Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Flag, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Историческо фентъзи
- Пиратски роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Оливър Боудън
Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Печатница: „Експертпринт“ ЕООД
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-389-280-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966
История
- —Добавяне
67.
Беше крехко видение — Дженифър Кенуей, дъщерята, която не знаех, че имам. Поела на пътешествие против волята на дядо си, но с благословията на баба си, ти ме откри, за да ми кажеш какво се е случило.
Любимата ми беше мъртва.
(Учуди ли се защо не се разплаках, докато стояхме на дока в Инагуа? И аз се учудих, Джени. И аз се учудих.)
По пътя към дома те опознах. Наложи се обаче да скрия някои неща от теб, защото ми предстоеше още работа. Преди споменах каква — недовършени дела, сметки за уреждане.
До Бристол ме придружиха само най-доверените ми моряци. Преплавахме Атлантика — трудно, опасно плаване. Спряхме да отдъхнем на Азорските острови, а после продължихме към Британските острови и Бристол — родния град, който не бях виждал от десет години. Място, където ме бяха предупредили да не се връщам.
Когато навлязохме в Бристолския канал, смъкнахме черния флаг на „Гарвана“, сгънах го внимателно и го прибрах в скрина в каютата ми. На негово място вдигнахме червеното знаме. Щеше да е достатъчно да ни позволят да влезем в пристанището, а щом стражите се уверяха, че не сме военен кораб, щях да сляза на сушата, а „Гарванът“ да ме чака закотвен край брега.
Тогава видях за пръв път от толкова години бристолския кей и затаих дъх. Обичах Кингстън, Хавана и най-много Насау. Но въпреки всичко преживяно — или точно заради това — Бристол и досега си оставаше мой дом.
Заобръщаха се глави, когато тръгнах през пристанището — загадъчна фигура, облечена не като пират, но различна. Някои от по-старите навярно си ме спомниха — търговци, с които сключвах сделки, когато бях фермер, мъже, с които пиех в кръчмите, когато се хвалех как ще кръстосвам моретата. Не след дълго мълвата щеше да се разнесе. Докъде ли, запитах се. Щеше ли да стигне до Матю Хаг и Уилсън? До Емет Скот? Щяха ли да разберат, че Едуард Кенуей се е върнал, по-силен отпреди, решен да разчисти старите сметки?
Настаних се в пансион в града. Пренощувах там, а на другата сутрин си купих кон и седло и поех към Хадъртън и бащината къща.
Не знам защо отидох там. Просто исках да я видя. И наистина я гледах дълго. Застанал в сянката на дървото пред портата, си представях някогашния дом. Къщата беше нова, разбира се, и почти неузнаваема. Пристройката обаче не беше променена — мястото, където започна бракът ми с Каролин и където бе зачената Дженифър.
Тръгнах си и по средата на пътя между Хадъртън и Бристол — до болка познато разстояние — спрях пред до болка познато място: „Олд Шилейла“. Завързах коня отвън, наредих да го напоят и влязох. Гостилницата беше почти същата, каквато я помнех — ниски тавани, сумрак, процеждащ се сякаш от стените. Последния път, когато се отбих тук, убих човек. Убих човек за пръв път. Оттогава острието ми бе покосило мнозина.
И щеше да покоси още.
Зад бара стоеше петдесетинагодишна жена. Тя вдигна глава и ме погледна.
— Мамо!