Оливър Боудън
Черният флаг (60)

60.

Ах Табай ми обясни, че ще отвлече вниманието на стражите, докато аз намеря жените. Съгласих се. Знаех къде са килиите им и не след дълго, когато първите експлозии всяха хаос, успях да се вмъкна в затвора и да се прокрадна към тях. Чух викове и веднага познах гласа на Ан Бони.

— Помогнете й, за бога, Мери е зле. Помогнете й!

В отговор войниците затропаха по решетките на тъмницата й с прикладите на мускетите си. Вместо да замълчи обаче, Ан закрещя още по-силно:

— Зле е! Умира! Помогнете й!

Да умре пират не е голяма загуба — отвърна й един от войниците.

Затичах по-бързо с разтуптяно сърце, сякаш не усещам болезнената рана. Пред ъгъла на коридора се облегнах на стената да си поема дъх и същевременно извадих скритото острие. Гранатите на Ах Табай и писъците на Ан вече бяха разсеяли стражите. Първият се обърна и вдигна мускета си, но аз замахнах с кинжала и го забих между ребрата му. Извих му главата назад и го прободох в сърцето. Другарят му чу как тялото тупва на земята, погледна към мен и се ококори. Посегна към пистолета си, но аз го изпреварих. Преди да натисне спусъка, скочих с вик към него и го посякох с острието.

Глупав ход. Не бях готов за лъвски скокове. Сгърчих се от болката, която се разпространи нагоре и надолу по цялото ми тяло. Размахал ръце, се строполих до мъртвия страж, стиснал забитото в тялото му острие. Приземих се лошо, но някак си успях да освободя кинжала, да се претърколя и да посрещна атаката на последния войник.

Слава богу. Ах Табай се появи отдясно с извадено острие и след секунди третият страж лежеше мъртъв върху плочника. Погледнах благодарно Ах Табай и се обърнах към двете килии, откъдето продължаваха да долитат викове. Ан бе притиснала отчаяно лице в решетките.

— Мери, погрижете се за Мери! — умоляваше ни.

Не ми трябваше втора подкана. Измъкнах ключовете от колана на един от мъртвите войници и отворих вратата на килията. Видях Мери, свита върху ниското мръсно легло, подложила длани под главата си вместо възглавница. Гърдите й се надигаха и спускаха немощно, очите й бяха отворени, но се взираха сляпо в тавана.

— Мери, аз съм… Едуард — прошепнах.

Тя дишаше на пресекулки. Очите й не се отлепиха от тавана. Примигна, но не се обърна към мен. Нямаше одеяло — носеше само рокля в студената килия. Нямаше и вода да накваси изсъхналите си устни. Челото й блестеше от пот. Пипнах го — пареше като сгорещен тиган.

— Къде е детето? — попитах.

— Взеха го — отвърна Ан.

Кучи синове! Свих юмруци.

— Не знам къде е — продължи Ан, но внезапно се преви от болка.

Господи! Само това липсваше…

Не биваше да губим нито миг повече. Възможно най-нежно помогнах на Мери да седне, преметнах ръката й през рамо и я изправих. Раната ми простена, а Мери изкрещя от болка. След раждането имаше нужда от почивка. На тялото й му трябваше време да се възстанови.

— Облегни се на мен, Мери. Хайде — казах й.

Отнякъде долетяха викове на приближаващи войници.

Уловката на Ах Табай беше свършила работа — спечели ни време, но стражите вече се бяха окопитили.

— Претърсете всички килии! — нареди някой.

Запрепъвахме се по коридора обратно към двора.

Ах Табай и Ан тичаха пред нас. Мери обаче ми тежеше. Дните в клетката ме бяха омаломощили, а раната не ми даваше мира. Нещо я беше разкъсало, понеже пламтеше, все едно ме жигосват с нажежено желязо, а топла кръв се стичаше по крака ми под панталона.

— Помогни ми, Мери — примолих се, но усетих как тялото й се отпуска, сломено от треската, неспособно да се бори.

— Спри — отрони тя.

Едва си поемаше дъх. Главата й клюмаше. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна безсилно върху плочника. Пред нас Ах Табай подкрепяше Ан, чиито длани се бяха вкопчили в корема. Двамата се обърнаха и ни махнаха да побързаме. Виковете зад нас се усилваха — прииждаха нови войници.

— Няма ги! — изкрещя някой.

Разбраха, че затворничките са побягнали. Ускориха ход.

Ах Табай и Ан стигнаха вратата към двора. Черният правоъгълник посивя и нощният въздух нахлу в коридора.

Стражите наближаваха. Ах Табай и Ан прекосиха двора. Асасинът изненада войника пред портата, който се свлече мъртъв по стената. Ан се преви и извика, но двамата се измъкнаха през портата и изчезнаха в мрака, по оранжевял от пламналите гранати на Ах Табай.

Мери обаче нямаше сили да върви. Разкривил лице от болка, се наведох и я взех на ръце. Раната в хълбока, макар и стара, ме преряза, неспособна да поеме допълнителната тежест.

— Мери…

Изнемощял, оставих Мери върху паважа в двора. Отвсякъде ехтяха тежки стъпки и войнишки крясъци.

Добре, помислих си. Нека дойдат. Ще се бия. Има ли значение къде ще умра?

Тя ме погледна и очите й се проясниха. Успя да се усмихне, преди следващият пристъп на болката да завладее тялото й.

— Не умирай заради мен — прошепна тя. — Бягай.

Опитах се да възразя. Но тя беше права. С овлажнели очи проговорих:

— Мътните го взели! Трябваше да ме надживееш!

По устните й трепна призрачна усмивка.

— Аз изпълних ролята си. А ти? Ще изпълниш ли своята?

Лицето й се раздели, сякаш го гледах през диамант. Избърсах сълзите си с длан.

— Да, ако дойдеш с мен — отвърнах.

Тя не продума.

Не, моля те, не си отивай. Не искам да си отидеш.

— Мери?

Опита се да каже нещо. Опрях ухо до устните й.

— Ще бъда с теб, Кенуей. — Последният й дъх обвея с топлина ухото ми. — Ще бъда…

Изправих се и погледнах Мери Рийд. По-късно щях да я оплача, да си спомня храбрата жена, най-забележителния човек в живота ми. Помислих как британските войници бяха отнели детето на тази добра жена, оставяйки я обляна в кръв да изгаря от треска в ледената килия. Без одеяло. Без капка вода.

Чух първия страж да изскача на двора зад мен. Точно навреме да отмъстя, преди да избягам.

Извадих острието и се обърнах да ги посрещна.