Оливър Боудън
Черният флаг (2)

2.

1711 година

Както и да е… Докъде бях стигнал? Аха, до Каролин. Любопитно ви е как я срещнах?

Е, както казват, дълга история. Налага се да се върна по-назад, към времето, когато бях фермер и отглеждах овце, не бях чувал за асасини и тамплиери, за Черната брада, Бенджамин Хорниголд, Насау и Обсерваторията.

Навярно нямаше и да чуя, ако в един горещ летен ден през 1711 година не се бях озовал в „Олд Шилейла“.

На младини бях луда глава. Обичах да си пийвам, макар това да подклаждаше желанието ми да размахвам пестници. Участвах в немалко… сблъсъци, така да се каже, с които не се гордея особено. Ала такъв е кръстът на любителите на чашката. Рядко се намира пияница с чиста съвест. Повечето от време на време решават да сложат точка, да се преобразят и дори да се обърнат към Бог или да се опитат да постигнат нещо в живота. Ала наближи ли пладне, им се приисква да си прояснят ума с едно малко и тръгват към кръчмата.

Гостилниците, за които говоря, се намираха в Бристол, на югозападния бряг на добрата стара Англия, където бяхме свикнали със сурови зими и прекрасни лета. През онази година — годината, когато я срещнах, 1711, както споменах — бях на седемнайсет.

И, да, бях пиян, когато се случи. Често бях пиян по онова време. Да речем… е, да не преувеличаваме, не бива да се злепоставям. Навярно през половината време. Или малко повечко.

Живеехме в покрайнините на селцето Хадъртън, на седем мили от Бристол. Имахме малка ферма и отглеждахме овце. Татко предпочиташе да се занимава с животните и включването ми в работата го освободи от най-омразната част от бизнеса — пътуването до града със стоката, пазарлъците с търговците и сключването на сделките. Щом отраснах достатъчно — имам предвид, колкото да гледам в очите прекупвачите и да търгувам с тях като равен — се залових тъкмо с това. За радост на татко.

Татко се казваше Бърнард. Мама — Линет. Бяха родом от Суонси, но се преместиха на запад, когато станах на десет. Още говорехме с уелски акцент. Беше ми все едно, че така се отличаваме от другите. Отглеждах овце, не бях овца.

Татко и мама казваха, че имам дар слово, а мама ми повтаряше колко добре изглеждам и как омайвам „птичките“. Вярно е, макар да го твърдя аз, наистина ме бива с дамите. Другояче казано — по-лесно се спогаждах с жените на търговците, отколкото със съпрузите им.

Как прекарвах дните си, зависеше от сезона. От януари до май — времето, когато се раждат агнетата — бе най-усилното време. Преди изгрев-слънце отивах в кошарите — със или без махмурлук — да проверя дали някоя овца се е обагнила през нощта. Отвеждах майките с агънцата им в по-малки обори, където ги поемаше татко, а аз се заемах да почистя хранилките, да ги напълня отново, да сменя сламата и водата. Мама пък попълваше старателно списъка с новородени. По онова време не умеех да пиша. Сега мога, разбира се, Каролин ме научи, ала отначало честта се падаше на мама, която също не владееше кой знае колко четмото и писмото, ала съумяваше някак да води счетоводството.

Мама и татко обичаха да работят заедно — още една причина татко да предпочита да праща мен в града. С мама бяха като сиамски близнаци. Не съм виждал други двама да се обичат толкова и същевременно да не изпитват никаква необходимост да изтъкват чувствата си. От ясно по-ясно личеше как си вдъхват сили. Бяха гледка, добра за душата.

През есента извеждахме овните на паша с овцете, та да се заемат с производството на нови пролетни агънца. Тогава работехме и на полето, поправяхме оградите, стените и покривите.

Застудееше ли много през зимата, прибирахме стадото на топло в обора и се подготвяхме за януари, когато агнетата започваха да се раждат.

Моята стихия обаче беше лятото. Сезонът на стригането. Мама и татко вършеха основната работа, а аз пътувах по-често до града — не със заклани животни за месо, а с каруца, натоварена с вълна. През лятото посещавах по-често и местните кръчми. Всъщност им бях редовен клиент — позната гледка в дълго, закопчано догоре сако, бричове до коленете, бели чорапи и поизносена тривърха шапка. Смятах я за запазената ми марка, понеже мама казваше, че отива на косата ми (обикновено чорлава и въздълга, ала с красив пясъчен цвят, макар да се хваля сам).

Именно в кръчмите открих как няколко халби по пладне подобряват дар словото ми. Алкохолът развързва езика, всички го знаят. Отпуска юздите на задръжките. Не че трезвен бях много срамежлив, но бирата ме окуражаваше. А и парите от допълнителните сделки, сключени благодарение на алкохолната муза, покриваха разходите за питиетата. Или поне така си казвах навремето.

Имаше и друго, освен глупавата идея, че впиянченият Едуард е по-добър търговец от трезвия Едуард — възгледите ми. Защото истината е, че се смятах за различен. Не, знаех, че съм различен. Понякога седях сам нощем и разбирах, че виждам света по съвсем свой начин. Сега знам какво е, ала тогава не успявах да изразя с думи усещането, че съм различен.

Заради това или въпреки това бях решил, че не искам да съм фермер цял живот. Знаех го от първия ден, когато започнах работа в стопанството. Поглеждах се, после поглеждах татко и осъзнавах, че не съм дошъл тук да си поиграя, а сетне да се прибера у дома да мечтая как разпъвам платната и отплавам в открито море. Не, това беше моето бъдеще и до края на живота си щях да отглеждам овце, да помагам на татко, да се оженя за местно момиче, да създам момчета, да ги обуча как да отглеждат овце като баща си и като дядо си. Виждах предначертаните си дни, опнати като спретнато застлано легло, и вместо да усещам топлия прилив на задоволство и щастие, ме обземаше ужас.

Такава е истината и няма начин да я представя по-благовидно. Съжалявам, татко, мир на душата ти, ала мразех работата си. След няколко бири обаче я мразех по-малко. Дали алкохолът ми помагаше да забравя неосъществимите мечти? Вероятно. По онова време не се замислях. Усещах само как върху рамото ми като настръхнала котка се мъдри погнуса от начина, по който ще се стече животът ми — или по-скоро от начина, по който вече тече.

Навярно бях малко недискретен по отношение на истинските си чувства. Понякога събратята ми в кръчмата долавяха, че се надявам животът да ми отреди по-добра участ. Защо да се оправдавам? Бях млад, безочлив и нетърпелив — смъртоносно съчетание дори в най-благоприятни времена. А тогавашните определено не бяха такива.

— Смяташ се за нещо повече от нас, а?

Често го чувах. В различни варианти.

Сигурно щеше да е по-дипломатично да отричам, ала аз не го правех и в резултат се забърквах в десетки схватки. Сякаш исках да докажа, че съм по-добър от тях във всяко отношение, включително в битките. Или по свой начин защитавах честта на името си. Да, бях пияница, бях похотлив, арогантен, лекомислен. Ала не бях страхливец. О, не. Никога не се побоявах да вляза в битка.

Безразсъдството ми се развихряше с пълна сила през лятото. Тогава бях най-пиян, най-необуздан и преди всичко трън в гащите. От друга страна, тогава бях още по-склонен да помогна на млада дама в беда.