Мариса Мейър
Скарлет (14)

Глава тринадесета

Скарлет се затича с все сила по алеята, а чакълът се забиваше в краката й. Вятърът развяваше къдриците й и ги запращаше в лицето й.

— Къде ли е отишъл? — рече тя и затъкна косата си под качулката. Слънцето се бе показало напълно над хоризонта и сега изпъстряше царевицата със златни петънца и пълнеше алеята с полюшващи се сенки.

— Може би е отишъл да нахрани кокошките? — Вълка посочи един петел, който кълвеше отстрани на къщата и тъкмо закриволичи към лехите със зеленчуците.

Без да обръща внимание на острия чакъл, Скарлет хукна и зави зад ъгъла. Листата на дъба се въртяха от вятъра. Хангарът, плевнята и кокошарникът стояха притихнали в бавно настъпващата зора. От баща й нямаше и следа.

— Сигурно е търсил нещо или пък… — Сърцето на Скарлет подскочи. — Корабът ми!

И тя се спусна по каменистата алея, без да й обръща внимание нито на нея, нито на бодливите тръни. Почти се блъсна във вратата на хангара, но успя навреме да хване дръжката, отвори и в този миг силен грохот разтърси сградата.

— Татко!

Но баща й не беше в кораба, приготвяйки се да отлети, както тя се опасяваше. Беше се покатерил върху шкафовете, които вървяха край стената, ровеше в тези над главата си и хвърляше на земята, каквото докопа. Кутии за боя, удължителни кабели и свредла.

Беше прекатурил на земята цял шкаф за инструменти и върху бетонния под сега се беше плиснало море от болтове и гайки, а двата метални шкафа на стената в дъното стояха зинали широко и вътре се виждаха различни военни пилотски униформи, работнически комбинезони и една градинска сламена шапка, запокитена в ъгъла.

— Какво правиш? — Скарлет тръгна с широки крачки към него, но после се приведе и се закова на място, защото край главата й прелетя гаечен ключ. Очакваният трясък не последва, затова тя хвърли поглед назад и видя Вълка да стиска ключа на една ръка от лицето си и да примигва изненадано. Скарлет се извърна към баща си. — Татко, какво…

— Тук има нещо! — викна той и отвори поредния шкаф. Грабна отвътре една метална кутия, обърна я и загледа хипнотизиран как стотици ръждясали пирони се удариха в пода и задрънчаха.

— Татко, спри! Тук няма нищо! — Тя тръгна през хаоса, като внимаваше да не стъпва върху острите ръждясали пирони, повече отколкото се бе пазила от нащърбените камъни навън. — Спри!

— Скар, тук има нещо! — Баща й пъхна под мишница една метална туба, скочи от шкафа и клекнал започна да се мъчи да извади тапата. Макар и той да беше бос, бъркотията от гайки и пирони явно не го тревожеше. — Тя има нещо, което те искат. Трябва да е тук някъде… но къде.

Баща й наведе тубата и остави жълтеникавата течност да потече с бълбукане над разпилените винтове и пирони, а въздухът се напълни с острите пари на машинно масло.

— Татко, остави тубата! — Тя грабна един чук от земята и го вдигна над главата си. — Кълна се, ще те ударя!

Най-накрая той я погледна със същата лудост и страх от предишната вечер. Това не беше баща й. Този мъж не беше суетен и пленителен, нито егоцентричен — всички качества, на които като дете се бе възхищавала и които като младо момиче презираше. Този мъж бе развалина.

Потокът от масло понамаля.

— Татко, остави тубата. Веднага.

Устните му затрепериха, когато вниманието му се премести върху малкия кораб за доставки, който беше само на една-две крачки от него.

— Тя обичаше да лети — промърмори той. — Обичаше корабите си.

— Татко. Татко!…

Баща й се изправи и запрати тубата в задния прозорец на кораба. Стъклото се напука като паяжина.

— Само не кораба ми! — Скарлет пусна чука и се втурна към него, като се препъваше в отломките и инструментите.

При втория удар стъклото се строши и баща й се хвърли навътре през стърчащите късове.

— Спри! — Скарлет го улови през кръста и го изтегли от кораба. — Остави ми кораба!

Той взе да рита и я удари с коляно отстрани на тялото. Двамата се стовариха на пода. Една метална кутия се заби в бедрото на Скарлет, но тя мислеше единствено как да заклещи до тялото му ръцете, които той размахваше, и да го държи здраво, без да го пуска. Там, където беше стиснал счупеното стъкло, по дланите му имаше кръв, а дълбоката рана в бедрото му беше започнала да потъмнява.

— Пусни ме, Скар! Ще го намеря! Аз ще го…

Някой го измъкна от нея и той изкрещя. Скарлет се вкопчи в него инстинктивно, като се опитваше да го усмири, дордето не разбра, че Вълка дърпаше баща й, за да го изправи на крака. Задъхана, тя го пусна. С едната ръка потърка пулсиращия си от болка хълбок.

— Пусни ме! — Баща й проточи врат и щракна със зъби във въздуха.

Без да забелязва опитите му да се отскубне, Вълка стисна с една ръка китките на баща й и протегна другата към Скарлет.

Едва-що дланта й потъна в неговата, и крясъците на баща й започнаха наново.

— Той е от тях! Той е един от тях!

Вълка изправи Скарлет на крака и я пусна, за да хване с две ръце бунтуващия се мъж. Тя вече очакваше да види пяна в ъгълчетата на устата му.

— Скар, татуировката! Това са те! Те са!

Тя отметна косата от лицето си.

— Знам, татко. Успокой се! Ще ти обясня…

— Не можеш да ме отведеш обратно! Още търся! Не съм свършил! Трябва ми време! Моля те! Не отново там! Не отново. — И той се разрида.

Вълка погледна отблизо врата на баща й, докато главата му висеше отпуснато напред, свъси вежди, а сетне рязко грабна тънката верижка от врата му и като дръпна, я откъсна.

Мъжът се сви и щом Вълка го пусна, се свлече тежко на пода.

Скарлет гледаше с облещени очи верижката, която се поклащаше в юмрука на Вълка — от нея висеше малко украшение, което не бе виждала никога преди. Доколкото помнеше, баща й никога не бе носил бижута, освен брачната си халка. И нея беше свалил само дни, след като майка й реши, че пръстенът не върши никаква работа, и го напусна.

— Предавател — каза Вълка и вдигна нагоре медальона, така че сребърното му покритие проблесна под светлината. Не беше по-голям от нокътя на кутрето на Скарлет. — Следили са го и, както предполагам, всичко са подслушвали.

Бащата на Скарлет гушна колената си и взе да се поклаща напред-назад.

— Мислиш ли, че ни слушат сега? — попита тя.

— Най-вероятно.

В гърдите й избухна експлозия, тя се хвърли напред и с две ръце стисна юмрука на Вълка.

— Тук няма нищо! — изкрещя тя в медальона. — Нищо не крием! Заловили сте друга жена! И по-добре върнете баба ми, защото, кълна се в къщата, в която съм родена, че ако и един косъм падне от главата й, ако оставите и една бръчица или едно петънце по тялото й, ще ви намеря всички и ще ви откъсна вратленцата като на пилци! Разбрахте ли ме? Върнете ми я!

С прегракнало гърло тя отстъпи назад и пусна ръката на Вълка.

— Свърши ли?

Скарлет кимна, като трепереше от гняв.

Вълка пусна предавателя на земята, взе чука и с един-единствен прецизен удар го смаза. Металът изхрущя на цимента и накара Скарлет да подскочи.

— Как мислиш, дали са знаели, че баща ти ще дойде тук? — попита Вълка изправен.

— Те са го оставили в полето.

Сух и празен, помежду им се чу гласът на баща й.

— Те ми казаха да го намеря.

— Какво да намериш? Какво? — попита го Скарлет.

— Не знам. Не ми казаха. Казаха само… че крие нещо. Нещо ценно и тайно, което им трябва.

— Чакай малко… ти си знаел? — прекъсна го Скарлет. — Знаел си, че те подслушват и не ми каза? Ами ако бях казала нещо, ако бях направила нещо, с което да ме заподозрат? А, татко? Ами ако аз съм следващата, която ще отвлекат?

— Нямах избор — рече той. — Само при това условие се съгласиха да ме пуснат. Казаха ми, че ще ме пуснат на свобода само ако намеря онова, което баба ти крие от тях. Ако намеря нещо, което би могло да им помогне. Скар, трябваше да се измъкна оттам. Не знаеш какво беше.

— Знам, че те още я държат в плен! И знам, че ти си такъв страхливец, че те е грижа само за собствената ти кожа и пет пари не даваш какво става с нея, нито какво може мен да ме сполети.

Скарлет замълча и зачака той да отрече. Зачака го да си измисли някакво усукано оправдание, както винаги бе правил, но той стоеше безмълвен. И дума не отронваше.

От гняв лицето й почервеня.

— Ти си позор за нея и за всичко, в което някога е вярвала. Тя би рискувала живота си, за да ни защити! Би рискувала живота си дори за непознат, щом трябва. Но ти мислиш само за себе си. Не мога да повярвам, че си неин син. Не мога да повярвам, че си мой баща.

Той вдигна уплашените си очи към нея.

— Бъркаш, Скарлет. Тя гледаше, докато ме измъчваха. Гледаше ме. И пак не издаде тайната си. — На лицето му присветна искра на неподчинение. — Има нещо, което баба ти никога не ни е казвала, Скар, и това нещо поставя живота и на двама ни в опасност. Тя е егоистката.

— Ти какво ли знаеш за нея!

— Не, ти нищо не знаеш за нея! Прекланяш се пред нея като пред божество, откакто стана на четири! Заслепена си и не виждаш истината! Тя предаде и двама ни, Скарлет.

Кръвта заблъска в слепоочията й и Скарлет посочи вратата.

— Махай се. Махай се от фермата ми и никога повече не се връщай! Не искам да те виждам никога вече!

Той пребледня и кръговете под очите му заприличаха на синини. Надигна се бавно от пода.

— И ти ли ще ме изоставиш, а? Собствената ми дъщеря и собствената ми майка се обръщат срещу мен, така ли?

— Ти пръв ни изостави.

Изведнъж Скарлет си даде сметка, че за петте години, през които не бе виждала баща си, бе израснала колкото него на височина. Двамата се гледаха очи в очи — тя кипеше отвътре, а той се мръщеше, като че ли искаше да изпита разкаяние, но не беше съвсем сигурен как.

— Сбогом, Люк.

Той раздвижи устни.

— Те пак ще ме намерят, Скарлет. И вината за това ще тежи на твоите плещи.

— Да не си посмял да ме виниш! Ти носеше предавателя на врата си, ти си този, който искаше да ме продаде.

Той дълго задържа очите си върху нейните, сякаш я чакаше да смени решението си. Чакаше я да го посрещне пак у дома и в живота си. Но в ушите си Скарлет чуваше само как чукът строшава предавателя. Спомни си изгарянията по ръката му и разбра, че и за миг не би се поколебал да я предаде, ако започнат отново да го измъчват, ако това ще спаси собствената му кожа.

Накрая той сведе очи и без повече да погледне дъщеря си или Вълка, повлече крака през отломките в хангара.

Скарлет отпусна юмруци до тялото си. Щеше да се наложи да почака. Той ще отиде в къщата, за да си събере нещата. Представи си го как тършува из кухнята за храна, преди да потегли, или пък рови за някоя изостанала бутилка с уиски. Реши да не рискува пътищата им да се пресекат отново, преди да си е тръгнал завинаги.

Страхливец. Предател.

— Ще ти помогна.

Тя скръсти ръце, за да предпази гнева си от благостта в гласа на Вълка. Огледа бъркотията наоколо — щяха да минат седмици, преди да смогне да сложи всичко в ред.

— Не ми трябва помощта ти.

— Исках да кажа, че ще ти помогна да върнеш баба си. — Вълка се отдръпна, като че ли сам бе изненадан от предложението си.

Трогателно дълго време й трябваше да смени посоката на мислите си от вътрешната високопарна реч против вероломния си баща към внушителното значение на думите на Вълка. Тя примигна и затаи дъх, представи си думите му, затворени в балон, който вятърът можеше да отнесе.

— Наистина ли?

Той рязко тръсна глава.

— Щабквартирата на Вълците се намира в Париж. Сигурно там я държат.

Париж. Думата изпълни мислите й. Една нишка. Една надежда.

Хвърли поглед към кораба и разбитото стъкло. Гневът й пак пламна, но този път бързо се стопи — нямаше време. Не и сега, когато за първи път от две седмици имаше лъч надежда.

— Париж — измърмори тя. — Може да хванем влака от Тулуза — осем часа са дотам, нали? — Ядосваше се при мисълта, че бе останала без кораб, но дори с ужасно бавния влак Маглев щеше да е по-бързо, отколкото да сменя стъклото. — Някой ще трябва да наглежда фермата, докато ме няма. Може Емили, след работа. Ще й пратя съобщение, после само ще си взема малко дрехи и…

— Скарлет, почакай. Не може просто така да се втурнем натам. Трябва добре да обмислим всичко.

— Да се втурнем ли? Не можем да се втурнем ли? Държат я повече от две седмици вече! Не бих казала, че се втурваме натам!

Погледът на Вълка се помрачи и Скарлет спря — за първи път усети безпокойствието му.

— Виж — рече тя и навлажни език, — имаме осем часа да измислим нещо във влака. Но не мога да остана тук и един миг още.

— Ами ако баща ти се окаже прав? — Раменете му бяха сковани. — Ако тя наистина крие нещо тук? И те дойдат да го търсят?

Тя поклати глава енергично.

— Могат да търсят, където си поискат — нищо няма да намерят. Баща ми греши. Аз и grand-mere нямаме тайни една от друга.