Оливър Боудън
Черният флаг (30)

30.

Поканиха ме на другия ден да се срещна със „събратята си тамплиери“ на северното пристанище. Там щяла да пристигне флотилията, пренасяща ценности — включително възнаграждението ми — и да обсъдим по-нататъшните си планове.

Кимнах, за да оставя впечатление, че съм предан на каузата тамплиер, готов да съзаклятнича с новите си другари, каквито и да са кроежите им. Всъщност — между нас да си остане — не възнамерявах да им помагам да „властват над всеки мъж и всяка жена на света“, а да прибера парите, да съчиня правдоподобно извинение и да си тръгна. Очаквах с нетърпение да похарча възнаграждението и да споделя събраната информация с побратимите ми в Насау. После щях да открия Обсерваторията, да взема скритото в нея съкровище и така да доведа тамплиерите до падение. Първо обаче трябваше да си получа парите.

— Добро утро, Дънкан — поздрави ме Удс Роджърс от кея.

Ниско в небето, слънцето още не успяваше да разпръсне свежата прохлада на изгрева. От Мексиканския залив подухваше лек бриз. Тръгнах след Роджърс, ала чух вик:

— Едуард! Ехо! Едуард!

За миг помислих, че някой се е припознал. Дори погледнах през рамо да потърся с очи въпросния Едуард. После си спомних. Аз бях Едуард. Глупакът Едуард, изпитал нелепо чувство за вина и споделил тайната си с най-голямата уста в Хавана — Стид Бонет.

— Намерих купувач за останалата захар. Добра сделка сключих — извести ме той от другия край на кея.

Помахах му в отговор — чудесна новина — усещайки впитите в мен очи на Роджърс.

— Нарече те Едуард — отбеляза той и любопитната усмивка, която бях забелязал предния ден, пак заигра по устните му.

— О, това е търговецът, с чийто кораб пристигнах — обясних със заговорническо намигване. — За всеки случай се представих с фалшиво име.

— Аха… Хитър ход — съгласи се Роджърс, ала не изглеждаше убеден.

Олекна ми, когато се отдалечихме от главното пристанище и се присъединихме към групата тамплиери — същите, които вчера ме посрещнаха в имението на Торес. Ръкувахме се — пръстените на ордена сияеха нови-новенички върху пръстите ни — и си кимнахме дружески. Бяхме братя, братя от тайно общество. После Торес ни поведе към редица рибарски колиби. Във водата пред тях се поклащаха завързани лодки. Не се мяркаше жив човек. Мястото бе изцяло на наше разположение — неслучайно, разбира се. Торес ни посочи последната колиба в редицата, пред която стояха стражи. Вътре върху обърната щайга седеше Мъдреца — брадат, с дрипави дрехи и с отчаян, ала същевременно предизвикателен поглед. Видях как израженията на „другарите“ ми се променят. По лицето на Мъдреца се четеше борба между поражение и дързост, но и реакцията на тамплиерите ми се стори противоречива — те отвърнаха на изпепеляващия му поглед със смесица от съжаление и страхопочитание.

— Ето го — прошепна Торес почти благоговейно, независимо дали го усещаше или не. — Човекът, когото и тамплиерите, и асасините издирват от десетилетие. — Обърна се към Мъдреца: — Казаха ми, че името ти е Бартолъмю Робърте? Вярно ли е?

Робърте, или Мъдреца, или както там се наричаше, не продума. Изгледа гневно Торес. Без да отлепя очи от него, губернаторът протегна ръка. Ел Тибурон остави в дланта му кристалния куб. Е, сега щях да разбера предназначението му. Торес проговори отново на Мъдреца:

— Знаеш какво е това, нали?

Нито дума от Бартолъмю Робърте — Мъдреца сякаш бе онемял. Навярно се досещаше какво ще последва. Торес даде нов знак и Ел Тибурон обърна втора щайга. Губернаторът седна върху нея с лице към Мъдреца. Един срещу друг, само дето първият властваше над Хавана, а вторият имаше диви отшелнически очи, прокъсани дрехи и вързани ръце. Торес се протегна към тях и поднесе кристала към палеца на Мъдреца. Погледите на двамата се срещнаха безмълвно за миг. После пръстите на Торес направиха нещо с палеца на Робърте и капка кръв потече в кристала. Наблюдавах, несигурен на какво всъщност ставам свидетел. Мъдреца сякаш не почувства, никаква болка, ала очите му ни обходиха, проклинайки ни един по един, включително мен. Погледът му бе изпълнен с такава ярост, че едва устоях на порива да отстъпя назад. Защо, по дяволите, им трябваше кръвта на този клетник? Какво общо имаше той с Обсерваторията?

— Легендите гласят, че за да се влезе в Обсерваторията, е необходима кръв на Мъдрец — прошепна Дюкас, сякаш прочел мислите ми.

Операцията приключи и Торес се изправи. Олюля се леко и ни показа кристала. Озарен от светлината, пълният с кръв куб оцвети дланта му в червено.

— Имаме ключа — обяви той. — Остава само да намерим мястото. Господин Робърте навярно ще ни ориентира. — Махна на стражите. — Отведете го в имението ми.

И толкова. С облекчение загърбих сцената, където се разигра зловещата процедура. Поехме обратно към главното пристанище, където бе пристигнал кораб. Надявах се да е донесъл наградата ми, надявах се от все сърце.

— Такава суетня около Робърте! — обърнах се към Торес с уж нехаен тон. — Заслужава ли наистина Обсерваторията толкова усилия?

— Да — отвърна той. — Обсерваторията крие безценен инструмент, създаден от расата на Предците.

Представих си древните рисунки, които разгледах в имението. Предците на Торес ли изобразяваха?

— Иска ми се да видя свършека на драмата, но се налага да се възползвам от благоприятните ветрове и да отплавам към Англия — каза Роджърс.

Торес кимна. Искрите в очите му се разгоряха отново.

— Разбира се, капитане. Пожелавам ви бързина и сполука.

Двамата се ръкуваха. Братя. Братя от тайно общество. После Роджърс се ръкува и с мен и се отдалечи, за да продължи да изпълнява ролята си на страшилище на пиратите навсякъде по света. Знаех, че ще се срещнем отново. Надявах се обаче да е по-скоро късно, отколкото рано.

Моряците от новопристигналия кораб приближиха до Торес и му подадоха нещо, подозрително напомнящо възнаграждението ми. Само дето кесията не изглеждаше тежка, както си я представях.

— Смятай я за първата надница от дългосрочно сътрудничество. — Торес ми подаде съмнително леката кесия. — Благодаря.

Поех я предпазливо, досетил се от тежестта, че предстои следваща порция, а под следваща порция имам предвид и пари, и нови предизвикателства.

— Добре е да присъстваш на разпита утре. Отбий се по пладне — каза Торес.

Ясно. За да прибера останалите пари, трябваше да видя как изтезават отново Мъдреца. Сбогувах се с Торес, но постоях още малко на дока, потънал в размисъл. После си тръгнах да се подготвя. Бях решил да спася Мъдреца.

Питам се защо. Искам да кажа — защо просто не взех парите и не поех право на североизток към Насау? Защо не си плюх на петите и не се върнах при Едуард, Бенджамин и удоволствията на „Олд Ейвъри“. Иска ми се да отговоря, че ме подтикваше благородно желание да освободя Мъдреца. Ала имаше и друго. Все пак той можеше да ми помогне да намеря Обсерваторията и приспособлението, следящо всички хора. Колко ли щеше да струва такъв уред? Продадях ли го на подходящия човек, щях да забогатея, да стана най-богатият пират в Западните Индии. Да се върна при Каролин, натрупал състояние. Реших навярно да го спася, подтикван от алчност. Хвърляйки поглед назад, вероятно и двете подбуди си казаха думата. Както и да е, скоро щях да се разкайвам за взетото решение.