Оливър Боудън
Черният флаг (8)

8

Тази нощ си легнах с мисълта, че трябва да кажа на татко как съдбата ми не е да отглеждам овце, а да се впусна в шеметни приключения като капер. Щеше да се разочарова, разбира се, ала вероятно и да изпита облекчение. Да, помагах му — бях развил търговския си нюх и го прилагах в полза на семейството. От друга страна обаче, пиех, биех се и естествено, станах причина за враждата с клана Кобли.

Скоро след случая с двете убити овце се събудихме през нощта и открихме, че стадото е пуснато навън и се щура в мрака. Татко сметна, че нарочно са съборили оградите. Не му казах какво се случи на пристанището, ала бе очевидно, че Том Кобли продължава да отмъщава и не е ясно кога ще спре.

Причината бях аз. Заминех ли, вероятно щяха да прекратят вендетата.

И така, през онази нощ ме измъчваше едно-единствено съмнение — как ще съобщя новината на татко. И как татко ще я съобщи на мама. Тогава обаче чух трополене по прозореца. Погледнах стреснато натам. Какво очаквах да видя ли? Не бях сигурен, ала споменът за Кобли все още беше достатъчно ярък. Вместо него обаче видях Каролин Скот — яхнала коня си, озарена от лунната светлина, сякаш сам Бог огрява с фенера си красотата й. Беше облечена като за училище по езда — в тъмни дрехи, с висока шапка, бяла риза и черен жакет. С една ръка стискаше поводите, а другата бе вдигнала, готова да хвърли втора шепа камъчета по прозореца ми.

Аз привличах със същия трик вниманието на дамите и помнех добре ужаса, да не би да се разбуди цялото домакинство. Затова обикновено замерях прозорците, снишен зад някоя стена. Не и Каролин. В това се състоеше разликата в социалното ни положение. Тя не се страхуваше, че ще я изпъдят с ругатни и ритник в задника от чуждия двор. Защото е Каролин Скот от Хокинс Лейн в Бристол. Ухажваше я синът на изпълнителния директор на компанията „Ийст Индия“. Независимо дали срещата е тайна или не — а в случая несъмнено беше тайна — Каролин не би се крила зад каменна стена.

— Е — прошепна тя и очите й заискриха в лунното сияние, — цяла нощ ли ще ме държиш тук?

— Не. — В миг се озовах в двора до нея, улових юздата на коня и го поведох навън.

— Онзи ден се изложи на голяма опасност, за да защитиш младия крадец — каза тя.

(Да, да, знам какво мислиш. И да, да, изпитвам известно чувство за вина. Ала не много.)

— Мразя насилниците, госпожице Скот — отвърнах аз и това поне беше вярно.

— Личи си. За втори път ме впечатлява благородството ти.

— Значи два пъти съм имал удоволствието да бъдеш там, за да го забележиш.

— Интересен си ми, господин Кенуей. А разбирам, че и ти се интересуваш от мен.

Замълчах. Ала тишината бе натежала от смисъл. Сякаш без думи признавахме чувствата си един към друг. Усещах как кракът й в ботуш за езда почти ме досяга. Сред топлината и миризмата на коня долавях аромата на пудрата й. За пръв път чувствах толкова силно нечие присъствие, нечия близост.

— Казали са ти, предполагам, че съм сгодена за друг — рече тя.

Спряхме. От двете ни страни се издигаха каменни стени, по зелените пасбища отвъд тях овцете се гушеха на групи. Въздухът беше топъл и сух, никакъв полъх не полюшваше дърветата на хоризонта. Отнякъде долетя крясък на животно — влюбено или наранено, но несъмнено диво. Някакво движение в храсталака ни стресна. Почувствахме се като неканени гости в дома на природата.

— Е, да, но…

— Господин Кенуей…

— Наричай ме Едуард, госпожице Скот…

— А ти мен — Каролин.

— Благодаря, госпожице Скот.

Тя ме изгледа косо, сякаш да провери дали не я вземам на подбив.

— Е, Едуард — продължи след малко, — разбрах, че си разпитвал за мен. Не знам какво точно са ти казали, но предполагам, че се свежда до следното — Каролин Скот е сгодена за Матю Хаг, Матю Хаг я бомбардира с любовни поеми и бащите им, разбира се, са благословили брачния им съюз… Права ли съм?

Кимнах.

— Кратките ни срещи навярно са ти подсказали какво мисля за въпросната договорка.

— Не бих дръзнал да изразя гласно мнението си.

— Е, аз ще го направя вместо теб. Повдига ми се при мисълта да се омъжа за Матю Хаг. Смяташ ли, че искам да живея в имението на семейство Хаг? Да се отнасям към съпруга си като към крал, да се преструвам, че не забелязвам аферите му, да отговарям за домакинството, да навиквам прислугата, да избирам цветя и дантелени покривчици, да ходя на гости, да пия чай, да клюкарствам с другите съпруги… Да се крия зад дребнавата маска на етикецията, докато накрая забравя коя съм? В момента живея между два свята, Едуард. Виждам и двата. Светът, който виждам, когато се разхождам на пристанището, Едуард, ми се струва по-реален, по-жив. Колкото до Матю Хаг — презирам и него, и поезията му. Не ме смятай за безпомощна девойка, Едуард, защото не съм такава. Не дойдох при теб да търся помощ. Дойдох да взема своето.

— Имаш предвид мен?

— Ако пожелаеш. Зависи от теб, ала знай — връзката ни няма да се радва на татковата благословия, но ще има моята.

— Не ме тревожи толкова баща ти, колкото изборът, който е направил за теб.

— Страхуваш се да не си навлечеш омразата на семейство Хаг? Това ли те спира?

В онзи момент разбрах, че нищо няма да ме спре.

— Не, Каролин.

— Надявах се.

Разделихме се с уговорката да се срещнем отново. След това отношенията ни се задълбочиха. Успяхме да ги запазим в тайна. Няколко месеца се виждахме само двамата — откраднати мигове по пътищата между Бристол и Хадъртън, из пасбищата по възвишенията. Един ден обаче тя обяви, че на другата сутрин Матю Хаг ще поиска ръката й. Сърцето ми спря. Бях решен да не я изгубя. Защото я обичах, защото мислех само за нея, защото се наслаждавах на всяка минута с нея. Всяка дума, всеки жест на Каролин бе като божествен нектар за мен; всичко у нея ме омайваше: всяка извивка и всеки контур, уханието й, смехът й, изтънчените й обноски, острият й ум.

Затова паднах на колене и улових ръката й. Думите й навярно не бяха подкана, а сбогом. Дори да беше така, поне унижението ми нямаше да се разчуе надлъж и нашир. Свидетели щяха да са само птичките в короните на дърветата и кравите по поляните, които ни наблюдаваха с премрежени очи и преживяха мудно.

— Каролин, ще се омъжиш ли за мен?

Затаих дъх. При всяка среща с нея, при всяка открадната целувка ме преследваше неверие в късмета ми. Сякаш някой ми погаждаше лоша шега — очаквах Том Кобли да изскочи от сенките и да избухне в гръмогласен смях. Ако не бях жертва на отмъстителна шега за моя сметка, тогава навярно бях просто развлечение за Каролин — последен флирт, преди да се отдаде на семейните задължения.

— О, Едуард — усмихна се тя, — мислех, че никога няма да попиташ.