Оливър Боудън
Черният флаг (4)

4.

Два дни по-късно ме събуди писък. Надянах си бързо бричовете и изскочих от стаята с незакопчана риза, навличайки ботушите си на бос крак. Познах кой вика. Беше мама. След секунди виковете заглъхнаха в хлипане, заменени от татковите ругатни. Тихи ругатни на човек, чиято правота са доказали.

След боя в „Олд Шилейла“ се върнах в гостилницата да се погрижа за раните и синините си. Да притъпя болката, така да се каже. А има ли по-добър начин от едно-две питиета? Когато най-сетне се прибрах у дома, бях порядъчно пиян и приличах на ветеран от войната — с подуто лице, посинен врат и разкъсани дрехи.

Татко се ядоса, разбира се. Скарахме се и засрамено признавам, че езикът ми не беше за пред мама. Татко се разяри и от това, естествено, и ме зашлеви. Разгневи го най-вече фактът, че съм участвал в пиянска свада (така я нарече, защото не успях да го убедя, че съм защитавал честта на дама и че на мое място той би постъпил по същия начин) в работно време. Той виждаше тях — изморени от усилния труд, и мен — необуздан пияница, петнящ доброто име на семейство Кенуей, а в този случай — забъркал неприятности и за в бъдеще.

— Точно с нехранимайковците Кобли ли намери да се счепкаш? — възмути се той. — Няма да спрат дотук, да знаеш!

След два дни изтичах призори в предния двор и видях татко, облечен в работните дрехи, да успокоява мама, която бе заровила глава в гърдите му и хлипаше тихо с гръб към онова, което лежеше на земята. Дланта ми се стрелна към устата, щом забелязах какво ги е поздравило пред прага — две убити овце с прерязани гърла се валяха една до друга в почернялата от кръв пръст. Бяха ги оставили там, та да разберем, че не са жертва на лисица или диво куче. Да разберем, че не са убити случайно.

Предупреждение. Мъст.

— Кобли! — процедих през зъби, усещайки как гневът се надига у мен като кипнала вода, примесен с остро, парещо чувство за вина. Всички знаехме, че причината е моята постъпка. Татко не ме погледна. По лицето му се четеше разбираема тъга и безпокойство. Както споменах, той бе уважаван човек и се радваше на облагите от уважението — дори конкурентите му се отнасяха почтително към него. Не харесваше семейство Кобли, разбира се — кой ги харесваше? — но никога не си навличаше неприятности с когото и да било. Случваше ни се за пръв път.

— Знам какво ти се върти в главата, Едуард — каза той, без да ме поглежда. Прегръщаше мама с очи, вперени някъде в далечината. — Ала помисли отново.

— Какво мисля, татко?

— Мислиш, че ти си виновен. Мислиш да си разчистиш сметките с Кобли.

— Е? А ти какво смяташ? Да ги оставим да им се размине? — Посочих окървавените трупове върху земята. Унищожена стока. Изгубена прехрана. — Трябва да си платят.

— Не бива — отвърна кратко той.

— Как да не бива?

— Преди два дни ми предложиха да се включа в организация. Наричат я търговска организация.

Погледнах татко и се запитах дали не виждам по-старата своя версия. Да ме прощава Бог, задето си го помислих, ала от все сърце се надявах да не е така. Навремето татко бил красив мъж. Сега лицето му бе изпито и осеяно с бръчки. Широката периферия на шапката му скриваше винаги сведените му изморени очи.

— Настояха да се присъединя — продължи той, — но аз отказах. Като повечето търговци в района, Кобли се включиха. Организацията ги закриля, Едуард. Иначе нямаше да си позволят да извършат такава жестокост. Защитени са.

Затворих очи.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо, Едуард. Надявам се Кобли да се задоволят с това. — Изморените му остарели очи ме погледнаха, за пръв път. В тях не се четеше нищо — нито гняв, нито обвинение. Единствено примирение. — Ще почистиш ли тук, докато се погрижа за майка ти?

— Да, татко — кимнах.

Той поведе мама към къщата.

— Татко — извиках, когато застанаха пред вратата, — защо не се включи в търговската организация?

— Един ден ще разбереш… Ако го доживееш — каза той, без да се обръща.