Оливър Боудън
Черният флаг (58)

58.

— Едуард Кенуей, помниш ли как веднъж ме заплаши, че ще ми отрежеш устните и ще ме нахраниш с тях?

Лицето на Лауреано Торес изникна от сумрака зад вратата на килията ми, обрамчено от решетките на прозорчето.

— Не го направих — опресних паметта му с одрезгавял от дългото мълчание глас.

— Щеше да го направиш.

Вярно.

— Но не го направих.

Той се усмихна.

— Типичната пиратска тактика за сплашване — груба и арогантна. Как мислиш, Роджърс?

И той беше тук. Удс Роджърс, прочутият ловец на пирати. Наострил слух пред вратата на килията ми.

— Затова ли не ми давате вода и храна? — изграчих.

— О — разкикоти се Торес, — това не е всичко, далеч не е всичко. Ще видиш какво те чака, докато не ни разкажеш за Обсерваторията и за Хорниголд. Стражи!

Отзоваха се двама — същите тамплиерски лакеи, които ме заведоха в съдебната зала. Торес и Роджърс си тръгнаха, а хрътките им ми оковаха нозете. Изведоха ме от килията. Тътрейки крака по плочника, прекосих коридора и излязох в двора на тъмницата. Примижах в светлината на яркото слънце и вдъхнах свежия въздух за пръв път от седмици. После стражите изненадващо ме преведоха през главната порта на затвора.

— Къде отиваме? — заекнах.

Слънчевите лъчи бяха толкова ослепителни, че не можех да отворя очи. Клепачите ми сякаш бяха залепнали.

Не ми отговориха. Чувах шума на Кингстън. Нормалната гълчава на ежедневието.

— Колко ви плащат? — осведомих се. — Колкото и да е, ще го удвоя.

Те спряха.

— Добри хора, добри хора — промърморих. — Ще забогатеете благодарение на мен. Само ме…

В лицето ми се заби юмрук, спука ми устната и счупи нещо в носа ми, от който рукна кръв. Простенах и се закашлях. Пред замаяния ми поглед изплува лице.

— Млъкни!

Примигнах, опитвайки се да се съсредоточа, да запомня физиономията му.

— Ще си платиш — заплаших го прегракнало; кръв или слюнка потече от устата ми. — Запомни ми думите, друже.

— Млъквай! Иначе ще заиграе сабята!

— Мислиш със задника си, глупако! — подсмихнах се. — Господарят ти ме иска жив. Убий ме и ще заемеш мястото ми в килията. Или по-зле.

През пелена от болка, кръв и ослепителна слънчева светлина забелязах как се намръщва.

— Ще видим — озъби се той. — Ще видим.

После продължихме. Аз плюех кръв и се опитвах безуспешно да си проясня ума, докато накрая застанахме пред стълба. Чух приглушените гласове на Торес.

Роджърс и нещо изскърца отгоре. Вдигнах глава и видях клетка. Един от лакеите се изкачи по стълбата и я отключи. Вратата се отвори с ръждиво стенание. Слънцето прежуряше над мен.

Понечих да кажа нещо, да обясня, че съм жаден и ще умра в зноя. А умра ли, никога няма да намерят Обсерваторията. Само Черния Барт щеше да знае къде е и тази мисъл ме ужаси — Черния Барт, властелин на такава сила!

И сега я използва. Така преуспява.

Преди да събера сили да продумам, ме заключиха в клетката. Заключиха ме и оставиха слънцето да си върши работата. Да ме изпече на бавен огън.