Мариса Мейър
Скарлет (31)

Глава тридесета

Твърдите подметки на ботушите на Алфа Зеев Кесли чаткаха остро по мраморния под, докато той прекосяваше фоайето, без дори да удостои с поглед шепата войници, които му кимнаха с уважение, а може би и с боязън. Вероятно изпитваха дори любопитство към офицера, който бе прекарал седмици наред сред хората, преструвайки се, че е един от тях.

Алфа Зеев Кесли се опита да не мисли за това. Завръщането му в щабквартирата беше като събуждане от сън. Сън, който някога му бе изглеждал като кошмар, но вече не. Беше се събудил, за да намери една реалност, която беше далеч по-мрачна. Беше си спомнил кой е в действителност. Какво е в действителност.

Стигна до Лунната ротонда — иронично название, което доставяше огромно удоволствие на господаря Яил. Мина край потъмнялото от годините огледало на петънца и едва успя да познае отражението си в чистата униформа и спретнато вчесаната си назад коса. Мигновено отвърна поглед.

Подуши брат си още щом прекрачи прага на библиотеката и косата на врата му щръкна. Забави крачка за миг, докато минаваше през галерията с дървената ламперия на път за личния кабинет на чародея. Някога стаята е подхождала на кралски особи и в нея земляните от висшето общество са размишлявали върху философските творби на своите предци. Във витрините са били изложени безценни произведения на изкуството, а рафтовете на библиотеката се извисяваха на височината на два етажа над главата му. Но когато сградата на операта попаднала в ръцете на военните, книгите били спасени и сега в порите на дървото се бе настанил мирис на плесен и мухъл.

Яил седеше зад голямо бюро. Изработено от пластмаса и метал, то ярко изпъкваше със своята делничност на фона на екстравагантния декор. Ран също беше там, облегнат на стената от празни лавици.

Брат му се усмихна. Едва.

Яил се изправи.

— Алфа Кесли, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Исках вие пръв да научите, че брат ви се е завърнал жив и здрав.

— Радвам се — отвърна той. — Здравей, Ран. Последния път, когато те видях, не изглеждаше много добре.

— И за теб може да се каже същото, Зеев. Сега миришеш много по-добре, след като си отмил онази жена от себе си.

Всеки мускул по него се напрегна.

— Надявам се, че не питаеш лоши чувства заради станалото в гората.

— Ни най-малко. Ти играеше роля. Разбирам, че направи, каквото беше нужно. Не биваше да се намесвам.

— Не. Не биваше.

Ран затъкна палците си в широкия пояс на кръста му.

— Разтревожих се за теб, братко. Ти ми се стори почти… объркан.

— Както сам каза — изрече Зеев с вдигната брадичка, — играех роля.

— Да. Не биваше за миг да се усъмнявам в теб. Но дори и така, радвам се да видя, че си се завърнал към обичайната си същност и че куршумът й не те е пронизал надълбоко. Уплаших се, когато изгърмя, че може да те е уцелил право в сърцето. — Ран се ухили и се обърна към Яил. — Ако сме приключили тук, моля ви, разрешете да докладвам пред командването.

— Свободен сте — рече Яил и кимна, когато Ран му отдаде чест със свит юмрук до гърдите си.

Когато Ран мина край него, Зеев долови следа от миризмата на Скарлет и стомахът му се сви. Той заповяда на тялото си да се отпусне и зарови животинския си инстинкт да разкъса гърлото на брат си, ако разбере, че я е докоснал с пръст.

Ран наклони глава, а изражението му потъмня, сякаш криеше някаква тайна.

— Добре дошъл у дома, братко.

Ран продължи напред, а лицето на Зеев остана безизразно, докато изчака вратата да се затвори в другия край на галерията. Той отдаде чест на чародея.

— Ако това е всичко.

— Всъщност има още нещо. По-право, няколко неща, които искам да обсъдим. — Яил отново потъна в креслото си. — Тази сутрин получих съобщение от Нейно Величество. Тя поиска всички групи на Земята да се приготвят за нападение утре.

Челюстта му се стегна.

— Утре ли?

— Преговорите й с Източната република не са протекли според желанията й и тя вече е изчерпала вариантите си за компромис, които те така и отказват да приемат. Предложила им е временно удължаване на мира, ако заловят и й предадат момичето киборг, Лин Синдер, но това не се е случило. Атаката ще бъде съсредоточена в Нов Пекин и ще започне в полунощ местно време. Ние ще нападнем в шест вечерта. — Той затъкна ръце в пурпурните си ръкави, а избродираните руни уловиха светлината на самоподдържащите се крушки на тавана. — Щастлив съм, че се завърнахте навреме да поведете хората си. Искам да бъдете в центъра на атаката ни в Париж. Приемате ли тази роля?

Зеев хвана ръцете зад гърба си и ги стисна така силно, че го заболяха.

— Не бих искал да оспорвам мотивите на Нейно Величество, но не разбирам защо отменя първоначалната ни задача да открием принцесата само за да даде един незначителен урок на Републиката. Защо се налага тази смяна на приоритетите ни?

Яил се облегна назад, изучавайки го с поглед.

— Не е ваша работа да оспорвате приоритетите на Нейно Величество. Но от друга страна, не желая умът ви да е размътен, когато поведем тази важна първа битка. — Той сви рамене. — Разгневена е от бягството на тази Лин Синдер. Макар и да е съвсем обикновено момиче, тя е била в състояние да съзре Нейно Величество през обаянието й. Въпреки че не е щит.

Зеев не можа да скрие изненадата си.

— Все още не знаем със сигурност дали тази необикновена способност се дължи на киборгската й компютърна система, или лунната й дарба е изключително силна.

— По-силна от тази на Нейно Величество?

— И ние не знаем. — Яил въздъхна. — Необичайното е, че способността й да устои на кралицата не е много по-различна от способността на мадам Беноа да устои на моята дарба. Удивително е, че в такъв кратък срок намираме две жени, които не са щитове, а притежават еднакви умения. За жалост, все още съм далеч от това да разбера каква е причината за заложбата на Мишел Беноа. Преди час направих опит с внучката й — оказа се податлива като глина, а това означава, че не е наследила умението.

Алфа Кесли стисна юмруците зад гърба си. Но дори така не можа да отърси миризмата й от стаята и под носа му танцуваше смътният й дъх. Значи Яил я е разпитал и Ран сигурно също е присъствал. Какво й бяха сторили? Дали са я наранили.

— Алфа?

— Да — рече той бързо. — Простете. Стори ми се, че надуших момичето.

Яил се засмя. Ясен, весел смях. Зеев винаги се беше отнасял с недоверие точно към свойствената му сърдечност — останалите чародеи поне не се опитваха да притулят безпощадността си и високомерния контрол над по-незначителните лунни граждани… както и над войниците си.

— Имате забележителни сетива, Алфа. Без съмнение, едни от най-добрите, с които разполагаме. — Той потупа леко стола си, а сетне се надигна. — А и силата на характера ви е несравнима. Верността ви. Готовността ви да правите саможертви. Сигурен съм, че само вие от хората ми не бихте се спрели пред нищо, за да получите информация от госпожица Беноа, и то когато това отива отвъд дълга ви. Именно поради тази причина избрах вас да ръководите утрешната атака.

Яил отиде до редиците рафтове, прокара пръст по тях и върху кожата му се насъбра светла, сива прах. Зеев запази безразличното изражение на лицето си и се помъчи да не мисли за саможертвите, които Яил смяташе, че е направил и които отиваха толкова отвъд служебния му дълг.

Но тя беше в мислите му. Възглавничката на палеца й галеше белезите му. Ръцете й обвиваха врата му.

Той преглътна с мъка. Всеки мускул се изопна по тялото му от усилието му да спре спомените.

— Сега остава въпросът какво да правим с момичето. Колко обезсърчаващо, че намерихме някой, който би могъл да ни отведе по-близо до принцеса Селена, но информацията вече не ни е нужна.

Ноктите на Зеев се впиха в дланите му. Не беше обезсърчаващо, а нелепо. Ако Нейно Величество се бе отказала да преследва принцесата преди три седмици, Скарлет и баба й никога нямаше да бъдат въвлечени в тези събития.

И той никога нямаше да почувства разликата.

Нещо стегна гърдите му като в скоба.

— Но аз съм оптимист — продължи да говори Яил разсеяно. — Все още можем да имаме полза от момичето, ако то успее да накара баба си да проговори. Мадам се опитва да се прави, че не знае защо е в състояние да устои на контрола. Сигурен съм. — Той се заигра с маншетите на ръкавите си. — Кое според вас ще е по-важно за старицата? Животът на внучката й или собствената й тайна?

Зеев нямаше отговор.

— Предполагам, че скоро ще узнаем — каза Яил и се върна на бюрото си. — Сега поне имам някаква власт над нея — устните му се разтвориха и показаха съвършено бели зъби и приятна усмивка. — Все още не сте отговорили на въпроса ми. Алфа. Ще приемете ли да поведете най-важната ни битка в Европейската Федерация?

Дробовете на Зеев пламнаха. Имаше още въпроси, искаше да узнае повече — за Скарлет, за баба й, за това какво възнамерява да прави с нея Яил.

Но въпросите не бяха допустими. Мисията му беше завършила. Вече нищо не го свързваше с мадмоазел Беноа.

Той сви юмрук до гърдите си.

— Разбира се, господарю Яил. За мен ще бъде чест.

— Добре. — Яил отвори едно чекмедже, извади отвътре някаква обикновена бяла кутия и я плъзна по бюрото — При това положение, ето, вземете тази пратка с идентификационни чипове, която тъкмо получихме от парижките изолатори. Дано не ви отклоня много от пътя ви, като ви помоля да ги отнесете долу, където ще ги почистят и препрограмират. Искам да са готови за новите попълнения, които ще пристигнат утре сутринта. — Той се облегна назад в стола си. — Ще ни трябват всички свободни войници, които можем да поведем. Абсолютно наложително е да уплашим хората на Земята дотолкова, че да не могат дори да помислят да отвърнат на удара.