Оливър Боудън
Черният флаг (47)

47.

Така се озовахме на Провиденция. След месец плаване с осакатения „Рейнджър“ по-точно.

Джак ни остави храна и оръжия, но нямаше как да направляваме кораба и цял месец се носихме по водата, мъчейки се напусто да скърпим платната и да поправим счупените мачти. По цели дни помпахме и водата, нахлуваща в трюма, за да не потънем. Цял месец слушах Вейн да бълва змии и гущери денем и нощем. Размахваше безпомощно юмруци и крещеше:

— Ще те пипна, Джак Ракам! Ще ти разпоря корема! Ще ти извадя червата и ще си направя арфа.

През 1718 година празнувахме Коледа на „Рейнджър“, подскачайки като захвърлена бутилка по вълните, молейки за милост стихиите. Само ние двамата — той и аз. И разбира се, нямахме календар, та не знаехме точно кога се пада Бъдни вечер и кога настъпва новата 1719 година. Готов съм да се обзаложа обаче, че съм ги отпразнувал, слушайки как Чарлс Вейн проклина морето, небето, мен и особено старата си дружка Басмения Джак.

— Ще те пипна! Ще видиш тогава, мръсен кучи сине!

Понечех ли да възразя, посочвайки, че неспирните му крясъци не приповдигат духа ни, а точно обратното, той се нахвърляше върху мен.

— Страшилището Едуард Кенуей проговори! Кажи ни, премъдри капитане, как да се измъкнем от затруднението? Гений като теб навярно знае как да управлява кораб без платна и без кормило?

Как не се избихме през този месец, така и няма да разбера, но слава на Бога, видяхме суша. Надавахме възторжени възгласи, прегръщахме се, подскачахме нагоре-надолу. Спуснахме малка лодка от разнебитения „Рейнджър“ и докато се свечеряваше, загребахме към брега, а после се строполихме на пясъка изтощени, но на седмото небе, че след трийсет дни в открито море най-сетне сме на твърда земя.

На другата сутрин се събудихме, видяхме „Рейнджър“ разбит на брега и се наругахме, че не сме пуснали котва.

После наругахме късмета си, осъзнали колко е малък островът, на който сме заточени.

Наричаше се Провиденция и си имаше история. Кървава история при това. Английски колонисти, пирати и испанци се бях сражавали за него почти цял век. Преди четирийсет години великият пират капитан Хенри Морган го завзел от испанците и известно време го използвал като база.

Когато с Вейн се озовахме на острова, той бе приютил неколцина заселници, избягали роби и затворници и останките от местното племе москито. В изоставения форт нямаше кой знае какво. Не и храна и вода. Можехме да доплуваме до остров Санта Каталина, но той беше още по-малък. Затова по цял ден ловяхме риба и търсехме стриди из локвичките край брега. От време на време се изпепелявахме с погледи с групички местни скитници — индианци и белолики — или с ловци на костенурки. Белите заселници винаги изглеждаха диви и уплашени, сякаш не са сигурни дали да атакуват, или да побегнат. И са готови и за двете. Очите им се въртяха в различни посоки, а изсъхналите им, изсушени от слънцето устни се кривяха странно.

Обърнах се към Чарлс Вейн след една подобна особена среща, понечих да споделя мнението си и изведнъж забелязах, че и неговото изражение е диво, очите му плуват и сухите му, изпръхнали от слънцето устни се кривят налудничаво.

Докато накрая тънкото въже, пришиващо здравия разсъдък на Чарлс, се скъса и той замина да създаде ново племе в Провиденция. Племе от един. Би трябвало да се опитам да го разубедя. „Не бива да се разделяме, Чарлс. Редно е да се подкрепяме.“ Но ми беше дошло до гуша от него, а и не го видях за последно. Първо започна да ми краде стридите. Изскачаше от джунглата — чорлав, брадясал, с прокъсани дрехи и лудост в очите. Загребваше с шепи току-що събраните ми стриди, проклинаше ме и се скриваше обратно сред дърветата, откъдето ме наругаваше още веднъж. Аз от своя страна не се отдалечавах от брега — плувах, ловях риба или оглеждах хоризонта за кораби, съзнавайки отлично, че Вейн ме следи от гъсталака.

Един ден се опитах да го усмиря.

— Защо не разговаряш с мен, Вейн? Защо се предаваш на лудостта?

— Лудост ли? — отговори той. — Не е лудост да се бориш за оцеляване.

— Не ти желая злото, глупако. Да се разберем като джентълмени.

— Леле! Заболя ме главата от бръщолевенето ти. Махай се и ме остави на мира.

— Нямам нищо против, стига да спреш да крадеш храната и водата ми.

— Няма да спра. Длъжник си ми! Заради теб търсехме кораби с роби. Заради теб Джак Ракам ми взе кораба!

Виждате ли с какво се налагаше да се примиря? Той си губеше разсъдъка. Вменяваше ми своите грешки. Той предложи да намерим Обсерваторията. Той стана причина за настоящото ни окаяно положение, убивайки капитана на кораба с робите. И аз имах сериозни основания да го мразя. Само дето, за разлика от него, бях с всичкия си. Засега. Вейн явно се стараеше да навакса. Полудяваше все повече и повече.

— Ти и твоите измишльотини, Кенуей, ни докараха дотук.

Криеше се в сенките на гъсталака като вонящ гризач, спотаен сред корените, обвил с длани стволовете на дърветата, и ме наблюдаваше с хищнически поглед. Щеше ли да се опита да ме убие? За всеки случай почиствах редовно остриетата си и макар да не ги носех — свикнах да нося много малко — ги държах на една ръка разстояние.

Не след дълго лудият, проклинащ ме от храсталака, започна да ми поставя капани.

Докато един ден не ми дойде до гуша. Реших да убия Чарлс Вейн.

На другата сутрин се заех да осъществя замисленото с натежало сърце. Питах се дали не е по-добре да имаш смахнат другар, отколкото никакъв другар. Ала безумецът ме мразеше и вероятно искаше да ме убие. Някой щеше да умре — или той, или аз.

Открих го, клекнал до езерце. Палеше огън и си припяваше нечленоразделно.

С гръб към мен беше лесна мишена. Казах си, че постъпвам благородно, освобождавайки го от мъките му, прокраднах се тихо и извадих тайното острие.

Решимостта обаче ми изневери. Поколебах се и в този момент той скочи и ме замери с шепа горящи въглени. Отстъпих назад, за да предпазя лицето си, и той ми се нахвърли, размахал сабя. Битката започна.

Атака. Отблъскване на удара. Атака. Използвах скритото острие като сабя, парирах нападенията му и нападах на свой ред.

Чудех се дали той не смята мен за предател. Вероятно. Омразата удвояваше силите му и известно време жалкото човекоподобно, в което се бе превърнал Вейн, се сражаваше храбро. Ала недостатъчно да наклони везните в своя полза. Седмиците, прекарани сред пущинака и оскъдната открадната храна го бяха омаломощили. Обезоръжих го лесно. Вместо да го убия, прибрах скритото острие, разкопчах ремъка и го захвърлих настрани. Смъкнах си ризата и го нападнах с юмруци, гол до кръста.

Повалих го и го наложих порядъчно, но се овладях и спрях. Изправих се задъхан, с окървавени пръсти. На земята под мен лежеше Чарлс Вейн — див и мръсен като отшелник. Аз също вонях, но не колкото него. Усетих миризмата на изпражненията, полепнали по бедрата му, когато се надигна и изплю зъб, нанизан на тънка нишка слюнка. Разкикоти се. Заливаше се в лудешки смях.

— Галено момченце, свърши си работата наполовина!

Поклатих глава.

— Това ли ми е наградата, че вярвам в доброто у всеки? Че се надявам плъх като теб да се вразуми? Навярно Хорниголд имаше право. Светът се нуждае от решителни мъже, които да попречат на такива като теб да оплескат всичко.

— Или просто не ти стиска да живееш без угризения — ухили се Чарлс.

Изплюх се.

— Не ми запазвай място в ада. Няма да пристигна скоро.

После го оставих там, а когато по-късно се докопах до рибарска лодка, се почудих дали да не го намеря и да го взема с мен. Отказах се.

Да ме прощава Бог, но ми беше втръснало от проклетия Чарлс Вейн.