Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Flag, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Историческо фентъзи
- Пиратски роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Оливър Боудън
Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Печатница: „Експертпринт“ ЕООД
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-389-280-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966
История
- —Добавяне
69
Главните виновници се бяха скрили. Да, имаше и други подпалвачи — Кобли например. Но нямах желание да си отмъщавам на всички, да отнемам живота на хора, действали по чужда заповед. Исках да накажа онези, които бяха издали заповедта — Хаг, Скот и разбира се, мъжа, оставил върху лицето ми тамплиерския отпечатък. Уилсън.
Те обаче се криеха от мен. И този факт потвърждаваше вината им. Добре. Нека се спотайват. Нека треперят от страх.
Знаеха, че ще ги потърся. И аз щях да оправдая опасенията им. Тази нощ Скот, Уилсън и Хаг щяха да умрат.
Понеже знаеха, че ги издирвам, се налагаше да проведа проучването по-дискретно. Когато на другата сутрин излязох от пансиона, бях по-бдителен от обикновено, защото тамплиерските шпиони несъмнено ме следяха. Влязох в кръчма, която познавах отпреди — безспорно по-добре от преследвачите. Благодарих на щастливата си звезда, че старият клозет отзад все още съществува. Затаил дъх да не вдишвам зловонието, съблякох бързо робата и надянах дрехите, които донесох от „Гарвана“ — бях ги обличал за последно преди много, много луни: дългия жакет, бричовете до коленете, белите чорапи и овехтялата тривърха шапка. Излязох преобразен от кръчмата и свърнах по друга улица. Поредният търговец, запътил се към пазара.
Открих я точно там, където очаквах. Побутнах кошницата, провесена през лакътя й, за да разбере, че съм зад нея.
— Получих съобщението ти — прошепнах й.
— Добре — каза Роуз, без да се обръща, и се наведе да огледа цветарската сергия.
Озърна се наляво и надясно, извади шал и го уви около главата си.
— Следвай ме.
След няколко минути се озовахме пред порутени конюшни в опустял край на пазара. Погледнах ги и след миг се сетих. Преди много години оставях коня си тук — мястото беше удобно и близо до пазара. Сергиите обаче се бяха преместили, входовете — също, а конюшните вече се използваха само за тайни срещи като нашата.
— Видя малката Дженифър, нали? — попита тя, прехвърляйки кошницата в другата си ръка.
Когато я срещнах за пръв път в „Олд Шилейла“, беше младо момиче. Десет години по-късно пак беше млада, но й липсваше бунтовният плам, подтиквал я да избяга от дома на господарите си. Виновни бяха десетте години неблагодарна черна работа. И все пак — като мъждукащи искрици в гаснещ огън — частица от някогашната й природа явно живееше у нея, защото ми бе изпратила бележка с молба да се срещнем. Пишеше, че иска да поговорим. Надявах се, освен всичко друго да ми каже и къде се намират господарят й и приятелите му.
— Да. Дъщеря ми е в безопасност на кораба ми — кимнах.
— Взела е твоите очи.
— И красотата на майка си.
— Красиво момиче е. Всички я обичахме много.
— Но е своенравна?
— О, да — усмихна се Роуз. — Науми си да дойде при теб след смъртта на госпожа Каролин.
— Изненадвам се, че Емет й е позволил.
Роуз се изкикоти сухо.
— Не й позволи, сър. Господарката й помогна. С Дженифър пазеха в тайна плана. Той научи едва на сутринта, когато се събуди и откри, че госпожица Дженифър е изчезнала. Не остана доволен. Никак даже.
— Срещаше ли се с някого напоследък?
— Да, сър.
— С кого, Роуз?
— С господин Хаг.
— И с Уилсън?
Тя кимна.
Всички съзаклятници.
— Къде са сега?
— Не знам, сър.
Въздъхнах.
— Защо тогава ме извика тук?
Тя се обърна към мен.
— Не знам къде се крият, сър, но знам къде ще бъде господин Скот тази нощ, защото ми наредиха да му занеса чисти дрехи в склада.
— В склада ли?
— Да, сър. Трябвало да вземе лично някакви документи. Наредиха ми да отида там след залез-слънце.
Погледнах я изпитателно.
— Защо, Роуз? — попитах я. — Защо ми помагащ?
— Защото ме спасихте от съдба, по-лоша от смъртта. Защото госпожа Каролин ви обичаше. И защото…
— Какво?
— Защото този човек я остави да умре. Не й позволи да взема лекарства. Нито на нея, нито на госпожа Скот. И двете се бяха разболели. Госпожа Скот оздравя, но госпожа Кенуей си отиде.
Сепнах се, че нарече Каролин госпожа Кенуей. Отдавна не бях чувал някой да я нарича така.
— Защо не им позволи да се лекуват?
— От гордост, сър. Той първи пипна шарката, но се възстанови. Мислеше, че госпожа Скот и госпожа Кенуей също ще се възстановят. По лицето й обаче се появиха ужасни мехури, сър. О, сър, не сте виждали такова нещо…
Вдигнах ръка. Не исках да слушам повече. Исках да запазя образа на Каролин непокътнат.
— В Лондон имаше епидемия. Господин Скот сигурно се е заразил там. Дори кралското семейство се страхуваше от болестта.
— Ти не се ли зарази?
Тя ме погледна виновно.
— Главният иконом ваксинира прислугата, сър. Закле ни да не казваме на никого.
Въздъхнах.
— Добре е постъпил. Спасил ви е от големи страдания.
— Да, сър.
Погледнах я.
— Тази нощ значи?
— Да, сър, тази нощ.