Кристина Лорен
Красив непознат (8)

Седем

Ето защо Анди е успявал да свърши толкова много работа. Нищо не избистря ума повече от як оргазъм с разкошен мъж, който не очаква след това да изтичам и да му взема дрехите от химическото чистене.

В понеделник сутринта отидох на работа бодра, работоспособна, останах изцяло съсредоточена по време на събранието сутринта. Останалите изпълнителни директори и асистентите им вече бяха дошли. Бенет бе успял да свърши доста неща и както се очертаваше, щяхме да имаме много работа с новите двайсет клиенти. Бях затрупана. От една страна, беше хубаво, защото нямах време да мисля за Макс, да си представям различни техники за кастриране или да търся варианти да му направя някоя вуду кукла.

Но сред целия кошмар на натоварения ми график, докато бягах от среща в среща или претичвах до тоалетната, си спомнях за силното му голо тяло зад мен, за сладкото изтощение в ръцете ми, за ръцете му в косата ми.

Не затваряй очи, не затваряй шибаните очи, свършвам!

Независимо че беше много хубаво, че беше страхотно изживяване, в неделя сутринта бях леко депресирана. Не, не съжалявах за нищо, за нищо конкретно, но се чувствах доста неловко. Мина ми през ума, че вероятно създавам у него съвсем погрешно впечатление, лошо впечатление — да се появя в напълно непознат квартал и да му позволя да прави с тялото ми каквото си иска. И то пред стотици огледала, на място, където никой нямаше да ме чуе, ако се наложеше да викам за помощ.

Трябва обаче да призная, че под този доста тънък слой угризения и срам изпитвах истинска наслада от живота, никога не се бях чувствала по-жива. Той ме караше да се чувствам пазена, закриляна, колкото и странно да звучи, имах чувството, че каквото и да го помоля, ще се съгласи. Сякаш виждаше в мен нещо, което убягваше на всички други. Той не ме укори, не спори, не ме осъди, когато изложих исканията си в офиса му. Ни най-малко не се изненада, когато му казах, че няма да правим секс в моето или в неговото легло, че няма да прави секс с никоя друга, което беше доста крайно условие. И никакви легла!

Седнах зад бюрото си в офиса, затворих очи и споменът се върна. Споменът за Анди и последния път, когато правихме секс. Бяха минали повече от четири месеца от онзи жалък опит. Бяхме прекратили дори караниците за моята и неговата програма. На тяхно място обаче над връзката ни висна черната сянка на безразличието и липсата на каквато и да е интимност.

Опитах се да запаля някаква искрица, като се появих в офиса му една вечер, късно след работното време. Бях напълно гола под палтото, като не броим високите обувки. Ако знаех какво ме чака, нямаше да си направя труда или щях да отида в жълт карнавален костюм на патока Доналд. Беше стъписан от посещението ми.

— Не мога да правя секс с теб тук! — изсъска през зъби и погледна дали има някого зад мен.

Може би го каза, защото офисът беше мястото, където чукаше други жени. Никога през живота си не бях изживявала такова унижение. Не казах нищо, просто се обърнах и излязох. Прибра се много късно, целуна ме, направи си труда да ме разбуди, положи усилия да го направи бавно, да го направи хубаво. Но не беше хубаво, беше едно нищо.

Отворих очи, примигнах няколко пъти, защото в този толкова случаен момент истината ме порази. Макс ме караше да се чувствам толкова добре, толкова истинска и жива, а Анди бе успял да ме направи само нещастна. Време беше да порасна и да се държа като жена, да спра да се извинявам пред себе си и пред всички, че вземам от живота това, което искам.

* * *

Макар че изпитвах доста смущаващо за самата мен нетърпение и копнеех да го видя, мисълта, че рано или късно ще се обади, някак успяваше да спре въпроси от сорта: кога и къде ще ме заведе този път. И така цяла седмица. Но в петък след пладне, когато не бе драснал нито ред, изведнъж се замислих, че ако не иска да продължаваме така, просто няма да ми пусне съобщение. Не беше лишено от логика. Нямахме установен правилник кога, как и с каква деликатност ще прекратим това споразумение. Всъщност начинът, по който бях поставила нещата, условията, които го накарах да приеме, предполагаха точно такова безмълвно излизане от ситуацията. Не се обаждаш, изчезваш.

Имаше нещо много успокоително в нашето споразумение. Толкова беше необвързващо. Можеш просто да изчезнеш, да не се върнеш никога повече, без да се налага да се обадиш дори. Или? Но исках да го видя. Оставих телефона в шкафа на бюрото си, твърдо решена да не го вземам със себе си на срещата на екипа. Бяха минали едва десет минути от обсъждането на маркетинговата кампания на дамско бельо, когато започнах да си представям как Макс бавно събува моето бельо и как плъзга дантелата по краката ми. Станах, извиних се, че трябва да отида за секунда до офиса си, и взех телефона от шкафа.

Но все още никакво съобщение. По дяволите!

Когато се върнах в заседателната зала, Бенет прехвърляше слайдовете с бясна скорост. За мен не беше проблем, защото ги бях виждала, но за новопристигналите това бе нещо съвсем ново и при темпото, с което се сменяха картините, хората гледаха изумени, не разбираха нищо, а и при такава скорост на всеки може да му се завие свят и да си повърне обяда. Приближих се и казах тихо:

— Бенет, по-бавно!

— Моля? — Почти подскочи нервно, едва сдържаше гнева си. Преглътнах тежко. Добре, вече бяхме колеги, но Бог ми е свидетел, че все още се вцепенявах от страх, когато беше такъв. А това се случваше често.

— Мисля, че мина през маркетинговия сегмент прекалено бързо — поясних. — Ти самият го довърши едва вчера, а тези хора по това време бяха в самолетите за насам. Дай им време да го видят и да го разберат.

Той кимна сковано и обърна поглед към екрана. Почти чувах как брои на ум до десет, докато чака хората да видят изложеното на слайда. После се обърна и погледна към Клоуи. Тя го гледаше, захапала деликатно химикалката си, и едва се удържаше да не избухне в смях. Много се съмнявам, че Бенет изпитваше някакво съчувствие към служителите на „Райън Медиа“, които преди по-малко от ден бяха изтръгнали целия си живот с корените и се бяха преместили тук да работят за себе си и за него. Бенет беше от хората, които очакват човек в подобна ситуация да запомни седемдесет и две таблици с цифри в рамките на двайсет и четири часа.

— Така става ли? — попита и без да чака отговор, мина на следващия слайд.

Наваксвай или хващай самолета за обратно. Това бе казал на един от новите служители Коул.

Телефонът ми завибрира на масата, стреснах се, извиних се за прекъсването и поблагодарих на Вселената и на Бенет Райън за неговия неизчерпаем и на моменти увлекателен, дори забавен перфекционизъм и нетърпение, защото през последните две минути бях спряла да мисля и да се чудя защо Макс не се обажда и дали все още има интерес да се виждаме.

„Градската библиотека. Има някои доста интересни книги. Швартсман Билдинг, 6:30. Облечи пола, сложи най-високите си обувки и не слагай бельо.“

Усмихнах се. Макс беше щастливо копеле. Трябваше само да събуя бикините, за да съм готова за срещата.

Вдигнах поглед. Клоуи все така гризеше химикала си, но този път гледаше право в мен. Веждите й бяха повдигнати въпросително. Погледнах Бенет и се опитах да не обръщам внимание на изпитателния й поглед, но не можех да спра да се усмихвам.

* * *

В Ню Йорк има прекалено много забележителни емблематични сгради, но повечето си приличат малко или много. Всяка една носи бремето на историята, но само някои могат да се разпознаят отдалеч. Градската библиотека е сграда, която не можеш да не забележиш, не е възможно да не те зашемети с двата огромни лъва от двете страни на масивните стълби.

Бях го виждала четири пъти от вечерта, когато правихме секс в клуба, и въпреки че това бе планирана среща, когато забелязах моя красив непознат, имах чувството, че някой ме изрита в гърдите и ме остави без въздух. Той стърчеше над всеки и всичко край него и оглеждаше тълпата, търсеше ме с очи. Застанах на място и си позволих да го погледам, да го изпия с поглед. Черно сако, тъмносива риза, без вратовръзка. Косата му бе пораснала през последните две седмици и макар че личеше, че отгоре е по-дълга, харесваше ми да го виждам рошав. Представих си тази немирна коса между краката си. Стоеше неподвижно като изваяна статуя по средата на стълбите, а хората го заобикаляха от двете страни.

Искам да те видя гол под слънчевата светлина, помислих. Искам да видя снимка на голото ти тяло до моето голо тяло, а слънцето е точно над нас.

Точно тогава Макс ме забеляза. Хвана ме как тайно го гледам и му се възхищавам, но се усмихна с онази усмивка, с която казваше, че знае всичко, че разбира всичко. Вдигна пръст и ме подкани.

Когато се приближих до него, той каза:

— Залових те да ме гледаш.

— Това е долна лъжа — отвърнах и се засмях, но се наложи да погледна настрана от неудобство.

— За човек, който обича да го гледат в най-интимни моменти, си крайно срамежлива, когато те хванат в ролята на воайор.

Усмивката ми се стопи, усетих болка в гърдите. Отговорих, преди да си помисля:

— Просто се радвам да те видя.

Това определено го изненада, но успя да се съвземе и да пусне една от пленителните си усмивки.

— Готова ли си за игри?

Кимнах. Макар че думите му запалиха кожата ми, бях странно напрегната. Преди седмица се бяхме видели в компанията на стотици огледала, но все пак бяхме сами. В шест и половина в петък библиотеката се пукаше по шевовете от народ.

— Това ще е интересно — казах тихо, а той сложи двата си пръста под кръста ми и ме поведе.

— О, да! Повярвай ми, ще е много интересно — каза, наведе се и прошепна в ухото ми: — Това е точно в твоята сфера… на литературни интереси, искам да кажа.

Когато влязохме, той мина напред, а аз вървях зад него, сякаш бяхме двама напълно непознати, които влизат в библиотеката по едно и също време и по случайност отиват в една посока. Забелязах, че хората го заглеждат. Мъж и жена се спряха и започнаха да го обсъждат. Само в центъра на Манхатън един гений в инвестициите със слава на плейбой, или може би плейбой със слава на инвестиционен гений, може да бъде разпознат веднага.

Следвах го, без да обръщам внимание къде отиваме, бях прекалено заета да наблюдавам съвършено ушития му костюм, и по-точно — идеалните форми, които го изпълваха. По едно време намали ход и попита:

— Знаеш ли нещо за тази библиотека, Сара?

Опитах се да се сетя за някакви подробности, нещо, което да съм запомнила от телевизията и филмите.

— Май се сещам само за началната сцена на „Ловци на духове“ — признах.

Макс се засмя и ми обясни:

— Тази библиотека е известна с това, че разчита до голяма степен на филантропията на спонсори и дарители. Хора като мен, например. — Усмихна се и ми смигна. — Тези хора щедро подаряват цели колекции от книги, понякога прекалено щедро, и в замяна получават… някоя и друга услуга, която не се огласява, разбира се.

— Ясно — повторих.

После спря, обърна се и се усмихна.

— Това е известната Розова зала.

Огледах се. Беше топло и някак те примамваше да влезеш. Приглушени гласове, тихи стъпки, от време на време някой обръщаше страница. Погледнах към тавана. Беше много красив, като къс небе. Тежки полилеи, прозорци с формата на арки. За секунда ми мина през ума, че е решил да ме сложи да седна тук, на някоя от дървените банки в зала, претъпкана от кротко четящи хора. Макс се засмя, сякаш прочете мислите ми.

— Спокойно, дори аз не съм чак толкова смел — каза.

Помоли ме да изчакам, а той тръгна към другия край на залата да поговори с един възрастен джентълмен, който очевидно знаеше кой е Макс и какво прави за библиотеката им. Докато говореха, мъжът погледна към мен. Усетих, че се изчервявам. Веднага отместих поглед и започнах да разглеждам рисунките по тавана. Само след няколко минути вече вървях след Макс по някакви вити стълби със слабо осветление. Влязохме в малка стая, пълна с рафтове с книги. От пода до тавана.

Макс добре знаеше къде отива и какво търси, а аз се запитах дали често идва тук, или е намерил мястото по някое време през седмицата. И двете идеи ми допаднаха. Искаше ми се да мисля за него като за човек, който добре познава библиотеката и се разхожда из нея, сякаш работи в нея. Но беше хубаво да си представям как цяла седмица Макс мисли за срещата ни и се опитва да я направи вълнуваща и интересна. За мен.

Застанах в единия ъгъл между две редици. Имах чувството, че отрупаните с книги стени се затварят над мен, че ме притискат и ще ме смачкат всеки миг. Чух тихо покашляне и разбрах, че в залата има поне още един човек. Слабините ми се свиха на топка от очакването и напрежението. Макс взе книга от единия рафт, без дори да поглежда заглавието.

— Четеш ли еротика, Сара? — попита и се засмя от сърце на реакцията ми. Очите ми вероятно бяха изскочили от орбитите. Не съм светица, не съм против такава литература, но честно казано, никога не бях ходила да търся такова нещо за собствената си библиотека, не смятах, че е нещо, което си заслужава да се чете.

— Ами… рядко.

— Рядко или никак?

— Е, чела съм някои романтични романи…

Той започна да цъка с език и да върти глава.

— Не, не, не говоря за нещо софт, с някакви корици с мъже с голи мускулести гърди. Говоря за книги, които разказват какво усеща жената, когато мъжът влиза в нея. Сладката болка, когато езикът му се плъзга между краката й, книги, в които мъжът опитва вкуса й. Имам предвид книги за чукане.

Сърцето ми блъскаше като бормашина. Докато говореше, болката в слабините ми ставаше толкова непоносима, че ми идеше да се свия надве.

— В такъв случай, не съм чела такива книги.

— Е, радвам се, че се появявам съвсем навреме, за да запълня този значителен пропуск. Няма нужда да ми благодариш, минавам случайно и веднага помагам.

Погледнах книгата. „Делтата на Венера“ на Анаис Нин. Заглавието ми беше познато, репутацията на книгата — също. Едва ли има човек, който да не е чувал за тази… творба.

— Супер, да видим за какво става дума — казах и обърнах книгата да видя баркод или номер, но нямаше нищо. Беше с кожени корици, по всичко личеше, че е рядко издание. — Ще я вземем с нас ли?

— О, не, не. От тази зала не могат да се изнасят книги. Всъщност много малко книги в библиотеката могат да се изнасят — поясни. — И ако я вземем, няма да е забавно, нали? Акустиката тук е приказна — с дървените тавани и стени и какво ли още не.

— Какво? Тук ли? — Бях леко разочарована. Колкото и да ми харесваше идеята да чета нещо такова с Макс, не можех да отрека, че бях подготвена за една дива вечер с него, а не с някаква книга.

— Ще ми почетеш ли?

— Ще чета еротичен роман сега?

— Да. И вероятно ще искам да те чукам тук. Миналата седмица можеше да си позволиш да си шумна, но, страхувам се, че този път ще се наложи да си много тиха — каза и отмести кичура от лицето ми. Устните му бяха свити.

Преглътнах тежко. Не бях сигурна, че това са думите, които исках да чуя. Не бях сигурна дали това ме ужасяваше и ако беше така, защо ме ужасяваше. Погали ме по гърба ми, сякаш да ме успокои. Дланта му беше топла, а пръстите му достатъчно дълги, за да покрият целия ми гръден кош.

— Ти беше така мила и щедра да ми дадеш един петък. И ми каза да няма никакви легла — каза той. — При тези обстоятелства не ми даваш голям избор, нали? А аз искам да правя с теб неща, които не си изживявала досега, искам да е интересно и вълнуващо. За теб.

— А ти? Ти правил ли си тези неща? — попитах и пак се замислих откъде познава тази зала толкова добре. Той поклати глава.

— Много малко хора имат достъп тук. Освен това те уверявам, че никога не съм чукал жена в библиотека. Не знам защо имаш такова мнение за мен. Може би си мислиш, че съм някакъв експерт в тези неща, но в повечето случаи е било в лимузината на път да оставя някоя до тях. Може да съм задник, но не съм мъжка курва, ако трябва да ти отговоря изчерпателно и сериозно. Това е положението.

Фактът, че не беше женен, означаваше само едно — той обичаше свободата си. Нямаше защо да си въобразявам друго. И макар че уговорката включваше само секс, той беше първият мъж в живота ми, който не настояваше да знае подробности, не питаше; и въпреки това — някак знаеше. А и цяла седмица бях копняла само за едно — да ме докосне.

Вдигнах ръце и приближих лицето му към моето.

— Няма значение. Наистина! Харесвам лошото момче в теб.

— Никога няма да бъда лошо момче с теб. Напротив, ще бъда мил. — Засмя се с устни върху моите. — Въпреки че отказваш да седнеш в колата ми, отказваш да се качиш до нас за едно чукане. Караш ме да променям навиците си.

Никой не можеше да ни види от другия край на малката зала, но ако някой тръгнеше по нашата редица да търси нещо конкретно, щяха да ни хванат. Нещо у мен започна да боли толкова силно, а сърцето ми заблъска лудо. Макс направи крачка към мен и се наведе да ме целуне. Не спираше да се усмихва, дори в целувката.

— Спазвам правилата ти, но това не значи, че винаги го правя с удоволствие. Изтрих видеото, но трябва да призная, че ужасно съжалявам. Ще ми позволиш ли да направя снимки тази вечер?

Толкова малко думи и вече се топях и втечнявах. Като топъл мед.

— Да.

Той се усмихна и за секунда си помислих, че току-що съм сложила частичка от душата си право в ръцете на дявола. Но след това ме целуна и прошепна:

— Знаеш, че никога няма да ги покажа на друг. Никак, ама никак не ми се нрави мисълта друг мъж да те види така. Когато ме напуснеш, не завиждам на следващия след мен. Горкият нещастник. Ще трябва да се напъва сам да мисли нови начини да те задоволи. Това сега е само между мен и теб.

— Когато аз те напусна?

— Или когато всичко свърши — каза и сви рамене. — Кажи го, както искаш.

— Днес се замислих… дали ще се обадиш. Мислех си, че ако не искаш да ме видиш, просто няма да пуснеш съобщение. И така ще приключиш с мен.

— Не. Мисля, че това е възможно най-нелепият начин да скъсаш с някого — каза и се замисли. — Ако някой от нас иска да приключи, нека поне има доблестта да си го каже. Става ли?

Кимнах. Изпитах нечовешко облекчение, но не знаех защо. Макар да направих тази сделка със себе си и с него и ограничих нещата само до сексуална връзка, започнах да подозирам, че ако един ден свърши… ще ми липсва. Не сексът, той ще ми липсва. Не само любовникът Макс. Всъщност той беше толкова забавен, с него всичко беше леко, лесно. Ала той бе играч, следователно едва ли приемаше нещата по-сериозно, отколкото самата аз ги приемах… с две думи, приемаше го като игра.

— Сега, след като уточнихме това… — Той ме обърна с лице към рафтовете, протегна ръце през тялото ми и отвори книгата на страница, която явно познаваше добре. Бе притиснал тяло зад мен, рафтовете с книги се издигаха пред мен — чувствах се като заровена… или по-скоро като добре пазена. — Чети — прошепна. Горещият му дъх опари ухото ми. — Започни от тук.

Трябваше да започна от средата на главата. Не знаех какво се е случило до момента, не знаех от чие име се разказва книгата, но веднага ми стана ясно, че тези подробности нямат значение. Навлажних устни и зачетох:

— Антонио бе очарован от бялата й кожа, от прелестните й гърди, от тънкото й кръстче…

Макс плъзна ръка под полата, по бедрата и около ханша, спря на корема ми за малко, а след това обхвана гърдите ми с едрите си длани.

— Колко си мека — прошепна. Спусна едната си ръка между краката ми и започна да ме дразни. Усещах, че съм много мокра. Беше изключително трудно да се съсредоточа върху обикновени думи, написани на английски език, който до този момент си мислех, че мога да чета, но се опитах да продължа. Макс ме пусна и чух как разкопчава колана си. Почти не разбирах какво чета, защото цялото ми внимание бе насочено към движенията му, които не виждах, но чувах странно добре, сякаш слухът ми се бе увеличил десетократно.

Можех ли изобщо да се справя с подобна задача? Това не беше дансинг с вибрираща музика, претъпкан с танцуващи тела. Това не беше празен ресторант и ръката на Макс под масата. Това беше най-известната обществена библиотека. Тук имаше красиви тавани, мраморни подове и редки книги… това беше история. Откакто влязохме, не си бяхме позволили да говорим с нормален глас, хората тук шепнеха. И сега щяхме да правим секс? Едно е да си го представяш, друго е да си на място и всъщност… вече да го правиш. Бях много притеснена. Не, не притеснена. Бях ужасена. Но в същото време тялото ми вибрираше от вълнение, кръвта блъскаше във вените ми. Четях, сякаш сега се учех да сричам.

— Съсредоточи се, Сара.

Премигнах, пак погледнах към страницата и с мъка концентрирах вниманието си върху написаното.

Всичко го караше да се усмихва. Представи си как целият свят навън се е затворил и сега бе останал сам със своето сексуално пиршество. Предпочиташе да мисли, че няма да има утре, че няма да се вижда с никакви други хора, че на тази планета съществува само тази стая, само този следобед, само това легло.

— Прочети пак последния абзац — каза и вдигна полата ми.

Само тази стая, само този следобед, само това легло.

Точно се канех да го прочета отново, когато той се плъзна в мен без никакво предупреждение. Нямаше нужда да ме гали, да ме дразни, да ме възбужда. Бях предостатъчно мокра. Трябваше само да ми даде една книга, да ме докосне набързо тук-там и да ми позволи да слушам как се съблича. Да ме разцепи на две без предупреждение! Най-върховното удоволствие в целия ми живот. Простенах.

— Тихо — напомни ми той, излезе леко и пак се плъзна докрай в мен. Беше толкова голям, толкова твърд. Спомних си как ме заболя предния път, когато ме чука отзад пред огледалата. Спомних си как посрещах гладно, но и със страх, всеки негов брутален тласък. Когато видя лицето ми, секунди преди да свърша, в стотиците огледала, бях сигурна, видях с очите си как това го довърши. Онова, което видях на лицето му в онзи миг, беше върховната точка на онази вечер, беше по-силно и помитащо дори от оргазма ми.

Бяхме в дъното на една от забутаните редици с книги, но чувах звуци, знаех, че има и друг. Може би през няколко реда от нас. Макс плъзна ръка и започна да гали клитора ми. Забих зъби в устната си, за да не извикам.

— Чети.

Шегува ли се? Ако допуснех дори за секунда гърлото ми да се отвори за някакъв звук, не можех да гарантирам, че ще е точно литературно четене.

— Не мога — почти изцвилих.

— Разбира се, че можеш — каза, сякаш беше супер лесно — поемам въздух десет пъти и — хоп… готово. Продължи да гали клитора ми и добави: — Но ако не искаш, можем да спрем дотук.

Погледнах го недоволно през рамо и се опитах да не обръщам внимание на тихия му смях. Нямах никаква представа докъде бях стигнала, какво се случваше в проклетата книга, освен че Антонио бе разкъсал роклята й, но бе оставил големия й, тежък колан. Едва усещах дробовете си, с мъка ги накарах да заработят. Все пак не бях сигурна дали пък наистина не възнамерява да спре, така че продължих да чета. Явно напрежението в гласа ми го побъркваше, защото усещах как здраво стиска ханша ми и едва се удържа. Усещах, че е готов.

— Моля те… — простенах.

— За бога, чети — каза задъхано.

Най-накрая успях да навържа думите. Откъсът ставаше все по-разпален. Толкова описателен, подробен. Наричаше влагата между краката й „мед“. Този мъж в книгата смучеше и вкусваше всеки сантиметър от тялото й, а нейното желание бе така мощно и неконтролируемо като моето. За огромен мой ужас, усетих как влагата потича между краката ми, по бедрата. Той усети, потръпна, изгуби ритъм. Знаех, че губи и търпение. Не можеше да пусне ханша ми, а другата ръка… предположих… бе заета да прави снимки с телефона.

— Мамка му, Сара, докосвай се.

Хванах книгата в една ръка, закрепих я между китката и сгъвката на лакътя си, а другата плъзнах между краката си. Започнах да разтърквам клитора си. Беше толкова набъбнал, толкова натежал от наближаващия оргазъм, който се отприщи след секунди. Последните ми думи излязоха така:

— … макар че… щеше да откачи… от омраза… и щас… тие…

Когато мускулите ми спряха да треперят, той увеличи темпото, изпълни ме докрай, няколко тласъка му бяха достатъчни. После застина, опря устни във врата ми и заглуши стона си.

В стаята настана ужасяваща тишина. Нямах никаква представа, че сме били толкова шумни. Прошепвах всяка дума, която четях, знам това със сигурност. Но дали не бях много шумна, докато свършвах? Помнех само как се изгубих напълно в него, как изгубих представа за всичко останало. Той се отдръпна, простена тихо и прошепна:

— Връщам се веднага.

Изправих се и изпънах дрехите си. След малко се върна и ме целуна сладко по врата.

— Прекрасно, нали? — Обърнах се с лице към него. — А сега, според твоите правила, идва времето да се разделим — каза и закопча сакото си.

Направих се, че оправям роклята си, нещо, което вече бях свършила. Но наистина това бе уговорката. Аз, не той, а аз бях поставила тези условия, но се почувствах много… странно. Той ме гледаше закачливо, сякаш ми казваше: Ето, току-що изживя страхотен оргазъм благодарение на мен и изглеждаш малко зашеметена, но беше дотук. Това са тъпите ти правила!

За секунда бях склонна да призная на глас, че наистина е глупаво. Но вместо това казах:

— Много добре, радвам се, че се разбираме така добре, от половин дума.

Той се засмя и остави книгата обратно на рафта.

— И най-хубавото е, че това няма да се появи на шеста страница, нали? Брилянтен секс и никой не знае за него. Да, разбираме се от половин дума.

— Не ти ли писва? — попитах. — Искам да кажа, не ти ли писва хората да наблюдават всяко твое движение?

Помнех вечни коментари (някои недружелюбни) за косата ми, за облеклото ми, когато се появявах с Анди на разни събития, коментарите за теглото ми. Някои казваха, че съм отслабнала, други, че съм напълняла. Коментираха с кого се виждам, къде. Чудех се дали и при него е така.

— Не съм знаменитост, но знам, че хората искат да знаят какви съм ги намислил. Повечето четат тези глупости, защото очакват да се забавлявам. Искат да вярват, че съм такъв, какъвто ме показват във вестниците.

Доста оптимистично изказване.

— Сериозно ли говориш? Аз пък си мисля, че те преследват, за да те хванат някъде без панталони.

— Я чакай, нима и ти не търсиш същото? — засмя се той. Истината боли. — Този образ на мъжка курва им е удобен, но е съвсем неточен. Не чукам различно момиче всяка вечер.

Вдигнах се на пръсти, целунах го и добавих:

— Е, това е вярно, поне за последните седмици.

За миг очите му загубиха блясъка си, изглеждаше объркан.

— Да, много правилно.

Наведе се, обгърна лицето ми с длани и ме целуна нежно.

— Да тръгваме — каза.

Кимнах все още замаяна. Тръгнах пред него, излязохме в централната част на Розовата зала. Нищо не се бе променило. Хората говореха тихо, чувах как прелистват книгите си, никой не вдигна поглед към нас, не представлявахме никакъв интерес.

Имаше тръпка в това, което направихме, никой не бе разбрал, но беше достатъчно ние да знаем. Бяхме вече към изхода, когато той ме хвана за ръката и ме дръпна назад в един ъгъл.

— Само още една, за последно — каза и ме целуна. Устните му бяха меки, сладки, не бързаше да ме пусне, сякаш чакаше аз да го отблъсна. Погледнах го в очите. Едва преглътнах. — До следващата седмица, Цвете.

И замина. Гледах го как прекосява фоайето и как силуетът му изчезва навън в здрача.

Колко ще съжалявам за тези пропуснати мигове, когато всичко свърши!