пред нея и й обясни:

— Проблемът ни е, че не можем да построим кулата за наблюдение достатъчно високо, за да можем да виждаме надалече. Въпреки че кулата е на най-високата ни планина, често виждаме кондора, когато е прекалено късно. Звярът винаги успява да отмъкне някой от нас!

— Заведеше ме при вашия цар и ме оставете да разгледам кулата ви — каза веднага Лили. — Не съм строител, но може би ще успея да ви помогна…