Мариса Мейър
Скарлет (47)

Глава четиридесет и шеста

Часове наред Скарлет плака, свита на кълбо на долното легло в новата си каюта. Всяко ридание отекваше в мускулите й, които я боляха, но болката я караше да плаче още по-силно, когато си спомнеше всичко.

Адреналинът, гневът и отричането си бяха отишли, още докато преравяше гардероба, когато намери една военна униформа, сгъната почти в най-долното чекмедже. И макар че американската униформа беше цялата в сиво и бяло, вместо със смесицата от сини цветове на европейските пилоти, тя пак поразително приличаше на дрехите, които баба й беше носила в дните си на военна служба.

Тя стисна чисто бялата тениска до себе си и плака в нея толкова дълго, че я изцапа почти колкото дрехите, които бяха на нея и искаше да смени.

Цялото й тяло пулсираше тежко, когато най-накрая сълзите й започнаха да пресъхват. Задъхана тежко, тя се завъртя по гръб и обърса последните вадички в памучната тениска.

Всеки път щом сълзите й стихваха, в главата й отекваха думите „Grand-mere вече я няма“ и тогава се изсипваше нов порой. Но думите ставаха все по-кухи, а болката се превръщаше в безчувственост.

Стомахът й изкъркори.

Скарлет простена, сложи ръка отгоре му и се запита дали, ако затвори очи и заспи, тялото й щеше да забрави, че не е яла повече от ден. Но докато си лежеше там и се молеше безчувствеността да я обхване цялата, коремът й отново изръмжа. По-силно.

Скарлет подсмръкна ядосано. Като се улови за леглото над нея, тя се изправи и седна. Главата й беше замаяна от обезводняването, но с малко залитане успя да стигне до вратата.

Щом я отвори, от кухнята се чу някакъв трясък. Като надникна в коридора, тя видя, че Вълка се е навел над плота и държи една консерва.

Тя пристъпи под светлината на кухнята и видя, че върху етикета на консервата имаше нарисувани червени домати. Като се съдеше по вдлъбнатините отстрани на кутията, Вълка се беше опитал да я отвори с вилица.

Той вдигна погледа си към нея и тя остана доволна, че не беше единствената, чието лице се беше зачервило.

— Защо ще слагат храна в това нещо, ако след това няма да могат да го отворят?

Тя прехапа устните си, за да не се засмее слабо, без да е сигурна дали от съжаление, или веселост.

— А ти опита ли с отварачката за консерви?

Вълка я погледна озадачено, докато тя заобиколи масата и прерови най-горното шкафче.

— Ние на Земята си имаме всякакви уреди като този тук — рече тя и извади отварачката. Завъртя я по капака на консервата, като я усукваше бавно по ръба.

Бузите те на Вълка порозовяха, когато повдигна капака и се намръщи пред яркочервената каша.

— Не това очаквах да видя.

— Това не са пресни домати от градината, на каквито си свикнал, но няма как — ще трябва да минем с тези. — Като се разтърси в шкафа, Скарлет извади една консерва с маслини и буркан с мариновани сърчица артишок. — Ето, сега ще си направим една антипаста.

Тогава усети съвсем лек допир в косата си и се отдръпна. Вълка отпусна ръката си и стисна ръба на плота.

— Съжалявам. Имаш… косата ти.

Скарлет остави бурканите, опипа косата си и откри, че се е заплела на възли и стърчи навсякъде като разплетена кошница. Тя бутна маслините към Вълка.

— Я опитай да ги отвориш с отварачката.

Тя разсеяно започна да разплита възлите, а в това време намери една вилица и седна на дългата маса. През годините върху нея бяха издълбани инициалите на много войници и това й напомни за килията й в операта. Макар че на кораба беше несравнимо по-добре, отколкото да стои арестувана в онова подземие, затвореното пространство я притискаше, почти я задушаваше. Знаеше, че баба й сигурно е била назначена на подобен кораб по време на службата си в армията. Нищо чудно тогава, че, когато се беше пенсионирала, беше избрала фермата с откритото небе и далечния хоризонт.

Дано Емили да се грижи за животните.

Когато не можа да открие повече възли, тя приглади косата си с две ръце и отви капака на буркана с артишока. Като погледна нагоре, видя, че Вълка все така стои с доматите и маслините във всяка ръка.

— Добре ли си?

Очите му светнаха. Паника, помисли си тя. А може би страх.

— Защо ме доведе тук? — попита той. — Защо не ме остави?

Скарлет погледна надолу, набучи едно плодче с формата на сърчице и се загледа, докато мазнината се оттичаше в буркана.

— Не знам. Не съм се спряла, за да претегля на кантар плюсовете и минусите. — Тя остави плодчето да падне обратно в маринатата. — Но не ми се струваше правилно да те зарежа там.

Той й обърна гръб, остави кутиите на плота и взе отварачката. От третия опит успя да я захване за ръба на консервата и да я завърти по края й.

— Ти защо не ми каза истината? — попита го Скарлет. — Преди да стигнем в Париж.

— Това нищо нямаше да промени. — Той остави отворените кутии на масата. — Ти пак щеше да настояваш да отидеш при баба си. Мислех си, че ще мога да те защитя пред Яил, да го убедя, че си безполезна и трябва да те пусне да си вървиш. Но можех да извърша това само ако им останех верен.

Скарлет отново прободе плодчето с форма на сърчице и го мушна в устата си. Не искаше да мисли какво би станало, ако бяха направили това или онова. Не искаше да умува над всички възможности, които можеха да свършат с благополучното им завръщане с баба й обратно във фермата. Дори не знаеше дали тези възможности наистина съществуваха.

Вълка свали поглед и се намести на пейката срещу нея, като при всяко движение лицето му се сгърчваше от болка. Когато се настани, извади един домат от консервата и го мушна в устата си. Носът му се сбърчи. Имаше вид, сякаш беше лапнал червей, който преглъщаше с мъка.

Скарлет стисна устните си, за да не се разсмее.

— Виждам, че оценяваш градинските ми домати сега, а?

— Оценявам всичко, което си ми дала. — Той взе маслините и ги подуши, като се пазеше да не бъде изигран отново. — Макар че нищо не съм заслужил.

Скарлет прехапа устни. Помисли си, че той не говореше за зеленчуците.

Като наведе глава, тя топна вилицата си в консервата с маслините, които Вълка държеше в ръката си, и успя да набучи две на остриетата й.

Хранеха се мълчаливо, а Вълка установи, че маслините му харесват, но се прежали да хапне още два подгизнали домата, докато Скарлет накрая му предложи един артишок. Комбинацията от двете, както констатираха и двамата, беше почти поносима.

— Ще е хубаво, ако има и малко хляб — каза Скарлет и огледа откритите лавици зад Вълка, на които имаше различни чинии и големи чаши за кафе с герба на американската република.

— Толкова съжалявам.

Тя настръхна и все пак се осмели да го погледне, но той гледаше втренчено в консервата от домати и почти я бе смачкал в ръцете си.

— Отделих те от всичко, което е важно за теб. И баба ти.

— Недей, Вълк. Не говори така. Не можем да променим станалото и… а и нали ти ми даде онзи чип. Ти ме отърва от Ран.

Той преви раменете си. Половината от косата му беше рошава, буйна и нормална, а другата беше сплъстена от засъхналата кръв.

— Яил ми каза, че щял да те измъчва. Смяташе, че така ще накара баба ти да проговори. И аз просто не можах…

Скарлет потрепери и затвори очи.

— Знаех, че ще ме убият, когато научат, но… — Той с трудност намираше думите и затова остро въздъхна. — Мисля, че осъзнах, че по-скоро бих умрял, защото съм предал тях, отколкото да живея, защото съм предал теб.

Скарлет избърса в дънките си мазните си пръсти.

— Връщах се за теб и баба ти, когато видях, че Ран те преследва. В главата ми цареше такава бъркотия, че не можех да мисля ясно и честно, не знам дали исках да ви помогна, или да ви убия и двете. И тогава, когато Ран те хвърли в статуята, нещо просто… — Кокалчетата му побеляха. Той поклати глава и връхчетата на косата му се поклатиха. — Няма значение.

Закъснях много.

— Ти ме спаси.

— Ако не бях аз, нямаше да имаш нужда някой да те спасява.

— О? Значи, ако не бяха избрали точно теб да ме отведеш при тях и да ме разпиташ какво знам, щяха да ме оставят да си живея спокойно, така ли? Не, не. Ако не бяха изпратили теб, а някой друг, досега щях да съм мъртва вече.

Вълка се намръщи на масата.

— И за миг не вярвам, че си се върнал, за да ни убиеш. Няма значение какъв контрол е имал над теб онзи чародей, там, в операта, това си беше пак ти. Ти нямаше да ме нараниш.

Тъжен и смутен, Вълка срещна погледа й.

— Искрено се надявам, че никога вече няма да се наложи да изпробваме тази теория. Защото наистина не знаеш колко малко ми оставаше.

— И все пак успя да надвиеш желанието си да ме убиеш.

Лицето му се сгърчи, но тя остана доволна, когато той не й възрази.

— Не би трябвало да мога да му устоя толкова лесно. С онова, което ни причиниха… на мозъците ни… те промениха начина, по който мислим. Гневът и насилието идват толкова лесно, но другите неща… не би трябвало изобщо да е възможно. — Ръката му тръгна към нея, но спря по средата на пътя. Той бързо я отдръпна и захвана да си играе със смачкания етикет на доматите.

— Ами ако… — Скарлет наклони глава. — Нали каза, че успяват да ви контролират, когато животинските ви инстинкти вземат връх над собствените ви мисли? Но ловът и борбите не са единствените инстинкти, които имат вълците. Да започнем с това, че… вълците не са ли моногамни? — Бузите й започнаха да горят и тя трябваше да отмести поглед, докато с вилицата си дращеше по едни инициали. — И не е ли именно алфа самецът, който има грижата да пази живота на всички? Не само на глутницата, но също и на женската си? — Тя пусна вилицата и разпери ръце във въздуха. — Не казвам, че си мисля, че ти и аз… само след… знам, че тъкмо се запознахме и това е… но все пак не може да се отхвърли, нали? Не може да се отхвърли, че инстинктът ти да ме защитиш може би е точно толкова силен, колкото и инстинктът ти да убиваш, а?

Тя затаи дъх и се осмели да вдигне поглед. Вълка я зяпаше открито и за миг изглеждаше почти засрамен, но после се усмихна широко с озадачен, но топъл поглед. Скарлет зърна за миг лъскавите му остри зъби и от гледката коремът й се обърна.

— Може и да имаш право — рече той. — Има известен смисъл. На Луна винаги ни държат толкова далеч от останалите хора, че няма никакъв шанс да се…

Скарлет остана доволна, когато и той започна да се изчервява.

Той се почеса по ухото.

— Може би това е причината. Може би контролът на Яил е работил против самия него, защото инстинктът ми прошепна да те защитя.

Скарлет опита да се усмихне равнодушно.

— Ето на, намерихме отговор. Докато наоколо ти има алфа женска, всичко ще бъде наред. Няма да е трудно да ти намерим някоя, нали?

Изражението на Вълка се вледени и той погледна настрани. Гласът му отново беше станал неспокоен.

— Знам, че сигурно не искаш да имаш нищо общо с мен. Не те виня. — Вълка изпъна раменете си и срещна очите й с изражение, на което се четеше разкаяние. — Но, Скарлет, ти си единствената. Винаги ще бъдеш единствената.

Сърцето й запърха.

— Вълк…

— Знам. Срещнахме се едва преди седмица и през това време аз само те лъгах, мамих и те предавах. Знам. Но ако ми дадеш шанс… не искам нищо друго, освен да те пазя. Да бъда близо до теб. Докато мога.

Тя прехапа устни, протегна ръка и издърпа пръстите му, които обвиваха консервата. Видя, че беше накъсал етикета, докато си е играл разсеяно с него.

— Вълк? Да не би да ми предлагаш да бъда… твоята алфа женска?

Той се поколеба.

Скарлет не можа да се сдържи и избухна в смях.

— О, извинявай. Беше подло от моя страна. Знам, че не биваше да се шегувам така. — И като не спираше да се смее, тя понечи да отдръпне ръката си, но той неочаквано я стисна и отказа да я пусне. — Просто имаш толкова уплашен вид, сякаш всеки миг ще изчезна. Вълк, ние се намираме на космически кораб. Няма къде да избягам.

Устните му се огънаха и макар ръката му да продължи да я стиска напрегнато, нервността му започна да се топи.

— Алфа женска, а? — измърмори той. — Това ми харесва.

Скарлет засия и сви леко рамене.

— Може и аз да започна да го харесвам.