Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Flag, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Историческо фентъзи
- Пиратски роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Оливър Боудън
Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Печатница: „Експертпринт“ ЕООД
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-389-280-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966
История
- —Добавяне
18.
Долзъл и Трафорд бяха палили фитили между пръстите на капитан Причард, за да го накарат да проговори. Няколко се валяха върху дъските на пода до буркан с течност. Помирисах я и установих, че е солена вода — сигурно я бяха изливали върху раните, та да станат още по-болезнени. Ръцете му бяха покрити с мехури, почернели на места, а на други — разкървавени като накълцано месо.
Огледах се за мях с чиста вода, питайки се защо Блейни не помръдва. Защо не продумва. Е, той не ме остави да се чудя дълго.
— Ти и аз, а? Заедно? — изръмжа той.
— Да — отвърнах сухо. — Късметлии сме, нали, друже?
Видях кана с вода върху дългата маса и тръгнах към нея. Той сякаш не долови сарказма ми.
— Какви ги вършиш? — попита ме.
— Ще измия с вода раните му.
— Капитанът не ни изпрати да го лекуваме.
— Боли го, не виждаш ли?
— Не ми говори така, нищожество! — изрева Блейни и яростният му глас ми смрази кръвта. Не смятах да му показвам обаче, че се страхувам. Не трепнах. Външно съм винаги непоклатим.
— За бой ли те сърбят ръцете, Блейни?
Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.
— Може би, може би…
В колана му бяха затъкнати два пистолета и сабя, но в ръката му сякаш от нищото изникна кама. Преглътнах.
— И какво смяташ да правиш, Блейни? Забрави ли, че нападаме друг кораб и ни пратиха да пазим капитана му? Не знам защо ми имаш зъб, но се опасявам, че трябва да отложим уреждането на сметките. Или имаш по-добра идея?
Блейни се ухили. В устата му проблесна златен зъб.
— О, имам друга идея, момче. Как ти се струва капитанът уж да се опита да избяга и да те убие междувременно? Или ти да се опиташ да му помогнеш. Развързал си пленника, а аз съм ви спрял и съм убил и двама ви? Тази идея ми харесва повече. А на теб?
Личеше си, че не се шегува. Отдавна чакаше сгоден случай. Несъмнено искаше да избегне боя с камшик, който би получил, ако ми се нахвърли безпричинно. Сега обаче му се удаваше подходяща възможност.
После нещо отклони вниманието ми. Коленичих да огледам ръцете на капитана и забелязах пръстена му. Дебел пръстен — печат със символ, който познах.
В деня, когато се събудих на „Император“, намерих лупа и огледах раните си. Бях порязан, насинен, изподраскан. Изглеждах така, както изглежда всеки пребит човек. Имах белег и от мъжа с качулката — пръстенът му бе оставил върху кожата ми отпечатък на кръст. Същия символ видях върху пръстена на капитан Причард. Въпреки страданията на клетника не се стърпях:
— Какво е това?
Гласът ми — малко по-остър и по-висок от необходимото — събуди подозренията на Блейни. Той се отлепи от затворената врата на каютата и тръгна към нас да погледне.
— Кое? — попита капитан Причард, ала Блейни вече стоеше до нас.
Той също забеляза пръстена, но се заинтригува не от значението, а от стойността му и без да се поколебае, го изтръгна от пръста на Причард, оголвайки изгорялата кожа. Писъкът на капитана отекна оглушително в каютата и стихна след доста време. Главата му пак се люшна напред върху гърдите, а от устата му се проточи дълга нишка слюнка.
— Дай ми го — казах на Блейни.
— Защо?
— Хайде, Блейни… — подхванах, ала чух нещо отвън и млъкнах.
— Платно на хоризонта — извика някой.
Не че забравихме враждата, по-скоро я загърбихме временно.
— Стой тук — нареди Блейни, стисна още по-здраво камата и излезе от стаята да провери какво става.
През отворената врата зърнах за миг суматохата, настъпила на палубата, сетне корабът се люшна и вратата се захлопна. Погледнах към капитан Причард, който стенеше от болка. Не исках да съм пират. Бях фермер от Бристол. Търсех приключения, вярно. Ала с честни средства, не с престъпни. Не бях разбойник. Не исках да изтезавам невинни хора.
— Развържи ме — каза капитанът с одрезгавял от болката глас. — Ще ти помогна. Ще те помилват.
— Ако ми обясниш какво представлява пръстенът.
Капитан Причард раздвижи бавно глава наляво и надясно, сякаш да се отърси от болката.
— Пръстенът? Какъв пръстен? — попита объркано, недоумяващ защо, за бога, този млад моряк му задава безсмислени въпроси.
— Загадъчен мъж, когото смятам за враг, носеше пръстен като твоя. Искам да разбера какво означава.
Той се опомни. Гласът му прозвуча дрезгаво, но отмерено.
— Означава могъщество, приятелю, огромна сила, която може да ти помогне.
— Ами ако я използват срещу мен?
— Това също може да се уреди.
— Имам чувството, че вече са я насочили срещу мен.
— Освободи ме и аз ще използвам влиянието си да разбера. Каквато и неправда да са ти сторили, ще се погрижа да я поправя.
— Въвлечена е жената, която обичам. И неколцина могъщи мъже.
Следващите му думи ми напомниха нещо, което мъжът с качулката каза в двора на фермата.
— Има по-могъщи от тях. Кълна се в Библията, момче, че терзанията ти са разрешими. Каквато и неправда да са ти причинили, има изход.
Пръстите ми вече се бореха с възлите, ала щом въжетата се развързаха и се свлякоха върху пода на каютата, вратата се отвори с трясък. На прага застана капитан Долзъл. Очите му се въртяха диво. Размахваше сабята си. Зад него цареше хаос. Мъжете, преди миг готови да нападнат вражеския кораб — сплотени, доколкото е възможно да е сплотено каперското войнство — внезапно се бяха разпръснали и се щураха напосоки.
Капитан Долзъл каза само една дума, но тя беше достатъчна.
— Капери! — каза той.