Мариса Мейър
Скарлет (21)

Глава двадесета

Линиите Маглев бяха замлъкнали, а на тяхно място се чуваше шумът от собствените им стъпки в шубраците и граченето на отлитащите птици. Слънцето едва се провираше през дебелия листак, а в гората миришеше на мъзга от дърветата и на приближаващата есен.

Времето сякаш се точеше като безкраен еон^[1], но портскрийнът на Скарлет показваше, че не бе минал и час, откакто се бяха натъкнали на спрелия влак. Тя първа бе дочула звуците, несвойствени за гората — хрущенето на колелата по земята и чакъла, докато дузини андроиди обикаляха около влака.

Вълка остави релсите и тръгна през шубрака, отвеждайки я в безопасността на гората. Скарлет прибра порта си, за да може да използва и двете си ръце, когато се катереше по падналите дънери, а също и да пази косата си от клончетата и паяжините. Не след дълго наметна качулката на главата си и макар, че тя и пречеше да вижда добре, така се чувстваше защитена от всички неща, които се протягаха към нея и я мушкаха.

Покатериха се на някакво възвишение, като се държаха за корените на един бор, който сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса върху линиите. Отгоре Скарлет успя да види шарения отблясък на слънцето от металния покрив на влака. От време на време някой пътник хвърляше сянка по прозорците. Не можеше да си помисли да бъде сред тях. Досега вече сигурно всички бяха научили какъв е бил „спешният случай“. Колко ли време щеше да отнеме да вземат проба от всеки пътник и да решат кой може да си тръгне? Колко ли време можеха да държат изолирани здравите хора?

И изобщо дали щяха да ги пуснат да си идат?

Малка армия от андроиди патрулираше около влака, за да пази хората да не избягат, а жълтите им сензори кръжаха по прозорците и вратите и понякога се стрелкаха към гората. Скарлет не вярваше да успеят да я видят толкова нависоко над линиите, но въпреки това се промъкна назад от възвишението и бавно, бавно разкопча якето си. Вълка хвърли поглед назад точно когато тя измъкна ръцете си от ръкавите, доволна, че отдолу беше сложила черна тениска, която служеше по-добре за камуфлаж. Якето върза здраво около кръста си.

— По-добре ли е така? — попита тя Вълка беззвучно, но той само извърна очи и прошепна:

— Сигурно вече са открили, че ни няма.

Най-близкият андроид се завъртя към тях и Скарлет приклекна, като се уплаши, че дори косата й можеше да привлече внимание.

Когато андроидът отново се отдалечи, Вълка се прокрадна напред и задържа един клон, за да може Скарлет да мине под него.

Вървяха с бързината на охлюви, приведени ниско, за да не ги забележат. С всяка крачка, която правеше Скарлет, някое дребно животинче — катеричка или врабче — бягаше уплашено от нея и тя се боеше, че андроидите ще съумеят да ги проследят само по разтревожените диви животни, но от линиите така и не дойде звук от предупредителна аларма.

Спряха само веднъж, когато над главите им затанцува лъч синя светлина. Скарлет следваше Вълка, притисната почти до земята, заслушана в тежкото биене на сърцето си и втурналия се в ушите й адреналин.

Изведнъж се сепна, когато усети топлите пръсти на Вълка да се притискат в гърба й. Те стояха неподвижни, успокояваха я, докато тя наблюдаваше как прожектора на андроида претърсваше внимателно дърветата и шареше напред-назад по горския навес. Скарлет се реши да наклони леко главата си, така че да вижда Вълка, който стоеше до нея неподвижен, с напрегнати мускули и само пръстите на другата му ръка потропваха ли, потропваха по големия камък, намирайки така отдушник за напрежението, което иначе нямаше къде да изтече.

Гледаше пръстите му като хипнотизирана и дори не разбра, че прожекторът се бе отдалечил, докато Вълка не вдигна ръката си от гърба й.

Продължиха крадешком напред.

Скоро оставиха влака назад зад гърба си, а шумът от изгубената цивилизация заглъхна сред цвърченето на щурците и крякането на жабите. Когато Вълка се увери, че не ги следят, я изведе от гората и двамата се върнаха обратно на линиите.

Разстоянието между тях и влака растеше, но въпреки това никой не продумваше.

Когато ослепително яркото слънце се наведе да целуне хоризонта в един от редките мигове, в които човек можеше да го зърне през дърветата, Вълка спря и се обърна назад. Скарлет спря на няколко крачки пред него и проследи погледа му, но не срещна нищо, освен бодливите храсти и дългите сенки, които нямаха край.

Беше наострила уши и се ослушваше за нов вой, но дочу единствено чуруликането на птичките и цвърченето на колония прилепи някъде над главите им.

— Пак ли вълци? — попита тя накрая.

Той мълча дълго, а сетне кимна рязко:

— Пак вълци.

Скарлет си отдъхна, когато той отново потегли. Вървяха часове наред, без да срещнат друг влак, разклонение на линиите или знак от цивилизацията. От една страна тук беше хубаво — въздухът бе чист, имаше диви цветя, а малките зверчета идваха до самия край на шубрака, за да огледат Скарлет и Вълка, а после тичаха обратно в папратите.

Но от друга, краката и гърбът я боляха ужасно, коремът й къркореше, а сега и Вълка й съобщаваше, че немного обичаните обитатели на гората дебнеха наблизо.

Хлад полази по ръцете й. Тя отвърза якето от кръста си, навлече го и се закопча догоре. Извади портскрийна си и обезкуражена видя, че са изминали едва трийсетина километра. Оставаха им четирийсет и осем, докато стигнат най-близката гара.

— На около километър оттук има разклонение на линиите.

— Добре — каза Вълка. — Влаковете, които е трябвало да минат по разписание оттук, скоро няма да се появят. Но като стигнем дотам, ще започнат да минават по-начесто.

— И когато се появи влак — попита тя, — как смяташ да се качим на него?

— Както слязохме от този. — Той й се усмихна закачливо. — Все едно скачаш от хамбара, нали така каза?

Тя го изгледа гневно.

— Сравнението не върши работа, когато ще скачаме на влака.

Той не й отговори — само пак се усмихна шеговито, а Скарлет се обърна напред и си помисли, че може би не й трябваше да знае какъв беше планът му, щом все пак имаше някакъв план. Един късно цъфтящ храст се разлюля точно до пътеката и сърцето й подскочи, но отдолу изпълзя само една безобидна бялка и изчезна между дърветата.

Въздъхна, ядосана на собствената си тревожност.

— Е — обади се тя и хвърли нов поглед през рамо, който смути Вълка. — Ако се изправиш срещу една глутница, кой ще спечели в битката — ти или те?

Той се намръщи — беше напълно сериозен.

— Зависи — рече премерено, сякаш се мъчеше да разбере защо му задаваше този въпрос. — Колко голяма е глутницата?

— Ами откъде да знам. Колко вълка има обикновено в една? Шест?

— Мога да надвия шестима — каза той. — Но един повече и положението ще стане напечено.

Скарлет се подсмихна широко.

— Е, няма страшно — поне самочувствие не ти липсва.

— Какво намекваш?

— Нищо. — Тя изрита един камък от пътеката. — Ами ако трябва да се изправиш срещу… лъв?

— Срещу котка? Моля те, не ме обиждай.

Тя се засмя с остър, неочакван смях.

— Ами срещу мечка?

— Защо питаш? Да не би да видя някоя в гората?

— Не съм, но искам да съм подготвена, в случай че се наложи да ти спасявам кожата. Усмивката, която беше чакала, стопли лицето му и белите му зъби проблеснаха.

— Не съм сигурен. Никога преди не съм се борил с мечка. — Той наклони главата си на изток. — Натам има езеро, на триста метра може би. Трябва да си напълним вода.

— Стой.

Вълка спря и я погледна.

Скарлет го приближи бавно, а челото й беше набраздено цяло.

— Направи го пак.

Той направи малка крачка назад, а в очите му светна ненадейна тревога.

— Кое?

— Усмихни се.

Вместо да се подчини, той направи точно обратното — сви се назад и стисна зъби, сякаш се боеше, че устните му може да се разтворят сами.

Скарлет се поколеба за миг, а сетне се пресегна към него. Той трепна, но не се помести, когато тя хвана лицето му в двете си ръце и леко повдигна горната му устна с палци. Въздухът изсвистя между зъбите му и той докосна с език върха на десния си зъб.

Това не бяха обикновени зъби. Приличаха много на кучешки — остри и издължени.

Много бавно тя осъзна, че те бяха точно като на вълк.

Вълка извърна лицето си и отново стисна устни. Цялото му тяло беше изопнато, напрегнато. Тя го видя, че преглъща.

— Присадени ли са?

Той се почеса по врата, без да може да я погледне.

— Орденът на глутницата май взима тези неща с вълците доста насериозно, а? — Тя изведнъж усети, че ръката й все още стоеше във въздуха, а пръстите й опасно се канеха да дръпнат отново лицето на Вълка към нея, затова я пусна и я пъхна в предния си джоб. Сърцето й изведнъж се бе заблъскало в гърдите й. — А други странности, за които трябва да знам, имаш ли? Опашка да речем?

Най-накрая той срещна погледа й почервенял от обида, но тогава видя, че тя му се усмихваше.

— Шегувам се — рече тя и се усмихна извинително. — Това са само едни зъби. Поне не си ги присадил на главата си както онзи мъж на борбите.

След известно време стеснението му започна да се топи и намусеното му изражение се смекчи. Устните му отново се извиха нагоре, но този път усмивката му не беше истинска.

Тя го ритна лекичко по палците.

— Добре де, засега ще приема тази усмивка. Нали каза, че наблизо има река?

Благодарността на Вълка бе явна, когато тя смени темата на разговора. После той се дръпна назад от нея и каза:

— Езеро е. Подушвам го.

Скарлет присви очи в посоката, която той й сочеше, но не видя друго, освен дървета, и още дървета, и пак дървета.

— Да, разбира се, че го подушваш — рече тя и го последва, когато той навлезе сред гъсталаците.

И се оказа прав, макар че езерото повече приличаше на вир. В далечния му край се вливаше и се оттичаше малка рекичка, която поддържаше водата чиста. Тревата по брега преминаваше в камънаци, които изчезваха под повърхността, а една група от брези бяха надвесили клоните си над водата.

Скарлет вдигна ръкави, напръска лицето си с вода и шумно засърба от шепите си. Дори не знаеше, че толкова много е ожадняла и сега не можеше да се насити. Вълка натопи ръцете си и прокара мокрите си пръсти през косата си, така че тя отново застана на всички страни, сякаш по време на дългото им ходене бе станала прекалено кротка.

Поосвежена, Скарлет клекна на пети и погледна Вълка.

— Не е за вярване.

Той я погледна.

— Ръцете ти не играят — рече тя и посочи дланта, положена спокойно на коляното му. Но почувствали се неловко под наблюдателния й поглед, пръстите му в миг се свиха в юмрук. — Гората сигурно ти се отразява добре.

Вълка се замисли над думите й и леко свъсен допълни бутилката догоре и я сложи внимателно в чантата.

— Сигурно — каза той и добави, — има ли още храна?

— Свърши. Не бях предвидила, че ще се наложи да разчитаме на собствените си запаси. — Скарлет се засмя. — Аз си мислех, че чистият въздух те е преобразил, а на теб — сега, като казваш това, ми хрумва — просто ти е паднала кръвната захар. Хайде, сигурно ще намерим по пътя диви ягоди или нещо друго.

Тя понечи да се надигне, когато от отсрещния бряг на езерцето се чу крякане. Шест патици бяха нагазили и шляпаха във водата, потапяйки главите си под повърхността.

Скарлет прехапа устни.

— Освен ако… дали няма да можеш да уловиш една патица?

Вълка премести поглед върху патиците и лицето му се разтегли в дръзка усмивка. Той направи всичко да изглежда отстрани като детска игра и се промъкна към нищо неподозиращите птици като роден хищник. Но дори Скарлет да остана впечатлена — и може би тя наистина остана впечатлена, нищо не можеше да се сравни с неговото възхищение, докато тя с вещината на експерт изчисти перата на мъртвата птица, а после надупчи кожата й, за да може външния слой мазнина да изтече, докато се пече.

Най-трудно се оказа да запалят огъня, но след като потърси информация набързо на портскрийна си и като използва барута в един от патроните за пистолета си, Скарлет скоро стоеше хипнотизирана от сивите струйки дим, които се заизвиваха към листнатия покрив на дърветата.

Вълка гледаше съсредоточено към гората, когато протегна дългите си крака напред.

— Откога живееш във фермата? — попита той и заби петите си в земята.

Скарлет подпря лакти на коленете си и се вторачи нетърпеливо в патицата.

— Откакто навърших седем.

— Защо напусна Париж?

Тя надигна очи към него, но той гледаше към спокойната вода.

— Там бях нещастна. След като майка ми ни изостави, баща ми предпочиташе да виси по баровете, вместо да прекарва времето си с мен. И така, аз отидох да живея при баба.

— И какво — стана ли по-щастлива при нея?

Тя сви рамене.

— Трябваше ми време да свикна. Бях доста разглезено градско хлапе, а се научих да ставам на разсъмване и да си върша задълженията, които се очакваха от мен. Е, в началото се бунтувах. Но не беше същото… когато живеех при баща ми, ревях и се тръшках, чупех разни неща и си измислях истории, само и само да ми обърне внимание. Да се погрижи за мен. Но при grand-mere никога не съм се държала така. Вечер, когато беше топло, сядахме навън в градината, разговаряхме и тя наистина се вслушваше в казаното от мен. Зачиташе мнението ми, сякаш то трябваше да се чуе. — Очите й се замъглиха, докато се взираше в пепелта под пламъците. — Често пъти разговорите ни се обръщаха на препирни, защото и двете не отстъпваме от възгледите си и сме прекалено големи инатлии, за да си признаем, че грешим по един или друг въпрос. Но при всеки спор стигахме до тази точка, в която една от нас избухваше и бе на път да скочи, да излети от стаята и да тръшне вратата, но тогава баба просто започваше да се смее. И, разбира се, аз също се разсмивах и тогава тя ми казваше, че съм точно като нея. — Тя преглътна и стисна по-силно колената си с ръце. — Казваше ми, че и моят живот щял да бъде тежък, защото съм била точно като нея. — Скарлет потърка с длани очите си, за да размаже сълзите си, преди да са потекли.

Вълка изчака тя да се съвземе, а после я попита.

— Винаги ли сте живели само двете?

Тя кимна и когато бе сигурна, че е задушила сълзите си, отлепи ръце от лицето си. Подсмръкна, после обърна крилата, тъй като вече бяха почернели.

— Да, винаги. Grand-mere никога не се е женила. Който и да е бил дядо ми, той отдавна е изчезнал от живота й. Тя никога не говореше за него.

— И никога не си имала брат или сестра? Или… осиновени брат или сестра? Някой, за когото сте се грижили?

— Осиновени ли? — Скарлет обърса носа си в ръкава и примигна. — Не, само аз съм. — Тя сложи още един клон в огъня. — Ами ти? Имаш ли братя и сестри?

Вълка сви пръсти и ги заби в камъните.

— По-малък брат.

Скарлет едва успя да го чуе от припукването на пламъците.

Почувства тежестта на трите думи. По-малък брат. По изражението на Вълка не личеше нито привързаност, нито хладност. Имаше вид на човек, който би се грижил за по-малкия си брат, но лицето му показваше някаква суровост срещу този инстинкт.

— Той къде е сега? — попита тя. — Още ли живее с родителите ти?

Вълка се приведе напред и намести единия крак на патицата.

— Не. От дълги години и двамата не поддържаме връзка с родителите ни.

Скарлет се обърна към патицата на огъня.

— Не се разбираш с родителите си. Е, значи имаме нещо общо.

Вълка стисна силно бутчето и чак когато една искра го парна по ръката, се отдръпна от огъня.

— Обичах родителите си — изрече той с нежност в гласа, която липсваше, когато беше заговорил за брат си.

— О — каза тя тихо. — Починали ли са?

Сви се от собствената си недодяланост и й се прииска поне този път да бе държала езика си зад зъбите. Но Вълка изглеждаше повече смирен, отколкото наранен, когато взе в шепа камъните до себе си.

— Не знам. Когато те приемат в глутницата, трябва да спазваш някои правила. Едно от тях е да прекъснеш всички връзки с хората от миналото си, включително и семейството ти. Най-вече със семейството ти.

Тя поклати глава объркано.

— Но щом си имал добро семейство, защо изобщо ти е трябвало да ставаш един от тях?

— Нямах друг избор. — Той се почеса по ухото. — Брат ми също нямаше избор, когато няколко години след мен дойдоха да го вземат, но това не го тревожеше, както измъчваше мен. — Гласът му заглъхна и той метна едно камъче във водата. — Сложно е. А и без това вече няма никакво значение.

Тя се намръщи. За нея бе непонятно как бе възможно човек да не може да избира сам живота си и би напуснал дома и семейството си, за да стане част от една жестока банда. Но преди да успее да му зададе още въпроси, Вълка извърна поглед обратно към линиите и скочи на крака.

Скарлет се обърна, а сърцето й слезе в петите.

Тихо като котка от сенките се измъкна мъжът от вагон-ресторанта. Той пак се усмихваше, но този път съвсем не така закачливо, както когато флиртуваше с нея.

Озадачена, тя бавно си припомни името му. Ран.

Като вирна нос, Ран подуши въздуха с копнеж.

— Отлично — пророни той. — Пристигам точно за вечерята.