Оливър Боудън
Черният флаг (27)

27

Запътих се право към резиденцията на губернатора — просторно имение зад високи стени и метални порти, далеч от гълчавата на Хавана.

— Казвам се Дънкан Уолпоул. От Англия съм. Идвам при губернатора. Очаква ме — обясних на стражите.

— Да, господин Уолпоул, влезте, моля — подканиха ме те.

Лесно беше.

Портата проскърца протяжно в летния зной, пристъпих вътре и бях възнаграден с първо впечатление как живее другата половина от човечеството. Навсякъде имаше палми и ниски статуи върху каменни постаменти, чуваше се бълбукане на вода. Разточителната пищност на имението контрастираше ярко на заплашителната строгост на крепостта.

Двамата стражи крачеха почтително, ала бдително зад мен. С оскъдния си испански долавях части от разговора им. Очевидно бях закъснял с няколко дни и бях „асасино“ — подчертаваха думата по странен начин.

Вървях с изопнати рамене и вирната брадичка, мислейки си, че се налага още известно време да играя ролята си. Харесваше ми да бъда Дънкан Уолпоул — да загърбя Едуард Кенуей, и дори понякога се замислях дали да не се сбогувам завинаги с него. Несъмнено исках да запазя част от Дънкан за спомен — робата му например, бойния му стил, поведението му.

Сега обаче исках най-много наградата му.

Влязохме във вътрешен двор, който ми напомни смътно крепостта. Там обаче имаше само гол плочник и сенчести алеи, а губернаторският приличаше на оазис на скулптурата, потънал в буйна зеленина и с декоративни колони, издигащи се на фона на тъмносиньото небе и знойното слънце в далечината.

В двора вече имаше двама мъже. И двамата добре облечени — явно от висшето общество. „По-трудно ще ми е да ги заблудя“, помислих си. До тях стоеше поставка за оръжия. Единият се прицелваше с пистолета си в мишена. Другият почистваше своето оръжие.

Чуха ни да влизаме и стрелецът погледна към нас, раздразнен, че го разсейваме. После тръсна рамене, съсредоточи се отново, присви очи и стреля.

Изстрелът отекна в двора. Изплашените птици го аплодираха. Струйка дим се издигна от самия център на мишената, поклащаща се леко върху триножника. Стрелецът погледна приятеля си със суха усмивка и получи в замяна повдигане на веждите — речникът на богатите. После насочиха вниманието си към мен.

„Не забравяй, че си Дънкан Уолпоул“, казах си, стремейки се да срещна спокойно изпитателните им погледи. „Дънкан Уолпоул. Опасен мъж. Равен с тях. Пристигнал по покана на губернатора.“

— Добра среща, сър — усмихна се широко мъжът, който си почистваше пистолета. Имаше дълга прошарена коса, прибрана на тила, и лице, прекарало много часове под знойното слънце. — Вие сте Дънкан Уолпоул, нали?

Спомних си как говореше Уолпоул — изискано, като добре образован мъж.

— Да, аз съм Дънкан Уолпоул — отвърнах и интонацията ми прозвуча фалшиво дори на мен.

Зачаках събеседникът ми да насочи вече заредения пистолет към мен и да заповяда на стражите да ме арестуват. Той обаче отбеляза:

— Знаех си. Удс Роджърс, приятно ми е. — Прекоси двора и ми протегна длан, твърда като дъбова дъска.

Удс Роджърс. Бях чувал за него и пиратът в мен пребледня, защото Роджърс бе страшилище за моите побратими! Бивш капер, дал дума да заличи пиратите от лицето на земята и организиращ безмилостни набези срещу тях. Несъмнено би поискал да види обесен пирата Едуард Кенуей.

„Но ти си Дънкан Уолпоул“, напомних си отново, погледнах го в очите и поех крепко ръката му. Не бях пират. О, не. Наредих си да пропъдя тази мисъл. С Роджърс бяхме равни, идвах по покана на губернатора.

Вътрешният ми глас, макар и успокоителен, замлъкна стреснато, защото осъзнах колко любопитно ме наблюдава Роджърс с въпросителна полуусмивка, сякаш му е хрумнало нещо и се чуди дали да го сподели.

— Съпругата ми явно няма набито око — каза най-сетне той, позволил на любопитството да надделее.

— Моля?

— Съпругата ми. Преди няколко години сте се запознали на бала с маски, организиран от семейство Пърси.

— А… Да, да.

— Каза ми, че сте „дяволски красив“. Очевидно е излъгала, за да предизвика ревността ми.

Засмях се, сякаш оценявам искрено шегата. Да се обидя ли, че не ме смята за дяволски красив? Или да се радвам, че ще сменим темата. Погледнах пистолета и избрах второто. Представих се на втория мъж — смугъл французин с непроницаемо изражение на име Жулиен Дюкас, който ме обяви за „почетен гост“ и спомена някакъв „Орден“, в който ще се включа. Пак ме нарекоха асасин.

Отново подчертаха думата по странен, неразгадаем начин. Асасино. Асасин.

Французинът се усъмни гласно доколко искрен е духовният ми прелом и желанието ми да премина в „Ордена“. Спомних си писмото до Уолпоул: „Оценяваме подкрепата ви за тайната ни и благородна кауза“. За каква тайна и за каква благородна кауза ставаше дума?

— Няма да ви разочаровам — отвърнах колебливо.

Честно казано, нямах ни най-малка представа за какво говори. Исках да предам кесията с едната ръка и да взема торбата със злато с другата. И толкова. Понеже засега нямаше такива изгледи, се помолих наум някой да наруши мълчанието, защото измамата ми всеки момент щеше да излезе наяве. С облекчение видях как по лицето на Удс се разлива широка усмивка — усмихваше се сигурно по същия начин при вида на пиратските глави в примката на бесилото — потупа ме по гърба и настоя да взема участие в стрелбата.

Съгласих се охотно, готов на всичко, което да отклони вниманието им от мен, и същевременно попитах:

— Как е съпругата ви, капитан Роджърс? Тук ли е? В Хавана?

Затаил дъх, зачаках напрегнато отговора: „Да! Ето я там! Скъпа, помниш ли Дънкан Уолпоул?“.

— О, не — каза обаче той. — Разделени сме от две години.

— Съжалявам — сведох поглед, доволен от добрата новина.

— Надявам се да е добре — продължи той с едва доловим копнеж в гласа, който ми напомни за миг собствената ми изгубена любов. — Но не съм сигурен. От четиринайсет месеца преследвам пирати в Мадагаскар.

Чувал бях.

— Имате предвид Либерталия, пиратския град?

Според легендата капитан Уилям Кид спрял там през 1697 година и си тръгнал само с половината екипаж. Останалите избрали изкушението на пиратската утопия, където девизът бил: „В името на Бог и свободата“. Акцентът, разбира се, бил върху свободата. Щадели живота на пленниците, убивали възможно най-малко, поделяли си трофеите по равно, независимо от ранга. Звучеше прекалено добре, за да е истина. Мнозина смятаха Либерталия за митично място, ала други ме уверяваха, че съществува.

— В Мадагаскар се натъкнах по-скоро на останките от тъжна оргия — засмя се Роджърс. — Свърталище на престъпници. Дори бездомните кучета изглеждаха засрамени от състоянието на така наречения град. Колкото до трийсетимата му обитатели, не мога да твърдя, че носеха дрипи, защото всъщност бяха голи. Живееха като туземци.

Представих си Насау, където разгулът не беше на почит — поне не преди залез-слънце.

— И как се справихте с тях? — поинтересувах се невинно.

— Много лесно. Повечето пирати са по-невежи от маймуни. Просто им предложих избор. Да ги помилват и да се върнат в Англия бедни, ала свободни, или да увиснат на бесилото. Отне известно време да потушим съпротивата на най-закоравелите престъпници, но успяхме. В бъдеще се надявам да използвам същата тактика и на Карибите.

— Насау сигурно ще е следващата ви мишена.

— Много сте прозорлив, господин Дънкан. Всъщност още щом се върна в Англия, ще се кандидатирам за емисар на крал Джордж на Бахамите. Ще заема губернаторския пост, разбира се.

Ясно. Насау наистина бе следващата стъпка. Заплаха грозеше мястото, което смятах за свой духовен дом — под формата на корабно оръдие, на стрелба от мускети или само на перо и мастило, ала все пак заплаха.

Успях да се представя добре при стрелбата. Самодоволството насочи мислите ми отново към наградата. Вземех ли парите, щях да се върна в Насау и да предупредя Едуард Тач и Бенджамин, че Удс Роджърс е хвърлил око на Бахамите и на малката ни пиратска република. И че скоро ще дойде да вземе своето.

После отвориха кутия и Роджърс възкликна:

— Браво! Добър стрелец си, Дънкан. Добър колкото с тайното острие, предполагам.

„Тайно острие — помислих си объркано. — Какво тайно острие?“

— Къде ти е острието, Дънкан? — полюбопитства Дюкас, втренчен в няколко скрити кинжала, подредени в кутията — остриета като онова, което неохотно захвърлих на брега на нос Буена Виста. — Не съм виждал по-зле снаряжен асасин.

Пак асасин. Асасин.

— О, повреди се, за съжаление. Непоправимо — отговорих.

Дюкас посочи оръжията в кутията.

— Избери си тогава — предложи лукаво.

И дали френският акцент ме подвеждаше, или наистина предложението прозвуча по-скоро като заплаха? Запитах се откъде ли са взели остриетата? От други асасини, разбира се, като Уолпоул, който смяташе да предаде побратимите си. Ала в какъв Орден възнамеряваше да се включи?

— Това са трофеи — обясни Жулиен.

„Оръжия на мъртви мъже“, уточних мислено. Бръкнах в кутията и извадих едно. Острието проблесна и ремъците му се обвиха около китката ми. Едва тогава ми хрумна — искаха да го използвам. Да ме видят в действие. Да ме подложат на изпитание или да се позабавляват — все едно. Налагаше се да покажа умения с оръжие, с каквото никога не се бях сражавал. Отначало се поздравих, че съм изхвърлил кървавото острие на Дънкан (щеше да ме издаде!), ала сега се проклех, че не съм го запазил (за да се упражнявам и да свикна с него). Изопнах рамене под робата на Дънкан Уолпоул. Досега бях самозванец. Сега трябваше да се преобразя наистина. Да стана Дънкан Уолпоул. Те ме наблюдаваха как закопчавам острието. Нескопосаната ми шега как съм изгубил форма предизвика учтив, но безрадостен смях. Най-сетне опасах ремъка около китката си и оставих ръкава ми да се спусне над дланта. Присвих пръсти да наместя кинжала, ослушвайки се за издайническото щракване на оръжието. В деня, когато се изправихме един срещу друг, острието на Уолпоул беше мокро. Кой знае — нищо чудно наистина да е било повредено. Това обаче — смазано и излъскано до блясък — явно щеше да е по-сговорчиво. Помолих се да бъде. Въображението ми нарисува израженията им, ако не успеех да го извадя. „Сигурен ли си, че си този, за когото се представяш? Стража!“

Инстинктивно се озърнах, търсейки най-близкия път за бягство. Прииска ми се да бях оставил проклетата кесия с документи там, където я бях намерил. Прииска ми се изобщо да не бях имал вземане-даване с Уолпоул. Какво му имаше на живота на Едуард Кенуей? Бях беден, ала поне бях жив. Сега можех да съм в Насау, да обмислям набези с Едуард Тач и да си плакна очите с Ан Бони в „Олд Ейвъри“.

Едуард ме предупреди да не заминавам с капитан Брама. Обясни ми, че Брама е негодник. Защо не го послушах, по дяволите?

Гласът на Жулиен Дюкас ме изтръгна от размишленията.

— Дънкан — произнесе го „Данкон“, — ще ни демонстрираш ли техниката си?

Подлагаха ме на изпитание. С всеки въпрос, с всяко предизвикателство ме подтикваха да се доказвам. Засега издържах теста. Не блестящо, ала с що-годе прилични резултати.

Сега обаче излязохме от двора и се озовахме в нещо като наскоро построена тренировъчна площадка. Високи палми се редяха от двете страни на затревена поляна. В единия й край бяха поставени мишени, а зад тях сияеше изкуствено езерце като озарен от слънцето син поднос. Зад чепатите стволове на палмите се раздвижиха сенки — още стражи — в случай, че се опитам да побягна.

— Направихме тренировъчната площадка във ваша чест — обясни Роджърс.

Преглътнах. Домакините ми застанаха очаквателно в единия край на поляната. Роджърс държеше пистолета — уж нехайно, но пръстът му не слизаше от спусъка — а дясната ръка на Жулиен стискаше дръжката на сабята, препасана в колана му. Фигурите зад дърветата застанаха неподвижно, бдително. Дори чуруликането на птиците и жуженето на насекомите сякаш секна.

— Жалко ще е да си тръгнем, без да ви видим какво умеете. — Удс Роджърс се усмихваше, ала очите му студенееха.

По ирония на съдбата не знаех как да използвам единственото оръжие, с което разполагах. „Няма значение. Ще ги надвия и без него“, рекох си. За стария бристолски кавгаджия те бяха просто двама нехранимайковци пред кръчмата. Представих си как се биеше Уолпоул — как сетивата му попиваха всяка промяна в обстановката и как би съумял да обезвреди тези двамата, а после да нападне стражите, преди да са вдигнали мускетите си. Да, и аз щях да се справя, да ги изненадам неподготвени. Помислих си, че сега е моментът. Сега! Напрегнах тяло и отметнах ръка да нанеса първия удар.

Острието изскочи от канията.