Оливър Боудън
Черният флаг (28)

28

— Браво, Дънкан! — похвали ме Роджърс и заръкопляска, а погледът ми обходи него, Дюкас и моята сянка върху тревата.

Силуетът ми изглеждаше страховито с извадения кинжал. А и вече знаех как да го използвам — напрягайки мускулите и под, и над лакътя.

— Впечатлен съм — призна и Дюкас.

Пристъпи напред, улови ръката ми и с опакото на дланта си много внимателно прибра острието на канията му.

— Направи го пак!

Без да отлепям очи от него, отстъпих назад и застанах в същата поза. Този път не разчитах на късмета и макар още да не бях усъвършенствал техниката, бях уверен, че ще успея. Не ме питайте защо бях толкова сигурен. Просто знаех. И разбира се, кинжалът щракна, изскочи навън и просия зловещо в лъчите на следобедното слънце.

— Малко е шумно — усмихнах се самодоволно. — В идеалния случай не се чува нита звук. Иначе го бива.

Последваха нови предизвикателства, но вече ги изпълнявах за собствено удоволствие, а не за да ги убедя. Най-сетне изпитанията приключиха и стражите се отдалечиха. Дори Дюкас, който носеше мнителността си като любим стар смокинг, се поуспокои. Когато напуснахме импровизираната тренировъчна площадка, разговаряше с мен като с отдавнашен приятел.

— Асасините са те обучили добре, Дънкан — отбеляза той.

Асасините, помислих си. Така значи наричаха организацията, в която Уолпоул е членувал, но е смятал да предаде. Но защо да ги предава и в замяна на какво — това бе въпросът.

— Избра отличен момент да ги напуснеш.

— Пое огромен риск — възхити се Роджърс. — Опасно е да предадеш асасините.

— Е, опасно е и да пиеш, но алкохолът ме привлича неудържимо — отвърнах помпозно. Той се разкикоти, а аз погледнах към Дюкас: — Какво ви води в Хавана, сър? Помощник на губернатора ли сте?

— Ммм, аз… Как да ви обясня? Продавам оръжия. Търгувам с откраднати пушки и муниции.

— Нещо като бракониер — додаде услужливо Роджърс.

— Пушки, саби, гранати. Доставям всякакви средства за убиване — уточни французинът.

В този момент стигнахме терасата, където за пръв път видях губернатор Торес — седемдесетинагодишен, ала не дебел както повечето богати мъже. Кафявото му сбръчкано лице с козя брадичка бе обрамчено от оредяла бяла коса, причесана напред. Стиснал в шепа чашката на дълга лула, той четеше през кръглите си очила писмо, което държеше в другата. Не ни погледна. Не веднага. За оглеждането се погрижи едрият брадат мъж, застанал търпеливо до дясното му рамо — скръстил ръце, неподвижен като статуите в двора и десет пъти по-каменен. Познах го тутакси, разбира се. Предишния ден го бях видял да изпраща в отвъдното трима пирати. А тази сутрин се бях представил за сводник, осигурил му леки жени. Беше испанецът — Ел Тибурон. Вече бях свикнал с изпитателните погледи на домакините ми, но неговите очи сякаш проникваха до самата ми сърцевина. Преди да ги отлепи от мен, ме обзе абсолютна сигурност, че не само е разговарял със стражите в крепостта, ами те са ме и описали най-подробно. Очаквах да ме посочи и да попита защо съм ходил в крепостта.

— Велики майсторе Торес — наруши мълчанието Роджърс, — господин Дънкан Уолпоул пристигна.

Торес вдигна глава и ме изгледа над рамките на очилата си. Кимна и подаде писмото на Ел Тибурон — слава богу, защото испанецът най-сетне отклони очи.

— Очаквахме ви преди седмица — отбеляза Торес, но не особено раздразнено.

— Извинете, губернаторе — отвърнах. — Нападнаха ни пирати и потопиха кораба ни. Пристигнах вчера.

Той поклати замислено глава.

— Жалко… Ала успяхте ли да спасите от пиратите това, което ми обещахте?

Кимнах и си помислих: „С едната ръка давам кесията, с другата взимам парите“. Извадих кожената торбичка и я сложих върху ниската масичка до коленете на Торес. Той смукна от лулата, развърза я и извади картите. Бях ги виждал, разбира се — не ми говореха нищо. Както и кристалът. За Торес обаче очевидно означаваха много. Несъмнено.

— Невероятно! — възкликна удивено той. — Асасините разполагат с повече ресурси, отколкото си представях…

Той взе кристала и го огледа от всички страни с присвити очи. Украшението или каквото там представляваше… е, за него явно не беше украшение. Той прибра картите и кристала в кесията и махна на Ел Тибурон. Испанецът пристъпи напред и взе кесията. Торес протегна длан и се ръкува въодушевено с мен.

— Приятно ми е най-сетне да се запознаем, Дънкан. Добре дошъл! Елате, господа. Да поговорим. Хайде…

Поведе ни към къщата като стари приятели. Нито дума за проклетата награда. Мамка му! Замесвах се все повече в нещо, в което не исках да участва.