Оливър Боудън
Черният флаг (24)

24.

На другата сутрин ги видях на брега на нос Буена Виста — шхуна, закотвена в залива, лодки, плуващи към брега, и сандъци, издърпани на сушата или от мъжете с отчаяни изражения и завързани ръце, насядали по пясъка, или от отегчените английски войници, които ги пазеха. С трета лодка пристигнаха още войници, слязоха и също застанаха да охраняват пленниците.

Не бях сигурен защо са заловени. Определено не приличаха на пирати. По-скоро бяха търговци. Както и да е. Разбрах, щом доплава следващата лодка.

— Капитанът замина за Кингстън — каза един от войниците, наконтен като другарите си с мундир и тривърха шапка и въоръжен с мускет. — Нареди ни да конфискуваме кораба на този дръвник и да го последваме.

Аха. Англичаните искаха кораба на пленниците. Действаха като пирати.

Търговците обичат хапването не по-малко от пиенето. Обикновено са закръглени. Един от пленниците обаче изглеждаше по-бузест и по-пълен от спътниците си — явно „дръвникът“, споменат от англичаните. По-късно разбрах името му — Стид Бонет. Седеше втренчен в пясъка, сякаш се чуди как се е озовал в такова положение и как ще се измъкне. Дочул думата „Кингстън“ обаче, той се наежи и вдигна глава.

— Не, не, пътуваме към Хавана. Търговец съм и…

— Млъкни, проклет пират! — изнервеният му пазач загреба пясък с крак и го ритна в лицето на клетника.

— Сър, с екипажа ми просто слязохме за вода и провизии.

После по причина, известна само на тях, спътниците на Стид Бонет избраха точно този момент да побегнат. Или да се опитат да избягат. Със завързани ръце скочиха на крака и се втурнаха към дърветата, между които се криех и наблюдавах сцената. Войниците от своя страна тутакси вдигнаха мускетите.

Между стволовете засвистяха куршуми. Един от търговците падна сред фонтан от кръв и мозък. Друг се строполи тежко с предсмъртен писък. Един от войниците притисна дулото на пушката си в главата на Бонет.

— Кажи ми защо да не ти пръсна черепа? — изръмжа той.

Горкият Бонет, обвиняваха го в пиратство, щеше да остане без кораб, а току-виж му пратили и стоманено топче в мозъка. Той направи единственото, на което е способен човек на негово място — заекна, заломоти, нищо чудно и да се е подмокрил.

— Аз… аз… ммм…

Извадих сабята си и изскочих измежду дърветата, огрян гърбом от слънцето. Войниците ахнаха. Не знам как съм изглеждал в ореола на слънцето с развята мантия и размахал сабя, ала англичанинът застина. Поколеба се за миг. Миг, който му струва живота.

Замахнах нагоре, разкъсах мундира и разпилях червата му върху пясъка. Завъртях се, набрал инерция, и забих острието в гърлото на войника, застанал най-близо. Отстраних двамина, преди да успеят да мигнат. Третият беше на път — нанизах го на сабята, той се свлече от нея и умря, гърчейки се на земята. С другата си ръка измъкнах камата от колана и я забих в окото на четвъртия. Той падна назад с ужасен писък. От дръжката, стърчаща от главата му, бликна кървав фонтан и оцвети зъбите в крещящата му уста.

Всички войници бяха изстреляли куршумите си по побягналите търговци и макар да не презареждаха бавно, бяха по-мудни от мен. Това е проблемът на войниците на Короната. Разчитат твърде много на мускетите, а те са страхотни за схватки с туземки, ала не и при близък бой с кавгаджия, закален в бристолските гостилници.

С два решителни замаха убих следващия войник, преди да успее да се прицели. Последният оцелял беше първият, съумял да стреля. Чух как куршумът профучава край носа ми и реагирах като подплашен звяр, сечейки бясно ръката му, докато не изпусна мускета и не падна на колене, умолявайки ме за пощада. Смълчах го, забивайки сабята в гърлото му. Той падна ничком, гъргорейки и напоявайки пясъка с кръв. Дишах на пресекулки, плувнал в пот под робата, но знаех, че съм се справил добре. И когато Бонет ми благодари, задето съм го спасил, той не говореше на Едуард Кенуей, фермер от Бристол. Бях започнал начисто. Бях Дънкан Уолпоул.

Оказа се, че Стид Бонет не само е изгубил екипажа си, а и не умее да управлява кораб. Бях спасил кораба му от англичаните, ала в крайна сметка го завладях аз. Имахме обща цел. И двамата искахме да стигнем до Хавана. Шхуната му беше бърза, а той — бъбрив, но приятен събеседник. Затова сключихме взаимно изгодно споразумение да отплаваме заедно.

Направлявах кораба, а той ми разказваше за себе си. Разбрах, че е богат, но неуравновесен мъж, очевидно заинтригуван от по-съмнителни начини за печалба. Постоянно ме разпитваше за пиратите.

— Повечето ловуват в пролива между Куба и Испаньола — обясних му, сдържайки напушилия ме смях.

— Често казано, не се страхувам да ме нападнат пирати — обяви внезапно той. — Корабът ми е малък и не нося нищо ценно. Захарна тръстика, меласа, ром… такава ми е стоката.

Спомних си другарите си и се засмях.

— Никой пират не би се отказал от буре с ром.

Хавана беше равнинно пристанище, заобиколено от гори и високи палмови дървета с пищни зелени корони, полюшващи се леко от вятъра, сякаш махат за поздрав на шхуната ни, плаваща към дока. Белите каменни къщи с червени керемидени покриви в оживения град изглеждаха разнебитени, изсушени от слънцето и обрулени от морския бриз.

Пуснахме котва и Бонет се залови за работа — по-точно да поддържа приятелските отношения с бившите ни врагове, испанците, посредством най-старата дипломатическа тактика — продавайки им стока.

Явно познаваше града, та вместо да тръгна сам, почаках дипломатическата му мисия да приключи и се съгласих да го придружа до кръчмата. Докато вървяхме, ми хрумна, че старото ми аз — Едуард Кенуей — би очаквало с нетърпение да влезе в гостилницата и да утоли жаждата си.

Не усещах обаче желание да пия и се чудех защо, докато прекосявахме знойните хавански улици, проправяхме си път през забързаното гъмжило и срещахме подозрителните погледи на старците по праговете. Не бях направил кой знае какво — бях взел чуждо име и носех чужди дрехи, ала сякаш ми бяха предоставили втори шанс да стана… да стана мъж. Все едно Едуард Кенуей е бил репетиция, която да ме научи какви грешки допускам. Дънкан Уолпоул обаче щеше да осъществи мечтата ми.

Стигнахме кръчмата. Гостилниците от миналото на Едуард бяха тъмни сгради с ниски тавани и сенки, подскачащи по стените; посетителите им се привеждаха над халбите и говореха шепнешком. Тук обаче, под кубинското слънце, грееше открита гостилница, пълна с моряци с обветрени лица и жилави тела, закалени през месеците в открити води. Имаше и закръглени търговци — приятели на Бонет, разбира се — и местни: мъже и деца разнасяха плодове за продан, а жените се опитваха да продават себе си.

Един мръсен пиян моряк ме изгледа злобно, когато седнах, а Бонет отиде да поговори с познат. Сигурно не хареса вида ми — след враждата с Блейни бях свикнал с подобни неща — или пък беше добродетелен човек и не одобри факта, че отмъкнах бирата на заспал пияница.

— Как да ти помогна, приятелю? — попитах го над ръба на питието си.

Морякът примлясна.

— Виж ти! Уелсец в страната на дагосите^[1]! — отбеляза завалено. — И аз съм англичанин. Чакам да ме мобилизират за следващата война.

— Щастливец е крал Джордж, а? — присвих устни. — Смрадливец като теб да му размахва знамето!

— Копеле! — процеди той и с блеснали от слюнката устни се приведе към мен, лъхвайки ме на вкисната бира. — Виждал съм те! Сдушил си се с пиратите в Насау, нали?

Застинах. Погледнах към Бонет, застанал с гръб към мен. После обходих с очи кръчмата. Изглежда никой не беше чул. И аз се престорих на оглушал. Досадникът обаче се приведе още по-близо до лицето ми.

— Да, да, виждал съм те… — Гласът му прозвуча по-силно, двамата моряци на съседната маса погледнаха към нас. — Ти си, да… — изкрещя пискливо.

Изправих се, сграбчих го, изтръгнах го от стола и го сплесках до стената.

— Затваряй си човката, преди да я напълня с куршуми!

Помътнелите очи на моряка се втренчиха в мен. Не даде признак да ме е разбрал. Присви очи, съсредоточи се и отбеляза:

— Едуард? Така ти беше името, нали?

Мамка му. Най-добрият начин да накараш дрънкало в хавайска кръчма да замълчи е да прокараш нож по гърлото му, да го сриташ в слабините или да избереш моя метод — удар с глава. Челото ми срещна лицето му и следващите му думи умряха върху ложе от счупени зъби. Той се смъкна в несвяст на пода.

— Кучи син! — чух вик зад мен и се обърнах.

Озовах се срещу друг червенолик моряк. Разперих ръце. „Не искам неприятности.“ Ала не успях да възпра юмрука му. В следващия момент се опитвах да надникна зад плътната червена завеса от болка, спуснала се пред очите ми. Дойдоха още двама моряци. Завъртях се и се сниших заплашително, печелейки ценни секунди, за да се опомня. Извадих наяве Едуард Кенуей, погребан дълбоко в мен. Защото навсякъде по света — в Бристол, в Хавана, където и да било — пиянската свада си е пиянска свада. Казват, че практиката шлифова и макар да не претендирам за съвършенство, бойните умения, придобити през разгулното ми юношество, взеха връх и не след дълго тримата моряци лежаха накуп и стенеха сред изпочупени мебели, годни само за подпалки.

Точно си изтупвах праха от дрехите, когато проехтя вик:

— Войници!

В следващия момент направих две неща — първо, хукнах из хаванските улици, за да избягам от червендалестите мъже с мускети, и второ, напомних си да внимавам да не се изгубя.

Постигнах и двете, а по-късно се върнах при Бонет в гостилницата и разбрах, че войниците не само са взели захарта му, но са отнесли и кесията на Дънкан Уолпоул, която смятах да занеса на Торес. По дяволите!

Щях да преживея загубата на захарта. Ала не и на кесията.