Оливър Боудън
Черният флаг (55)

55

Местните познаваха добре земята си, но аз ги изненадах, нападайки ги на тяхна територия. Първият не очакваше да ме види и стъписването подписа смъртната му присъда. Носеше само препаска през слабините, черната му коса бе вързана, тоягата му още светеше от кръвта на пирата, а очите му се ококориха от удивление. Индианците просто защитаваха своето. С неохота плъзнах острието между ребрата му и с надеждата краят му да е бърз, продължих напред. В джунглата отекнаха викове и изстрели, но аз се натъкнах на още туземци и посях още смърт. Битката най-сетне приключи и се върнах при главната група.

Осмина бяха загинали в схватката. Повечето местни бяха паднали, сразени от острието ми.

— Те са пазителите на Обсерваторията — каза ми Бартолъмю Робърте.

— Откога живеят тук? — попитах го.

— О… Поне от хиляда години. Дори повече. Много предани мъже. Много храбри.

Погледнах към останките от ескорта ни — ужасени мъже, видели как избиват другарите им един по един. Продължихме нагоре през джунглата, докато най-после стигнахме. Сивата каменна стена изпъкваше на фона на ярката горска зеленина. Внушителната сграда се извисяваше високо над нас.

Обсерваторията.

Как не бяха я забелязали досега? Как е останала невидима?

— Това ли е?

— Да, почти свещено място. Необходима е само капка от моята кръв.

В ръката му се появи малка кама. Впил очи в моите, той прободе върха на палеца си и пъхна окървавения си пръст в миниатюрна вдлъбнатина до вратата. Тя започна да се отваря.

Спогледахме се с моряците. Само Барт сякаш се забавляваше.

— И вратата се отваря след осемдесет хиляди години — посочи той, сякаш обявява началото на спектакъл.

Отстъпи настрани и подкани хората си да влязат. Нервните членове на екипажа се спогледаха и изпълниха нареждането на капитана си. Понечиха да прекрачат прага и… Робърте ги уби. И четиримата. С една ръка заби камата си в окото на първия, блъсна тялото му настрани, извади пистолета си и стреля в лицето на втория. Преди последните двама да успеят да реагират, Черния Барт измъкна нов пистолет и стреля в гърдите на третия, а последния оцелял прониза със сабята си. Това бе мъжът, донесъл сандъка на палубата — онзи, който погледна Робърте с надежда да получи похвала. Сега издаде странен гърлен звук. Робърте застина за миг, а после заби острието до дръжката и го завъртя. Морякът се втренчи в капитана си умолително и смаяно. Сетне изопнатото му тяло се отпусна, изплъзна се от стоманата и тупна на земята. Гърдите му се повдигнаха веднъж-дваж и замряха.

Толкова много смърт. Толкова много смърт.

— За бога, Робърте, полудя ли?

Той изтръска кръвта от сабята си и старателно избърса острието с кърпа.

— Съвсем не, Едуард, съвсем не. Те щяха да полудеят при вида на скритото зад вратата. Ти обаче, предполагам, си замесен от по-жилаво тесто. Вземай сандъка й да влизаме.

Послушах го. Разбирах колко лоша идея е да го последвам. Ужасно лоша идея. Ала не можех да спра. Бях стигнал твърде далеч. Нямаше връщане назад.

Вътре приличаше на древен храм.

— Мръсно и запуснато — отбеляза Робърте. — Не го помня така. Но оттогава са минали осемдесет хилядолетия.

Изгледах го начумерено. Пак врели-некипели.

— Какви ги дрънкаш? — промърморих.

Погледът му в отговор бе неразгадаем.

— Стъпвай като върху тънък лед, капитане.

Заслизахме по каменни стъпала през сърцето на Обсерваторията и стигнахме до обширна сводеста зала. Озърнах се изумен, попивайки просторното помещение с всичките си сетива.

— Красиво е, нали? — прошепна Робърте.

— Да — отвърнах тихо. — Като от приказка е или от стара поема.

— Навремето разказвали много истории за това място. После историите се превърнали в легенди. Неизбежният процес на преобразяване на фактите в приказна измислица, преди да избледнеят напълно.

Влязохме в нова зала, наподобяваща архив — по високите стени се редяха рафтове със стотици стъкленици с кръв като кристалите в сандъка и като прозрачния куб, където Торес бе събрал капките кръв на Бартолъмю Робърте.

— Още стъкленици…

— Да, съдържат кръвта на древни хора. Невероятна раса за времето си.

— Колкото повече говориш, човече, толкова по-малко разбирам — кипнах.

— Запомни едно — сега кръвта в тези стъкленици не струва пукнат реал. Някой ден сигурно ще е безценна, но не и в нашата епоха.

Намирахме се дълбоко в недрата на земята. От архива минахме в друга зала — явно главната в Обсерваторията. Пак застинахме занемели за миг, вдигнали глави да огледаме купола на обширния сводест таван.

В единия край на залата имаше нещо като яма — само лекият плисък далеч долу издаваше, че е пълна с вода. В средата на помещението се издигаше подиум със сложни схеми, издълбани върху камъка. Робърте ми даде знак да оставя сандъка. Надигна се глух шум. Тихо жужене, любопитно отначало, но бързо набиращо сила.

— Какво става?

Завладя ме измамно усещане, че съм принуден да крещя, за да ме чуе.

— О, да, предпазна мярка — кимна Робърте. — Един момент!

Стените около нас засияха с пулсираща бяла светлина — и красива, и страховита. Мъдреца застана пред подиума в средата на залата и положи длан върху рисунката в центъра му. Шумът стихна тутакси. Стените обаче продължиха да сияят.

— Какво представлява това място? — попитах.

— Представи си го като голям далекоглед. Приспособление, способно да вижда на огромни разстояния.

Сияние. Кръв. Далекоглед. Главата ми се замая. Стоях и наблюдавах със зяпнала уста как Робърте бръква сръчно в сандъка, сякаш го е правил десетки пъти, изважда стъкленица и я вдига към светлината както в деня, когато откраднахме кристалите.

Очевидно остана доволен, приведе се над подиума и сложи кристала върху него. После се случи нещо — нещо, което и до ден-днешен не мога да повярвам, че е истина — сиянието се надипли като мъгла по стените и се сля не в гъста сива пелена, а в смътни образи и картини, сякаш гледам през прозореца към…