Оливър Боудън
Черният флаг (38)

38.

Юли 1716 година

Докато пиратите от Насау довършваха стражите в Порто Гуарико, аз влязох в съкровищницата на крепостта и трясъкът на сабите, бумтенето на мускетите и виковете на мъртвите и умиращите заглъхнаха.

Изтръсках кръвта от острието си, наслаждавайки се на изненадата, изписала се по лицето на единствения и обитател — губернатор Лауреано Торес.

Беше същият, какъвто го помнех — с очила, кацнали на носа, със спретнато подрязана брадичка и искрящи будни очи, които се възстановиха бързо след преживения шок.

Зад него бяха парите. Точно както бе обещал Чарлс Вейн.

Замислихме плана преди два дни. Бях в „Олд Ейвъри“. В Насау имаше и други кръчми, разбира се, и други бордеи и ще излъжа, ако кажа, че не съм ги посещавал, но най-често се отбивах в „Олд Ейвъри“ при барманката Ан Бони — никой не се привеждаше над канелката с халба в ръка по-красиво от нея. В „Олд Ейвъри“ съм прекарал десетки щастливи часове, предвкусвайки насладата от този прелестен задник. Там се веселяхме с Едуард и Бенджамин и пиехме с чувството, че сме недосегаеми за света. Да, завръщайки се от Тулум в Насау, преоткрих жаждата. Както навремето в Бристол, колкото по-дълбоко неудовлетворение изпитвах, толкова по-неутолима ставаше жаждата ми. Тогава не го осъзнавах, естествено, не умеех да събирам две и две, както е редно. Не, просто пиех да утоля жаждата и да подклаждам още по-силна, размишлявайки за Обсерваторията и за ролята й в плановете ми да забогатея и да отмъстя на тамплиерите. Мислех и за Джеймс Кид, и за Каролин. В онзи ден навярно съм изглеждал по-вглъбен от всякога, защото първото, което пиратът Басмения Джак Ракам ми каза, бе:

— Леле колко си унесен! Влюбен ли си?

Изгледах го с помътени очи. Бях достатъчно пиян да ми се прииска да се бия с него и прекалено пиян да осъществя желанието си. А и до Басмения Джак стоеше Чарлс Вейн — двамата бяха пристигнали току-що в Насау, ала славата им ги бе изпреварила. Всеки пират, спрял в Насау, разказваше за тях. Чарлс Вейн беше капитан на „Рейнджър“, а Басмения Джак — кормчия. Роден в Англия, но отраснал в Куба, Джак изглеждаше по-скоро като латиноамериканец. Освен шарената басмена риза, откъдето произлизаше прозвището му, носеше големи халки на ушите и кърпа на главата, подчертаваща високото му чело. Звучи като присмял се хърбел на щърбел, но Джак пиеше непрекъснато. Дъхът му винаги беше кисел, а тъмните очи — натежали и сънливи от алкохола.

Вейн беше по-находчивият от двамата — с по-остър ум и език, макар да не се набиваше толкова на очи. Имаше дълга чорлава коса и рядка брада. И двамата бяха въоръжени със саби и с пистолети, пъхнати в колани, кръстосани пред гърдите им. И двамата воняха след дългия престой в открито море. Не бяха надеждни — Басмения Джак беше смахнат пияница, а Вейн — избухлив и жесток, като не се свенеше да излива яда си и върху собствения си екипаж. Все пак бяха пирати. И двамата. Сродни души.

Добре дошли в Насау, джентълмени — поздравих ги. — Всеки побратим е добре дошъл.

Сега е моментът да вметна, че пиратите не са спретнати домошари. Поддържането на корабите в изрядно състояние е въпрос на оцеляване. На сушата обаче, където се чувстват в безопасност — или поне не ги заплашва непосредствена опасност — се разхайтват. Искам да кажа, че Насау приличаше на клоака — по стените на форт Насау зееха дълбоки пукнатини, порутените ни бараки се разпадаха, провизиите и стоките ни гниеха в безпорядък, а колкото до нужниците — е, знам, че не съм ви спестявал противните подробности от живота си, но чак дотам няма да стигна.

Най-лоша беше вонята. Не, не от клозетите, макар и тя да не се търпеше. От купищата гниещи животински кожи, захвърлени по брега от пиратите, също се разнасяше смрад. Духнеше ли вятър оттам — нямам думи да ви го опиша.

Тоест едва ли имам право да виня Чарлс Вейн, че се огледа наляво и надясно и макар да е дръзко от страна на човек, прекарал цял месец в морето, рече:

— Това, значи, е новата Либерталия? Вони като всяка клоака, която съм обирал през последната година.

Едно е да критикуваш собственото си леговище, друго е да слушаш как други го чернят. Чувстваш се длъжен да защитиш доброто старо място. Аз обаче замълчах.

— Казаха ни, че в Насау всеки прави каквото пожелае — изсумтя Басмения Джак.

Преди да успея да отговоря, спасението се появи под формата на Едуард Тач — с рев, прозвучал в еднаква степен и като поздравление, и като боен вик, той изкачи шумно стъпалата и нахлу на терасата, сякаш „Олд Ейвъри“ е кораб, който се кани да плячкоса. При това сега внушителната му черна грива бе допълнена с гъста и дълга черна брада.

Позьор както винаги, той застана пред нас с разперени ръце. Гледайте! После ми намигна и застана в средата на терасата, поемайки юздите, без дори да полага усилия. (Което е странно, като се замисля, защото въпреки хвалбите ни как Насау е република, където властва абсолютната свобода, ние продължавахме да се съобразяваме със своята йерархия, а когато Черната брада бе наоколо, нямаше никакво съмнение кой я оглавява.)

Вейн се ухили. Намръщеното му лице се разведри, както и възцарилото се напрежение.

— Капитан Тач! Не съм виждал по-великолепна брада!

И потърка с длан своята растителност, а Черната брада изпъчи гърди.

— Защо да развявам черен флаг, след като черната брада върши същата работа? — засмя се той.

Всъщност в този момент се роди легендата за Черната брада. Тогава Тач започна да се нарича така. По-късно му стана навик да сплита брадата си и да пъха пламнали фитили в нея, за да всява ужас, когато напада корабите. Благодарение на въпросната тактика се прослави като страшилището на моретата не само на Бахамите, не само на Карибите, но и в целия свят.

Въпреки репутацията си Едуард не беше жесток човек. Ала като асасините с техните мантии и зловещи кинжали, изскачащи от тайни места, и като тамплиерите със злокобните им символи и намеците им за всемогъщи сили, Едуард Тач — Черната брада — знаеше отлично колко важно е врагът ти да трепери от страх.

Оказа се, че бирата, отдихът и добрата компания не са единствените причини Чарлс Вейн и Басмения Джак да ни озарят с присъствието си.

— Говорят, че кубинският губернатор се кани лично да получи купища злато в близка крепост — изплю камъчето Вейн, щом стиснахме халбите и запалихме лулите.

— Дотогава съкровището ще си стои там и ще чака някой да го отмъкне.

Така се стигна до обсадата на Порто Гуарико.

Е, битката се оказа кървава, но кратка. Въоръжени до зъби и развели черния флаг, доплавахме с четири галеона в залива и надупчихме крепостта с гюлета вместо поздрав.

После пуснахме котва, нададохме бойни викове, нагазихме в плитчината и прецапахме до брега, оголили зъби. За пръв път видях Черната брада в действие — наистина страховита гледка. Облечен от главата до петите в черно, запалил фитилите в гъстата си брада, той сякаш бълваше огнени змии, забулен в ужасяваща пъклена мъгла. Малцина не биха подвили опашка под напора на такава бясна атака. Повечето войници направиха точно това. Храбреците, останали да умрат или да се бият, умряха.

И аз дадох своя принос, сечейки с острието, превърнало се в част от дясната ми ръка както пръстите, и с пистолет, бумтящ в лявата. Когато куршумите ми свършиха, измъкнах сабята. Неколцина от хората ми не бяха ме виждали в битка досега, та ще ми простите признанието, и в действията ми имаше известна зрелищност — въртях се вихрено, с едната ръка пронизвах стражите, а с другата стрелях, поваляйки по двама, дори по трима наведнъж, подтикван не от жажда за кръв или жестокост — не бях освирепяло животно все пак — а от ловкост и пъргавина. Умеех да се бия и да придавам артистичност на сраженията.

После, щом завзехме крепостта, влязох в стаята, където Лауреано Торес си пушеше лулата и наблюдаваше как броят парите, пазен от двама телохранители.

В миг двамата войници станаха мъртви войници. Торес ме погледна презрително и отвратено. Аз изопнах рамене в асасинската мантия — попрокъсана в момента, но все пак впечатляваща — и острието ми се прибра с щракване под китката. Кръвта на стражите му прокапа под ръкава ми.

— Добра стига, Ваше Превъзходителство — поздравих. — Чух, че ще бъдете тук.

— Познавам лицето ти, пирате — подсмихна се той. — Но при предишната ни среща се представи с име назаем.

Дънкан Уолпоул. Липсваше ми.

Адевале също влезе в съкровищницата. Погледна труповете, после — Торес, и очите му потъмняха, навярно от спомена за пленничеството в един от губернаторските кораби.

— Е — продължих аз, — какво прави Великият майстор на тамплиерите толкова далеч от имението си?

Торес ме изгледа високомерно.

— Няма да ти отговоря.

— А аз ще ти отрежа устните и ще те нахраня с тях — отвърнах бодро.

Заплахата свърши работа. Той подбели очи, но самоувереността му се поизпари.

— След бягството на Мъдреца от Хавана предложихме награда за залавянето му. Някой ни съобщи, че го е открил. Златото е за него.

— Кой го е открил? — попитах.

Торес се поколеба. Адевале стисна дръжката на сабята си и изгледа яростно тамплиера.

— Робовладелец на име Лорънс Принс — въздъхна Торес. — Живее в Кингстън.

Кимнах.

— Историята ти ми харесва, губернаторе. Ще ти помогнем да я довършиш. Ала ние ще определим начина. Ще използваме теб и златото ти.

Нямаше избор. Знаеше го. Следващата ни спирка беше Кингстън.