Оливър Боудън
Черният флаг (62)

62.

Април 1721 година

Време бе да започна да поправям стореното зло. Да разчистя бъркотията. Да въведа ред. Време беше за мъст — Роджърс, Торес, Робърте. Всички щяха да умрат.

Стоях на палубата на „Гарвана“ с Адевале и Ах Табай.

— Отлично знам кого преследвам. Но как ще ги намеря?

— Имаме шпиони и информатори във всеки град — отвърна Ах Табай. — Посети тайните ни убежища и асасините ще те насочат.

— Да, така ще открия Торес и Роджърс, но Бартолъмю Робърте не се подвизава в градовете. Ще отнеме месеци да го намеря.

— Или години — съгласи се Ах Табай, — но ти притежаваш необходимите умения и качества, капитан Кенуей. Вярвам, че ще го намериш.

Адевале ме погледна.

— Изпаднеш ли в затруднение, разчитай на кормчията си! — усмихна се той.

Кимнах благодарно и се отдалечих към кърмата. Адевале и Ах Табай се спуснаха по въжената стълба до лодката, поклащаща се до кила на кораба.

— Какъв курс следваме? — попитах кормчията.

Тя се обърна, ослепителна в пиратското си облекло.

— На изток, капитане, ако продължаваме към Кингстън.

— Продължаваме, мис Бони. Дай заповед.

— Вдигайте котва и дръжте курса, момчета! — извика тя с лице, грейнало от щастие. — Поемаме към Ямайка!

Първо щях да се погрижа за Роджърс. В кингстънското убежище асасините ми съобщиха, че същата нощ ще участва в политическо събиране. След това не било сигурно накъде ще се отправи. Е, щеше да е тази нощ, независимо дали ми харесва или не.

Но как? Реших да се превъплътя в гостуващ дипломат — Руджиеро Фераро. Преди да тръгна, извадих писмо от пазвата си и го подадох на командира на убежището — писмо до Каролин Скот Кенуей, Хокинс Лейн, Бристол. Питах я добре ли е, в безопасност ли е. Писмо, изпълнено с надежда, но и с тревога.

По-късно същата нощ открих мъжа, когото търсех — Руджиеро Фераро. Убих го, взех му дрехите, слях се с групата гости и влязох с тях в тържествената зала.

Спомних си как се представих за Дънкан Уолпоул, когато посетих за пръв път имението на Торес. Чувствах се уплашен, не на място и не в стихията си, но ме водеше желанието да забогатея по най-бързия и десен начин. Сега ме подтикваше друг стремеж. Да намеря Удс Роджърс. Богатството вече не беше главната ми цел. Сега бях асасин.

— Вие ли сте господин Фераро? — попита ме привлекателна жена. — Допада ми стилът ви. Елегантен, яркоцветен…

— Благодаря, мадам, благодаря. — Поклоних й се дълбоко, надявайки се да имитирам добре италианския маниер. Дамата беше красива, но в живота ми имаше достатъчно жени. Каролин ме чакаше у дома, да не споменаваме… слабостта ми към Ан Бони.

После, точно щом осъзнах, че „грацие“ е единствената италианска дума, която знам, Удс Роджърс привлече вниманието на гостите и подхвана реч:

— Дами и господа, тост за кратката ми кариера като губернатор на Бахамите! Под мое ръководство триста пирати приеха кралското предложение за милост и се заклеха във вярност към Короната. — Горчива саркастична усмивка разтегли устните му. — Въпреки успехите ми Негово Величество реши да ме изрита и да ме привика у дома в Англия. Чудесно!

С това ядно, злостно възклицание словото приключи. Гостите се почудиха как да реагират. По време на престоя си в Насау Роджърс разпростаняваше религиозни брошури в опит да убеди веселите капери в Ню Провидънс да се откажат от пиенето и от разврата, та вероятно нямаше опит с алкохола. Олюляваше се сред гостите и заливаше с порой от думи всеки клетник, озовал се на пътя му.

— Ура за подлите невежи перковци, управляващи света! Ура! — вдигна чаша пред лицето на един.

Застана пред друг и се възмути:

— Вкарах негодяите в Насау в правия път, за бога! И каква благодарност получих? Никаква!

Следвах го из залата, внимавайки да не ме забележи, и си разменях учтиви поздрави с гостите. Сигурно се поклоних сто пъти, мърморейки „грацие“. Най-сетне Роджърс явно изчерпа търпението на приятелите си, защото при втората му обиколка все повече гърбове се обръщаха към него. Той се олюля, останал сам, озърна се и видя как доскорошните му предани съмишленици са потънали в по-интересни разговори. За миг зърнах някогашния Удс Роджърс. Той се окопити, изопна рамене, вирна брадичка и реши да излезе на чист въздух. Разбрах къде отива дори преди него. Лесно стигнах пръв до балкона и го зачаках там. Щом се появи, още по-лесно забих острието в рамото му, запуших с длан устата му да не извика и го положих на пода, облегнат на парапета.

Действах светкавично. Твърде бързо да отвърне на удара. Твърде бързо дори да се изненада. Замрежените му от алкохола и от болката очи се вдигнаха към мен.

— Някога беше капер — казах му. — Защо презираш моряците, които просто търсят пътя си в света?

Той погледна към острието ми, забито в рамото и във врата му. Само то го спасяваше, защото извадех ли го, артерията му щеше да зейне, балконът да се окъпе в кръвта му и той да умре.

— Не разбираш подбудите ми — усмихна се язвително Роджърс. — Цял живот си рушил всичко светло в цивилизацията ни.

— О, разбирам ги, разбирам ги — настоях аз. — Видях Обсерваторията и знам колко е могъща. Искахте да я използвате, за да шпионирате, да шантажирате и да саботирате.

Ток кимна, но движението му причини болка. Кръв изби по ризата и сакото му.

— Да, но за по-велика цел. В името на справедливостта. За да разбудим лъжите и да търсим истината.

— Никой на този свят не се нуждае от такова могъщество.

— Но позволявай на престъпника Робърте да го използва…

Поклатих глава да го опровергая.

— Не. Ще му го отнема. Ако ми кажеш къде е, ще го спра.

— Африка — промълви той и аз извадих острието.

От врата му бликна кръв и тялото му се предаде безпомощно на смъртта. Колко различен мъж бях срещнал преди години в имението на Торес — амбициозен мъж, чието ръкостискане беше крепко като решимостта му. Сега животът му приключи не само на върха на острието ми, но и в пиянски унес и горчивина от краха на мечтите му. Беше прокудил пиратите от Насау, но му бяха отказали подкрепата, необходима да довърши започнатото. Британците му бяха обърнали гръб и попарили надеждите му да възроди Насау.

Кръв обля камъните около мен и аз се отдръпнах назад. Гърдите му се надигаха и спускаха бавно. Притвори очи и задиша на пресекулки, докато животът се оттичаше от вените му.

Зад мен отекна вик. Обърнах се сепнато и видях жена с красиви накити и рокля, които контрастираха на ужасеното й изражение и ококорените й от страх очи. Затрополиха крака, зад нея занадничаха други гости. Никой не дръзваше да ме нападне, ала и не се разотиваха. Стояха и ме гледаха. Изругах, изправих се и скочих на парапета.

— Грацие — казах на стълпилите се на балкона хора, разперих ръце и скочих.