Оливър Боудън
Черният флаг (12)

12.

Дилан Уолъс ме назначи в екипажа на „Император“, който бе закотвен в бристолското пристанище и щеше да отплава след два дни. Върнах се у дома и съобщих на Каролин, мама и татко. Последваха сълзи, разбира се, обвинения и молби да остана, ала аз не отстъпих. Каролин излезе, отчаяна от новината. Обясни, че й трябва време да помисли. Застанали на прага, я проследихме с поглед как пришпорва коня и поема към Бристол да сподели със семейството си. Е, Емет Скот поне ще разбере, че изпълнявам договорката, рекох си. Надявах се и той да спази обещанието си.

Сега, години по-късно, не знам дали го е направил. Ала скоро ще науча. И ще настъпи денят на отплатата.

Тогава обаче бях млад, глупав и самонадеян. И безотговорен — толкова безотговорен, че щом изпратих Каролин, пак потеглих към кръчмите. Открих, че част от някогашната ми жизнерадост се е върнала, и разтръбих пред всички как ще отплавам и как скоро господин и госпожа Кенуей ще бъдат богаташи благодарение на морските ми подвизи. Насладих се на презрителните усмивки, с които ми напомняха колко се надскачам, как не притежавам необходимата смелост за целта, как не след дълго ще се върна с подвита опашка и как предавам баща си. Ведрото ми изражение не помръкна нито за секунда. Кимах им многозначително, сякаш им казвам: „Ще видите“.

Ала въпреки алкохола във вените ми и скорошното отплаване — или вероятно точно заради тях — думите им ме разколебаха. Питах се дали наистина съм способен да понеса живота в открито море, дали няма да се върна с подвита опашка. И да, знаех, че е възможно да загина. Те бяха прави и за друго — предавах баща си. Забелязах разочарованието, изписало се по лицето му, когато му съобщих новината, и то не го напусна оттогава. Тъгуваше навярно, понеже мечтата му да работим заедно във фермата — макар и поизбледняла — най-сетне бе зачеркната завинаги. Не само се канех да започна нов живот, но и охотно отричах стария. Животът, който той бе изградил за мен и за мама. Аз го загърбвах, решил, че заслужавам по-добър. Не бях обмислил какво въздействие ще окаже решението ми върху отношенията на Каролин с мама и татко, ала хвърляйки поглед назад, си давам сметка колко абсурдно е било да очаквам тя да остане във фермата.

На другата нощ се върнах вкъщи и я сварих облечена като за път.

— Къде отиваш? — попитах задавено след вечерта в кръчмата.

Тя сведе очи. До краката й лежеше чаршаф, свит на вързоп, който определено не хармонираше на дрехите й — по-елегантни от обикновено, както установих, щом се вгледах по-внимателно.

— Аз… — Най-после ме погледна в очите. — Родителите ми ме помолиха да отида да живея при тях. Съгласих се.

— Как така ще живееш при тях? Ти живееш тук. С мен.

Отвърна ми, че е трябвало да продължа да работя с татко. Да съм щастлив с това, което имам. Да съм щастлив с нея. През мъглата на изпитата бира й казах, че съм щастлив с нея и всичко, което правя, го правя заради нея. Тя бе разговаряла с родителите си, разбира се, и макар да очаквах баща й, този гнусен червей, да започне да я настройва срещу мен, не вярвах да се случи толкова скоро.

— Цял живот ли искаш да живееш със селянин? — кипнах.

Гласът ми прозвуча твърде остро. Спогледахме се. Уплаших се да не би татко да ме чуе. После тя си тръгна. Аз извиках след нея да я убедя да остане. Напразно.

На другата сутрин, вече изтрезнял, си спомних случилото се предишната вечер. Мама и татко ме гледаха мрачно и укоризнено. Харесваха, дори обичаха Каролин, защото преди години мама бе изгубила дъщеря и за нея Каролин бе не само дъщерята, която е нямала, а и помощник във фермата, при това срещу оскъдна надница. За да дава своя принос, така казваше.

— Докато дойде бебето — повтаряше мама и сръгваше с лакът татко, който се усмихваше широко.

— Може би скоро — отговаряше поаленяла Каролин.

Е, опитвахме. Заминаването ми обаче слагаше край на опитите. Освен че я харесваха и работеше във фермата, Каролин помагаше на мама и в счетоводството. Ала сега я нямаше — нямаше я, защото аз не бях доволен от живота си. Защото исках приключения. Защото пиенето вече не успяваше да разсее отегчението и унинието.

Попита ме защо не съм щастлив с нея. Бях щастлив с нея.

Ала доволен ли бях от живота си? Не, не бях.

Отидох при нея. Опитах се да я убедя да си промени решението. Беше ми съпруга, а аз все още й бях съпруг. Работех за доброто на семейството ни, за доброто и на двама ни, а не само за моето.

(Заблуждавах се, мисля, че е вярно. И изглежда до известна степен беше вярно. Ала знаех, а сигурно знаеше и тя, че макар наистина да исках да й осигуря охолен живот, исках и да видя света отвъд Бристол.)

Думите ми удариха на камък. Каза ми, че се страхува да не пострадам. Обещах да бъда предпазлив и да се върна с пари. Обясних й колко ми е нужна вярата й, ала тя сякаш не ме чуваше. Заминавах в същия ден. Сбогувах се с нея, събрах си багажа, окачих торбите на седлото и поех, сподирян от същите укоризнени погледи, които ме пронизваха в гърба като стрели. Здрачаваше се. Яздех с натежало сърце към „Император“. Вместо да ме посрещне с очакваната суетня на кораб, отплаващ на другата сутрин, палубата пустееше. Шестима мъже — моряци навярно — играеха на зарове. До всеки лежеше кожен мях с ром, седяха върху бурета, а за маса им служеше обърната щайга. Погледнах отново към „Император“ — преоборудван търговски кораб с висок корпус. Лампите не бяха запалени и парапетите светеха под лунните лъчи. Приличаше на заспал великан и макар и смутен от безлюдната палуба, изпитах благоговение от размерите и достолепието му. Да спя на хамак в търбуха му. Да се катеря по мачтите му. Гледах новия си дом.

Един от мъжете ме изгледа изпитателно.

— Какво те води насам? — попита ме.

Преглътнах. Почувствах се много млад и неопитен и внезапно се почудих отчаяно дали всичко, което говорят за мен — бащата на Каролин, пияниците в кръчмите, дори самата Каролин — не е вярно. Ами ако наистина се окажа негоден за живота в открито море?

— Дойдох да отплавам с вас — обясних. — Изпраща ме Дилан Уолъс.

Четиримата се разкикотиха и ме погледнаха още по-заинтригувано.

— Дилан Уолъс те нае, а? — каза първият. — И преди ни е изпращал хора. Какво умееш, момче?

— Господин Уолъс сметна, че съм способен да служа на кораба. — Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.

— Как е зрението ти? — осведоми се един от мъжете.

— Добре.

— Страх ли те е от височини?

Разбрах какво има предвид, когато ми посочи върха на мачтата, където се намираше гнездото на съгледвача.

— Господин Уолъс ме нае по-скоро за матрос — уточних.

Всъщност каза „офицер“, но не смятах да изплювам камъчето. Бях млад и нервен. Не глупак.

— Умееш ли да шиеш, момко?

Подиграваха ми се явно.

— Че какво общо има шиенето с мореплаването? — попитах дръзко въпреки обстоятелствата.

— Матросите трябва да умеят да шият, момче — обясниха ми.

Косите и на четиримата бяха прибрани в насмолени опашки, а изпод ръкавите и яките на блузите им надничаха татуировки.

— И да връзва възли. Бива ли те с възлите, момче?

— Ще се науча — отвърнах.

Огледах кораба — навитите платна, въжетата, увиснали на спретнати клупове от мачтите, месинговите дула на оръдията. Представих си, че съм като мъжете, седнали върху буретата — с обветрени лица, потъмнели от слънцето, и дръзки погледи на авантюристи. Господари на кораба.

— Ще се наложи да свикнеш и с доста други неща — обади се един от тях. — Да изстъргваш раковини от кила например и да запълваш процепите в дъските с катран.

— Страдаш ли от морска болест, синко? — попита друг. Определено ми се присмиваха. — Ще остане ли храната ти в корема, когато ни връхлети буря и вълните залашкат кораба?

— Предполагам — отвърнах и добавих, обзет от внезапен гняв: — Но не затова господин Уолъс прецени, че съм подходящ за член на екипажа.

Те се спогледаха. Израженията им се промениха едва забележимо.

— Нима? — Единият изпружи краката си, обути в мръсни брезентови панталони. — Защо според него от теб ще излезе добър моряк?

— Видя ме как се бия и според него ще съм полезен в битка.

— Боец си, а?

— Да.

— Е, ще имаш десетки възможности да докажеш способностите си, момче. От утре. Ако искаш, ще ги изпробваш и срещу мен.

— Как така утре? — учудих се.

Той вече бе насочил вниманието си към играта.

— Утре, след като отплаваме.

— Казаха ми, че ще отплаваме през нощта.

— Тръгваме утре, момче. Капитана още го няма.

Тръгнах си с мисълта, че навярно съм си спечелил първите врагове на кораба. Е, от друга страна, разполагах с още малко време. Време да се помиря поне с родителите си. Яхнах коня и поех към къщи.