Оливър Боудън
Черният флаг (72)

72.

Заповедта долетя от кабриолет, който спря на кея и вратата му се отвори, преди колелата да спрат да се въртят. От него изскочиха двама мъже — единият облечен като кочияш, който издърпа стълбата за втория — висок, строен джентълмен в елегантно облекло.

После се появи трети. Закръглен господин с дълга бяла перука, риза с воланчета, жакет от фина коприна и бричове. Мъж, който, изглежда, се бе наслаждавал на много обилни обеди и много чаши портвайн и бренди с обедите.

Кочияшът и високият мъж ахнаха, забелязали оръжията, насочени към тях. Случайно или нарочно, се бяха озовали в центъра на събитията — мускетите на войниците от едната стана, оръдията и пистолетите на „Гарвана“ от другата. Кацнал на мачтата, аз размахвах факлата, готов да я хвърля на палубата под мен.

Закръгленият джентълмен раздвижи устни, сякаш се кани да държи реч. Кръстоса ръце, залюля се напред-назад и ми извика:

— С капитан Кенуей ли имам удоволствието да разговарям?

— Ти пък кой си? — изкрещях в отговор.

Войниците по стената на пристана ахнаха смаяни.

Закръгленият мъж се усмихна.

— Дълго си плавал, капитан Кенуей.

Съгласих се.

Устните му примляснаха и пак се разтегнаха в усмивка.

— Простено ти е тогава, че не знаеш кой съм. Мисля обаче, че името ми ти е познато. Казвам се Уолпоул. Сър Робърт Уолпоул. Първи лорд на съкровищницата, министър на финансите и председател на Камарата на представителите.

Внушителна титла, няма що, мислех си. Сигурно е един от най-влиятелните люде на земята… Уолпоул ли? Невъзможно!

Той обаче кимна.

— Да, капитан Кенуей. Дънкан Уолпоул, мъжът, чийто живот и име взехте назаем, ми беше братовчед.

Тялото ми се изопна като въже. Каква игра играеше? И кой бе високият мъж до него? Стъписано осъзнах, че прилича на Матю Хаг. Баща му ли беше — сър Обри Хаг?

Уолпоул ми помаха сговорчиво.

— Не се чувствам оскърбен. Братовчед ми се замеси в афери, от които предпочитам да страня. Беше коварен и безпринципен човек. Готов да продаде тайните на доверениците си на онзи, който му предложи най-много в замяна. Петнеше името Уолпоул. В много отношения ти направи услуга на семейството ми.

— Затова ли дойде? Да ми благодариш, че убих братовчед ти?

— О, не, не.

— На какво тогава дължа тази чест? Както виждаш, в момента имам други грижи.

Размахах факлата за ефект и тя запращя. Хаг задумка по залостената врата на каютата. Иначе цареше напрегната тишина. Войниците и моряците се наблюдаваха над дулата на оръжията в очакване на заповеди.

— Е, капитан Кенуей, точно този въпрос ме доведе тук — извика Уолпоул. — Не бива да продължаваш така. Всъщност ще те помоля да хвърлиш факлата в морето и да слезеш веднага оттам. Или, уви, ще бъда принуден да наредя на войниците си да те застрелят.

— Застреляш ли ме, хората ми ще отвърнат на огъня, сър Робърт — разкикотих се. — Нищо чудно ти самият да попаднеш под кръстосан огън. Да не споменаваме приятеля ти — сър Обри Хаг, нали?

— Да, сър — пристъпи напред високият мъж. — Дойдох да измоля пощада за сина си.

Личеше си колко е разочарован от въпросния син.

— Покажи ми пръстите си — настоях аз.

Хаг вдигна ръце. Тамплиерският пръстен просия. Сърцето ми изстина.

— Искам да видя и твоите, сър Робърт.

Ръцете му останаха кръстосани над корема.

— Нямам пръстен, капитан Кенуей.

— Не те ли блазни идеята? От опит знам, че тамплиерите обичат ранга и високия статус. Как да съм сигурен, че не разговарям с Великия им майстор?

Той се усмихна.

— Няма абсолютна власт, капитан Кенуей. Не съм дошъл да се застъпвам нито за едната, нито за другата страна. Целта ми е да предотвратя варварщина.

Изсумтях. Варварщина ли? А как наричаха опожаряването на дома на родителите ми? Къде бе тогава сър Робърт Уолпоул? Вероятно е пийвал портвайн с тамплиериските си приятели. Поздравявал се е мислено, че не участва в кроежите им. Можел е да си го позволи, разбира се. Богатството и властта му са били гарантирани.

Матю Хаг проплака в каютата и нададе жален вопъл.

— Върнал си се тук да отмъстиш, нали? — извика Уолпоул.

— Да разчистя неуредени сметки с неколцина, да.

Уолпоул кимна.

— Сред тях ли е Удс Роджърс?

Изсмях се изненадано.

— Да. Сред тях е.

— Ще променя ли нещо, ако ти кажа, че понастоящем Роджърс е в затвор за длъжници, а раните, които си му нанесъл, са разклатили сериозно здравето му? И Орденът му го е отлъчил? Заради своенравието му и защото е търгувал с роби. С него е свършено, капитан Кенуей. Ще сметнеш ли поне тази сметка за уредена?

Имаше право. Острието ми нямаше да нарани по-дълбоко Роджърс, по-скоро щеше да го освободи от страданията му.

— Той не е главната ми грижа в момента — извиках. — Честта принадлежи на мъжа в каютата.

Уолпоул се усмихна тъжно.

— Глупаво, повърхностно момче, поддало се на чуждо влияние. Повярвай ми, капитан Кенуей, виновниците вече са мъртви. Ти ги уби. Уверявам те, че срамът, който преживява Матю в момента, е достатъчно наказание за простъпките му.

Поех си дълбоко дъх. Спомних си как мама ме попита колцина съм погубил. Спомних си жестокостта на Черния Барт. Помислих си за духа на Мери Рийд, за смелостта на Адевале и за щедростта на Черната брада. Помислих си и за теб. Защото Торес грешеше, когато ми каза, че нямам никого. Имах някого. Теб. Ти, грейналата от надежди!

— Ще ти предложа нещо, капитан Кенуей — продължи Уолпоул. — Надявам се да одобриш предложението ми и най-сетне да спуснеш завесата над тази скръбна история.

Той ми описа какво включва предложението му. Аз го изслушах. И когато приключи, му отговорих и хвърлих факлата.