Книстер
Лили Чудото в страната на лилипутите (3)

Втора глава

Следобедът не свършваше. Лили изгаряше от нетърпение. Но трябваше да дочака вечерта, за да може да се отправи към острова на лилипутите, без да бъде разкрита. Тя не разчиташе само на тъмнината на нощта, но и на бинокъла на Леон. Лили познаваше брат си много добре. Той нямаше да даде бинокъла си доброволно. Но ако го изчакаше да заспи, щеше лесно да го вземе…

Лили ходеше напред-назад в стаята си, като че ли беше звяр в клетка. Беше толкова нетърпелива, защото я тресеше треска за пътешествия. Непрекъснато отваряше книгата за Гъливер и препрочиташе историята, в която той беше похитен от малките човечета с помощта на хиляди тънки въжета. Лили се замисли и си взе в багажа една ножица. Сигурното си е сигурно… Трябваше й и кутийка кибрит. Той щеше да й помогне да напали грандиозен огън! Една муха също щеше да й свърши работа. При нужда можеше да я пусне като бойна муха.

Глупости! Лили сама се изсмя на идеите си. Как щеше да хване тази муха, за да я вземе със себе си?

Лили продължи да размишлява. Какъв подарък можеше да вземе за краля на лилипутите? Трябваше да е нещо много малко, за да може това мъничко човече да го носи. Дали да не вземе торбичка с топчета, които лилипутите ще могат да ползват за футболна топка? Или пък да вземе някоя топлийка, която да им служи за копие? Дори и количката с батерии на Леон сигурно ще им е прекалено голяма. Най-добре щеше да е да вземе едно шарено стъклено топче. Дали малките човечета ще могат да го вдигнат?

Тя сложи в джоба си едно.

Лили беше прочела, че лилипутите едва са изхранили Гъливер. Затова тя побърза да се отзове на подканата на мама за вечеря. Трябваше да напълни стомаха си. Мама щеше да се учуди…

По време на вечерята Леон беше сложил бинокъла на врата си. Дано да не легнеше с него да спи. Това можеше да се очаква. Миналата Коледа той си беше легнал с каската за колело, защото не искаше да се разделя с най-готиния подарък, който е получавал някога. Лили погледна критично към Леон. Ако си легнеше с бинокъла, щеше да е невъзможно да му го вземе, без той да разбере. А на Лили й трябваше бинокъла, за да осъществи плана си. Трябваше й и спокойствие. Не искаше да я смущава нито мама, нито Леон.

— Какво ще правиш днес вечерта? — попита Лили майка си с непринуден тон.

— Ще чета книга в леглото — отвърна мама. — Взела съм си любовен роман от библиотеката и нямам търпение да го прочета.

„Супер!“ — помислили си Лили. „След няколко страници мама със сигурност ще заспи и аз ще мога да се отправя на пътешествие.“

— Аз също мисля да си легна рано — каза Лили и се прозя демонстративно. — Днес се чувствам толкова изморена.

Глупости! Лили не беше никак изморена. Даже напротив!

Тя беше толкова напрегната, защото се радваше на новото си приключение. Дори започна тихичко да си припява: „Лили отива при лилипутите, Лили отива при лилипутите, Лили отива…“.

— Какво си тананикаш? — попита я мама. — Да не смяташ да пътуваш някъде?

Лили се стресна.

— Не. Нещо не си чула както трябва — започна да заеква Лили и се изчерви.

Трябваше да внимава какво прави, за да не се издаде точно накрая.

В седем и половина мама сложи Леон да спи. Когато Лили се промъкна в стаята му, мама още го гушкаше. Тя беше толкова нетърпелива, че не й се искаше да чака, докато Леон заспи, защото това можеше да трае с часове. Поне четиридесет минути щеше да измисля нещо: „Мамо, жаден съм“, „Мамо, нещо шумоли под леглото ми“, „Мамо, не мога да заспя“. Лили нямаше толкова време. Бинокълът беше на земята до леглото на Леон. Когато мама целуваше Леон за лека нощ, Лили използва момента да вземе бинокъла и да го скрие зад гърба си.

— Лека нощ, Леон. Аз също отивам да спя — каза непринудено Лили, но сърцето й щеше да се пръсне.

След като затвори вратата на стаята му, Лили се ослуша, за да разбере дали Леон не е забелязал, че бинокълът му го нямаше. Не се чу нищо. Лили облече пижамата си и легна в леглото. Малко след това се появи мама, за да й пожелае лека нощ.

— Хей, ти наистина си си легнала — учуди се мама. — И то съвсем доброволно!

— Нали ти казах хиляда пъти, че съм изморена. — Лили се изчерви. — Домашното по математика беше толкова трудно, а и помагах при почистването на двора на училището. Беше много натоварващо — поизлъга Лили.

Мама кимна и излезе от стаята. Малко след това се звънна на вратата. Чу се шепот и мама отново влезе в стаята на Лили. Тя носеше котка в ръцете си.

— Бях забравила, че съм обещала в събота и неделя да храня Клуни — каза мама, докато галеше котарака зад ушите. — Дано Леон не се е събудил от звънеца. Ако разбере, че котаракът на г-жа Шнатерман е при нас, няма да може изобщо да заспи.

Децата и друг път са се грижили за котарака. Леон много обичаше да си играе с него. Преди да излезе от стаята на Лили, мама каза:

— Ще оставя Клуни във всекидневната. Тоалетната му ще е в коридора. Ако излизаш от стаята си през нощта, не забравяй да затвориш добре вратата, за да не легне Клуни пак в леглото ти.

Лили лежеше в леглото с притаен дъх. Чу как мама първо отиде в банята, а после в спалнята си. Лили стана и облече дрехите си. Това не беше лесно в тъмното. След това се скри под завивките. Искаше да изчака мама и Леон да заспят дълбоко, за да може необезпокоявано да направи магическия скок.

Не след дълго от стаята на мама се чу леко хъркане. Лили се усмихна. Явно любовният роман е бил доста скучен. За всеки случай Лили изчака още десет минути, защото се страхуваше Леон да не се сети за нещо. След като не се случи нищо, Лили започна да се подготвя. Тя сложи романа „Пътешествията на Гъливер“ на бюрото си, като беше отворила на първия разказ. Сега идваше ред на бинокъла. По подобие на Леон тя го обърна наопаки и заглавието „Посещението при лилипутите“ изглеждаше много малко.

— Може да тръгвам. Много ми е интересно дали ще стане — каза си Лили. — Чакай! За малко да забравя да си взема плюшената мишка, за да съм сигурна, че ще се прибера вкъщи.

Тя започна да я търси трескаво под леглото, в чантата за училище. Но къде ли беше? Изведнъж се сети и се отправи към антрето. Мишката беше в джоба на анорака й. Прибра я в багажа си и направи последна проверка на екипировката.

— Стъкленото топче, топлийката и кутийка кибрит.

Това май беше всичко. Трябваше само да настрои алармата на часовника си, за да знае кога да се върне вкъщи. Това беше много важно, защото понякога времето на мястото, където отиваше, не отговаряше на реалното. Ако Лили не се върнеше навреме, мама щеше да забележи липсата й и щеше да се притесни много. Лили не искаше това, защото тогава щеше да се разбере и за нейната магическа книга. Лили трябваше да си остане тайна магьосница…

Лили знаеше заклинанието за магическия скок наизуст и магическата книга не й беше нужна. Тя взе бинокъла, обърна го наопаки, за да може всичко, което виждаше да е умалено. Докато казваше заклинанието, бинокълът трябваше да е насочен към книгата за Гъливер и най-вече към картинката на острова на лилипутите.

„Следвай своята мечта,

през времето и света…“

На Лили й причерня и тя почувства как краката й се отделят от пода. Полетът не продължи дълго. В началото вдиша прахоляк, все едно беше в стара библиотека. После изведнъж усети мирис на море. Стана й много топло. Едва беше отворила очи и чу шума на вълните.

— На правилното място съм! — зарадва се Лили. — Бурята е отнесла Гъливер на острова на лилипутите. Усещам бриз, но това със сигурност е море и остров.

Лили почувства твърда земя под краката си и можеше вече да отвори очи. Вятърът разроши косата й. Беше се озовала на плаж, а зад нея беше морето. В близост имаше и палма. Странно, но палмата беше висока колкото нормалните палми. Всичко изглеждаше нормално.

Накъдето и да погледнеше не се забелязваше жив човек. Или пък не? На двеста-триста метра Лили забеляза едно момиче. Но то беше високо колкото нея! Това не беше никакъв лилипут! Лили вече се съмняваше, че е попаднала на правилното място. Нерешително се приближи към момичето. Когато то я забеляза, се изплаши и избяга. Лили се затича след нея.

— Почакай. Искам само да те питам нещо! — извика Лили. — Стой!

Уморена до смърт Лили все пак настигна момичето.

— Няма да ти сторя нищо лошо. Защо бягаш от мен? — попита я тя.

— Не те познавам. Никога не съм те виждала. Мама ми е казвала да не говоря с непознати — отвърна детето.

Лили прецени, че двете са горе-долу на една възраст.

— Аз се казвам Лили — представи се тя. — Не се страхувай от мен. Няма да ти направя нищо лошо!

— Моето име е Мугул — отвърна страхливо момичето. — Тук на нашия остров рядко идват непознати.

— Тук всички ли са толкова високи колкото теб? — попита Лили, защото не издържаше от любопитство.

Трябваше да разбере дали наистина е попаднала на острова на лилипутите.

— Някои са по-ниски, други са по-високи. Защо питаш?

— Ами просто така — отвърна Лили и се постара да скрие разочарованието си.

Не беше попаднала на правилното място.

— Ти по море ли дойде? — попита я момичето. — Не виждам кораб. Не може да си плувала дотук.

— Дойдох по море, но корабът ми вече замина. Ще се върне за мен, когато пожелая това — отвърна Лили.

— По море значи — учуди се Мугул. — Точно като Гъливер.

— Гъливер? Ти познаваш Гъливер? — учуди се Лили.

Е, поне беше по следите на Гъливер, дори и да не беше в страната на лилипутите. Но Гъливер е бил и на други места по света.

— Да, говоря за Гъливер, човекът планина.

— Човекът планина! — стресна се Лили.

Така са го наричали само лилипутите и никой друг, защото те не са знаели думата „великан“.

— Аз за съжаление не го познавам — обясни Мугул. — Но моите родители често ми разказват за него. Той е дошъл по море и бил огромен човек. Ти дори не можеш да си представиш колко висок е бил той. Какво ли не бих дала да видя и аз поне веднъж в живота си такъв човек-планина.

— Майка ти по-ниска ли е от теб? — попита Лили.

— Не, разбира се, че не — засмя се Мугул. — Родителите ми са по-високи от мен. Ти пък какви въпроси задаваш…

Лили се обърка тотално и започна да размишлява на глас:

— Щом Гъливер е бил много по-висок от нас двете, това означава, че ние…

— … сме по-ниски — допълни Мугул, като се засмя.

— Да, така е! — но на Лили изобщо не й беше смешно.

В този момент й стана ясно, че наистина е попаднала в страната на лилипутите, но и че тя самата се беше смалила. Тя беше станала лилипут. Лили — лилипут! Изведнъж я обляха топли вълни. Затова и всичко наоколо й изглеждаше нормално. Потънала в мисли, Лили ритна една мида към морето.

— Какво ти е? — попита я Мугул загрижено, защото забеляза колко отчаяно гледаше Лили.

— Нищо ми няма — отвърна Лили, защото нямаше как да обясни на момичето какво беше станало.

Може би трябваше да направи скока без помощта на бинокъла. Точно така. Това беше нейната грешка. После прошепна тихичко:

— Ще се върна вкъщи, но преди това ще си взема предмет от острова на лилипутите. С негова помощ ще се върна чрез магическия скок не като лилипут, а като човек-планина.

Мугул ококори очи.

— Не те разбирам.

Лили се стресна. Беше мислила на глас.

— Не ми обръщай внимание — отвърна бързо тя. — Някои неща в живота са като вълшебство. Ще изчезна за малко и отново ще се върна. И ти обещавам, че тогава ще съм висока колкото Гъливер. Имам една молба към теб. Може ли да ми дадеш нещо за спомен? Не трябва да е нещо скъпо. Важното е да е оттук. Може да е копче или кърпичка.

— Мога да ти подаря моето стъклено топче — отвърна момичето.

— Добра идея — отвърна Лили. — Ще си разменим топчета. И аз имам едно за теб.

Лили изрови топчето от чантата си. За щастие то също беше станало малко. В противен случай нямаше да може да се нарече топче, а гюле.

Лили се замисли за миг. Дали щеше да е правилно да направи магическия скок пред очите на Мугул и така да разкрие тайната си? Но къде можеше да се скрие? Плажът беше голям и никъде нямаше място, където да се уединиш.

„Какво пък?“ — помисли си тя. И без това щеше да се появи като Лили — великанът и щеше да озадачи достатъчно лилипутите. Нямаше да е проблем, ако те знаеха и за магическите й способности. Лили прибра топчето на Мугул в джоба на панталона си, притисна плюшеното мишле до сърцето си и изрече заклинанието за магическия скок.