Кристина Лорен
Красив непознат (6)

Пет

В понеделник сутринта намерих Клоуи в офиса й, който изведнъж се бе напълнил с кашони. Беше застанала до прозореца и гледаше навън. Багажът й беше пристигнал и докато я гледах как се суети и мърмори, разбрах, че никак не й се занимава да разопакова точно сега.

Бях прекарала по-голямата част от уикенда, разкъсвана между ужаса и щастието от това, което бях направила на благотворителната вечеря. Пристигнах на работа твърдо решена да спра да се взирам във всяко свое действие, да не разглеждам под лупа поведението си и да не мисля какви изводи може да си направи човек за мен след подобна постъпка.

В събота не си легнах до полунощ и за нещастие успях да мина през всички договори, които трябваше да запълнят времето ми през седмицата. Прегледах и фактурите. Трябваше да се обадя на няколко места, но освен това нямах абсолютно никаква работа. А напоследък, както се видя, когато Сара остане без работа, започва да върши необясними неща.

— Имаш ли нужда от помощ?

Клоуи се засмя и се отпусна драматично в креслото си.

— Не знам откъде да започна. Едва приключихме с багажа в нашия апартамент. Толкова съм изморена. Имам чувството, че току-що съм опаковала всички тези неща и сега трябва да ги разопаковам.

— Започни с библиотеката. Винаги се чувствам по-организирана, когато видя библиотека със старателно подредени книги и папки. От там нататък е лесно.

Тя се надигна с мъка и отегчено тръгна към няколко големи кашона, стоварени до стената.

— Хареса ли ти вечерята в музея?

Отворих един кашон с канцеларски материали и намерих канцеларски нож.

— О, да.

Усетих, че ме гледа, изучава ме, имах чувството, че погледът й притиска лицето ми, огъва го, че иска да счупи изражението ми. Може би трябваше да кажа още нещо по въпроса, но докато се чудех какво да добавя към това „О, да“, главата ми се изпразни. Не се сещах какво се казва в… общия случай.

Какво всъщност се случи? Пристигнахме. Ядохме някакви предястия. С Макс танцувахме, после аз го накарах да снима, докато се чукаме на масата. Мина много време, преди да се сетя за подробности от вечерята, от търга, където Макс трябваше да присъства, от красивата градина, където бях избягала след нашата… среща. До този момент вече не се сещах какво да кажа на Клоуи.

— Радвам се — каза. Усетих усмивката в гласа й. — Радвам се, че се съгласи да дойдеш. Макс и Уил го правят всяка година. Събират страшно много пари за благотворителност. Удивително! Мисля, че е много мило от тяхна страна.

— Мило, да, удивително мило — казах и си представих Макс в смокинг. Човекът бе роден в костюм и вратовръзка. Всъщност, изглеждаше доста удивително и мило и полугол.

Погледнах през прозореца и си спомних как дъхът му пулсира във врата ми.

Не, не спирам, изръмжа в шията ми и разпери ръка върху гърдите ми. Искам да вляза по-дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко! Гърдите ми не са малки, но в онези огромни длани просто изчезваха. Имах чувството, че може да ме вдигне и да ме скърши на две. Но вместо да се страхувам, аз разтворих краката си още по-широко, за да го усетя по-дълбоко.

— По-силно!

— Кое? Ръката ми или пенисът ми?

— И двете — казах и той се наведе и захапа шията ми.

Сетих се за снимките, които направи, и потреперих. Опитах се да не си представям как ги гледа и какво прави, докато ги гледа.

Клоуи се покашля и извади някакви брошури от единия кашон. Наложи се да примигна няколко пъти, за да се върна в стаята. Господи, откъде се взе това нещо в мен?

— Видях те да говориш с Макс — каза тя. — Освен това танцувахте на няколко парчета. Познавате ли се отнякъде?

Тази жена можеше да чете мисли. Какво, по дяволите, искаш да ти кажа, Клоуи, помислих си, но без да поглеждам към нея. С поглед, забит в земята, измънках нещо от сорта, че сме се запознали на… това нещо в петък.

— Мисля, че е разкошен мъж — каза.

Муш, муш. Мушкай с острието в раната!

Усещах, че ме гледа. Клоуи не беше от хората, които намекват, тя не познаваше такова нещо като деликатно питане, подхвърляне на намек. Не, нейните намеци се сипеха по главите на нещастните хора като гръмотевици, като бомби от вражески самолети.

— Не мислиш ли, че е много красив мъж?

— Откажи се — казах и завъртях отегчено очи. Нямах намерение да седя и да й гукам колко красив е Макс Стела. — Изглежда супер. Това е.

Тя се засмя и сложи няколко книги на библиотеката.

— Добре. Просто исках да се уверя, че не е успял да те омае. Изглежда страхотен човек, но определено не си поплюва с жените. Играч е. Но в негова защита може да се каже, че е доста откровен и не крие нищо.

Тя не откъсваше очи от мен, а аз се опитвах да не реагирам, да не се издам. Сякаш искаше да ми напомни за Анди и за всичко, което изживях покрай него. И може би в друга ситуация, ако кажеше нещо подобно след година-две, щяхме да се засмеем и някоя от нас да каже: Да, познаваме такива. Но сега след думите й последва неловко мълчание.

— Извинявай — каза тихо тя. — Знам, че е прекалено рано да бъркам в раната. Знаеш ли, Бенет и Макс са били заедно в университета?

— Да, каза ми нещо такова. Не знаех, че Бенет е учил в Англия.

— Да, в Кеймбридж. Макс му е бил съквартирант от първия до последния ден. Не ми е споделял много за онзи период, но единствената история, която ми разказа… — Поклати глава с неодобрение и продължи да вади разни неща от кашона.

Не трябваше да ме интересува, нали? Защо да ме интересува? И понеже не ме интересуваше, започнах с интерес да изучавам палеца си. Едва тогава забелязах, че съм си порязала пръста.

Събирай си ума, Сара. Толкова си обсебена от този Макс, че вече не усещаш и болка. Погледни се колко си жалка!

И така, как се държи човек, когато се прави, че не иска да слуша скучните случки и истории, които Клоуи е чула от мъжа си. Искам да кажа, че щом Бенет не е споделил много, значи е споделил… нещичко. Нали така?

Започнах да подреждам някакви списания по азбучен ред и се правех на погълната от работата, но накрая въпросът така напираше в гърлото ми, че започнах да се задушавам. Предадох се.

— И какво чак толкова са правили?

— Момчешка му работа — каза разсеяно тя. — Играли са ръгби, варили са си бирата сами в общежитието, луди партита след това. Бягали са от общежитието с влак до Париж, луди приключения в Париж.

— Луди приключения? — Честно, исках да я удуша.

Тя ме погледна, като че се сети за нещо и в очите й заигра палаво пламъче.

— Ей, като стана дума за бягства… — Стомахът ми се срина буквално до коленете. — В петък вечерта изчезна някъде. Нямаше те цял час. Къде ходи? Къде забягна?

Лицето ми пламна, покашлях се и надянах дълбоко умислена физиономия, сякаш наистина ми бяха необходими гигантски напъни да се сетя какво съм правила през въпросния час.

— О, излязох да се поразходя из градината и после пообиколих насам-натам. Стори ми се доста задушно вътре.

— Мамка му! А аз се надявах да си се запознала с някое от онези красиви момчета, които поднасяха напитките, и да са те изчукали на някоя маса.

Задавих се, започнах да кашлям, гърлото ми изведнъж пресъхна и не можех да спра проклетата кашлица. Клоуи стана и ми донесе чаша вода. На лицето й грееше усмивка, която ме наведе на изключително неприятното подозрение, че се досеща за нещо.

— Винаги започваш да кашляш, когато си притеснена, а в момента даже си откачила от ужас.

— Добре съм.

— Плитка лъжа. Кажи ми!

Нямаше сила на света, която да ме накара да я погледна.

Спокойната й усмивка и търпеливото й изражение винаги ме караха да си казвам всичко, до най-малката подробност.

— Няма нищо за казване.

— Сара, когато се върна от тази „разходка в градината“, изглеждаше… — Тя се позамисли, прибра един кичур зад ухото си и се усмихна дяволито. — Е, знаеш как изглеждаше. Изглеждаше като току-що изчукана.

Разрязах тиксото на един от кашоните и извадих няколко списания за дизайн. Подадох й ги и казах:

— Прекалено е объркано и откачено, за да мога да ти го обясня.

— Ти шегуваш ли се? Говориш с жена, която е правила секс с шефа си на площадката между осемнайсетия и седемнайсетия етаж.

Вдигнах глава и избухнах в смях. Пийнах още малко вода, за да успокоя кашлицата.

— Господи, Клоуи, тази… подробност не я знаех. Сега, като се замисля, добре че никога не слизах по стълбите. Би било супер неловко да те видя там.

— Беше голяма лудост, няма нищо по-откачено от това — каза и ме погледна с разбиране. — Пък може да има и по-луди неща от нашите глупости, ти ще ми кажеш.

— Добре. Помниш ли, когато ти казах за онзи секси мъж, с когото се запознахме в бара в събота?

— Да. И?

— Той беше на партито в петък.

Тя се зачуди, може би прехвърляше през ума си кой ли може да е.

— На партито за събиране на помощи?

— Аха. Намери ме пред тоалетните — излъгах и погледнах през прозореца, за да не ме усети, че продължавам да не й казвам цялата истина. — Е… с него. Предполагам, че затова съм изглеждала пораздърпана.

— С него… какво?

— Ами с него в празната бална зала. — Погледнах я в очите. — На една маса.

Тя извика възторжено и започна да пляска с ръце.

— Какво зверче си само!

Макс ми бе казал същото, но по съвсем различен начин. За секунди пак потънах в спомена как ми говореше. Загубвах ума и дума. Не можех да се разбера. Нямах никаква посока, никакъв ориентир. Как е възможно да те боли за човек, когото дори не познаваш, да се чудиш какво ли прави сега, да се питаш през петнайсет секунди дали разглежда снимките, на които си легнала под него и той те чука?

— Винаги съм знаела, че го носиш в себе си, Сара — добави Клоуи.

— Проблемът е, че не искам връзка точно сега. Но дори и да исках, имам чувството, че той не е готов за обвързване — казах и млъкнах, преди да й кажа повече от необходимото. И ако по някакъв начин върнех темата към репутацията на Макс, веднага щеше да се досети кой е. Тя ме слушаше с разбиране и одобрение, без да спира да вади каталозите от кашона.

— Но, Клоуи, с него е толкова забавно. А ти знаеш много добре как бяха нещата с Анди.

— Точно това имам предвид, затова те насърчавам. Не ти казвам — хайде, давай смело напред, но пък погледни и от друга страна: за три години сме вечеряли с теб и Анди само пет пъти. Познавах го повече от вестниците и от това, което ти ми споделяше. Винаги съм била убедена, че използва репутацията на семейството ти, за да се подреди някъде по върховете на стълбата, че използва името ти, за да създава връзки.

Изведнъж почувствах вина, неудобство, срам. Поех дълбоко дъх, издишах бавно.

— Знам! — Колко болеше да ти го кажат! Едно е да си представяш как изглеждаш в очите на хората и съвсем друго — да ти кажат в лицето, че си бил пълен глупак. — Винаги се притеснявах, че ако кажа нещо за него, ако споделя пред други хора, ще се разчуе, ще унищожа имиджа му. Освен това ние не бяхме като теб и Бенет. Когато ти и аз се запознахме, нещата при мен и Анди не бяха нито забавни, нито весели. Анди винаги е бил лицемер, толкова фалшив, пълен неудачник с вид на гигант. А на мен ми отне прекалено дълго време да го разбера. А това, което се случи в петък… беше забавно, беше весело, различно.

— Ей, успокой се! — каза тя и вдигна глава от кашона. — Знаех, че е нещо такова. Значи не е като с Анди, което е добре. — Обърна се и се зарови в друг кашон.

— Не, не е.

— И ти харесва?

— Поне физически — да, което на този етап ме удовлетворява.

— Тогава какъв е проблемът? Това е чудесна възможност за теб.

— Дори мисля, че физическият контакт е малко… интензивен. Но все още не е спечелил доверието ми.

Тя остави списанията, които бе помъкнала към библиотеката, и ме погледна.

— Сара, знам, че това, което ще ти кажа, ще ти прозвучи налудничаво, но, моля те, изслушай ме.

— Да, разбира се.

— Когато с Бенет… започнахме… не знам дали има дума за това нещо между нас, всеки път бях убедена, че е за последно, че никога няма да допусна да се повтори. Борех се със себе си да не се връщам при него. Но се връщах. И всичко се повтаряше отново, и отново, докато останах без никакъв избор и се предадох. За наш късмет, не мисля, че някога ще спрем да изпитваме един към друг това, което изпитвахме още в самото начало. И само ще добавя, че и аз не му вярвах. Дори не го харесвах. На всичкото отгоре ми беше шеф. Мислиш ли, че не съм вярвала, че е най-неподходящият мъж за мен в целия свят? И съм грешала.

Тя се засмя, погледна към бюрото си, проследих погледа й и видях, че единственото нещо, първото нещо, което бе успяла да извади и подреди, преди да вляза, бе снимката с Бенет от вилата във Франция, където й бе предложил брак.

— Мисля, че ако тогава си бях позволила да се забавлявам от самото начало, тази връзка нямаше да ме погълне така, както се случи по-късно, нямаше да ме изцеди, щях да имам повече време да й се насладя и по-малко време да си задавам тъпи въпроси и да се чудя как да бягам от нещо толкова хубаво.

Започвах да разбирам какво има предвид с това да те погълне една връзка. Бях наясно, че съвсем съзнателно се боря с Макс, със самата мисъл за Макс, но моите причини бяха съвсем различни. При тях трудностите идваха от това, че той й беше шеф, от сблъсъка на два силни характера. А при мен… аз не исках да бъда ничия, не исках да принадлежа на никого, поне за известно време. И макар че цялата тая работа с Макс бе напълно ненормална, различна от всичко, което бях изживявала в живота си, макар че с него самата аз бях толкова различна, не можех да отрека, че ми харесваше. Много.

— Аз наистина го харесвам — казах много предпазливо. — Но не мисля, че е мъж за дълготрайна връзка. Всъщност, в последното съм убедена. От друга стана, в момента не съм подходящ партньор за дългосрочни връзки, не съм готова за обвързване.

— Няма нищо лошо. Може да се виждате като секс другарчета, да се чукате от време на време.

Засмях се и зарових лице в дланите си.

— Клоуи, чий е този живот все пак?

Тя ме погледна почти майчински.

— Сара, животът е само твой, на никого другиго.

* * *

Заварих Джордж с вдигнати на бюрото ми крака и разтворен вестник.

— Да не се прекършиш от бачкане — казах с усмивка и седнах на ъгъла на бюрото.

— Ще се прекършвам през обедната почивка, а ти, мила, имаш пратка.

— Къде я намери? При фирмената кореспонденция ли?

Той поклати глава, вдигна пакета от скута си и го размаха пред очите ми.

— Не, лично доставена от един много сладък куриер с колело. Трябваше да се подпиша за пратката и да се закълна, че няма да я отварям!

Изскубнах я от ръката му и мислено го пратих по дяволите.

— Няма ли да ми кажеш от кого е?

— Нямам рентгенови очи, Джордж, а и ти няма да си тук, когато я отворя, така че — излизай от офиса ми.

Той се опита да протестира, свали крака от бюрото ми с неохота и излезе. Не забрави да затвори вратата.

Гледах пакета, опипвах го, стори ми се, че е нещо като рамка. Сърцето ми подскочи в гърлото. Между хартията и съдържанието на пакета бе пъхната бележка.

„Цвете,

Отвори го дискретно. Тази ми е любимата.“

Твой Непознат

Чувствах се като застанала на ръба. Ако прекрачех, щях да отприщя сила, която после нямаше да мога да спра, а едва ли бих могла да задържа и побера в себе си. Пак погледнах към вратата да се уверя, че е затворена, и трескаво отворих пакета. Наистина беше рамка. Съвсем семпла, от тъмно дърво, една-единствена снимка. Извивката на талията ми и гладкият ми корем. Не се разбираше, че лежа на маса, но пръстите на Макс се виждаха, впити в бедрата ми, сякаш да ме закове на място. По кожата ми минаваше слаб лъч светлина, може би бе направил снимката, когато вратата се отвори и чухме как някой се разхожда из залата — точно пред паравана. Вероятно бе направил снимката в мига, в който влизаше в мен. Затворих очи и си спомних как изживях оргазма си. Беше като оголен кабел, захранващ стотици лампи, който някой бе мушнал в контакта, но вместо електричеството да освети залата, то бе минало през тялото ми. Пръстите му по клитора ми бяха като локални къси съединения. Исках да притисна краката си, за да поема по-леко мощната вълна, но той не ми позволи. Държеше краката ми разтворени между вибриращите си бедра.

Сложих рамката и бележката в чантата си. По тялото ми се разля топлина, пълзеше като бръшлян по стена. Дишах трудно, а не можех дори да отворя прозорец на такава височина над улицата.

Как знаеше?

Усетих как цялата тежест на случилото се ме притиска, смазва ме. Спомних си колко исках да направи тези снимки. Колко исках да ме видят, да ме види той. Може би Макс ме разбираше по-добре, отколкото аз самата разбирах себе си. Запрепъвах се към бюрото си и се опитах да се отърся от шока. Не от снимката, не от случилото се, а от целия абсурд на ситуацията. Но точно пред мен бе днешният брой на „Ню Йорк Пост“. Джордж го бе оставил на страница шеста.

И там, точно в средата, с огромни букви…

Сексбогът Стела се появи без дама

„Милионерът плейбой за първи път опита нещо ново на благотворителната вечеря в Музея на съвременното изкуство. Не, няма нищо общо с изкуството, нито пък с набирането на средства (нека бъдем справедливи — човекът събира повече пари от всички рулетки в Лас Вегас). В събота вечерта, на благотворителната вечеря за набиране на средства за фондацията «Алекс Лемонейд», Макс Стела се появи… сам. На въпроса къде е дамата му за вечерта, той каза: «Надявам се да е пристигнала вече». За нещастие, репортерите не бяха допуснати на събитието. Надяваме се следващия път да успеем да заловим Лудия Макс.“

Гледах вестника и си представях как Джордж седи на бюрото си и се смее. Нарочно го бе оставил на тази страница. Сгънах го и го натиках в чекмеджето с треперещи пръсти. Защо бях останала с впечатлението, че вътре е имало фотографи? Как не забелязах, че няма никакви репортери? Да изолираш пресата и папараците от подобно събитие е истинско чудо. Разбира се, Макс е знаел, но аз не се бях замислила. Но по-страшно е, че бях сигурна, че има репортери, но изобщо не ми пукаше. Дори не ми мина през ума да се притесня.

— Мамка му! — прошепнах. Изведнъж видях нещата отстрани, ясно и съвсем безпристрастно. Това нещо между нас или трябваше да спре незабавно, или да се опитам да го контролирам… нямах идея как, но трябваше да опитам да го сложа в някакви рамки. Отворих лаптопа и проверих адреса на „Самър & Стела“. Не се и опитах да прикрия усмивката си. Разбира се! Как не се сетих! Центърът „Рокфелер“!

* * *

„Самър & Стела“ бяха на седемдесет и втория етаж на сградата на „Дженеръл Електрик“ — един от най-значимите символи на Ню Йорк. Разпознах я няколко пресечки, преди да стигна до площада. Стори ми се странно, че такава масивна финансова компания заема само един етаж. Но пък за фирма, която се занимава само с натрупване и инвестиране на капитал, не беше нужно кой знае какво пространство: Макс, Уил, няколко изпълнителни директори и добре подбрана група служители, чиято първа природа е математиката.

Сърцето ми блъскаше като чук, наложи се да спра, за да се успокоя. Поех дълбоко въздух десет пъти, после успях да се набутам в някаква тоалетна пред офиса им и да си събера ума. Наведох се и проверих под вратите да се уверя, че съм сама. Застанах пред огледалото и се погледнах в очите.

— Ако се залавяш с това… нещо с него, Сара, трябва да помниш три неща. Първо, той иска от теб това, което и ти искаш от него. Секс без никакво обвързване. Не му дължиш нищо друго. Второ, не се страхувай да му кажеш какво искаш. И трето… — Изпънах рамене, поех дълбоко въздух. — И трето: бъди млада, забавлявай се и забрави всичко останало.

Върнах се в коридора, вратите към офисите им се отвориха автоматично. Една възрастна секретарка стана и ме посрещна с искрена усмивка.

— Може ли да се видя с Макс Стела? — попитах и се усмихнах на свой ред.

Нещо в лицето й ми се стори много познато — веждите, усмивката. Погледах името на табелката на бюрото й: Бриджит Стела.

Господи! Та той е сложил майка си на рецепцията!

— Имаш ли среща, слънце?

Същият акцент.

— Не, но се надявах да ми отдели минутка.

— Как се казваш?

— Сара Дилън.

Тя се усмихна, но веднага разбрах, че името ми не й говореше нищо, жената просто се опитваше да бъде любезна. Погледна нещо в компютъра си, кимна с глава и вдигна телефона.

— При мен има едно момиче. Сара Дилън. Дали ще можеш да й отделиш няколко минути? — Минаха точно три секунди. — Да, добре.

Затвори и веднага ме упъти:

— Направо по коридора, после вдясно, офисът му е в дъното.

Благодарих й и тръгнах по коридора. Когато завих, видях Макс пред вратата на кабинета си. Беше се облегнал на вратата и се усмихваше с такова задоволство, че ми идеше да се обърна и да си тръгна.

— Не знам за какъв се мислиш — прошепнах.

Той се засмя високо и влезе в офиса. Последвах го и затворих вратата зад себе си.

— Не съм тук за това, което си мислиш — казах. Спрях, замислих се и се поправих: — Добре, може и за това да съм тук, но не съвсем. Искам да кажа — не тук, не днес, като се има предвид, че майка ти е отпред. Господи, кой назначава майка си за секретарка!

Той не спираше да се смее. И тази проклета трапчинка… След всяка дума, която бълвах несвързано и абсолютно неразбираемо за никого, включително за самата мен, той се смееше още по-сърцато. Мамка му, този мъж беше най-забавният, най-очарователният, най-вбесяващият… задник.

— Спри да се смееш! — извиках и веднага съжалих. Сложих длан върху устата си, стресната от ехото в стаята. Вероятно ме бяха чули по коридора. Той застана почти сериозен, макар че му струваше големи усилия, приближи се до мен, целуна ме сладко, само веднъж. Така нежно, че забравих защо бях дошла.

— Сара! — каза тихичко. — Красива си.

— Винаги го казваш. — Затворих очи и увереността ме напусна. Не можех да си спомня нито един комплимент от устата на Анди за последните три години, като не броим случаите, в които ме поздравяваше за избора на вино за вечеря.

— Така е, защото съм откровен. Ако не бях такъв, нямаше да съм аз. Какво си облякла днес?

Отворих очи и погледнах към бялата блузка и плисираната синя пола с червен колан. Макс най-открито зяпаше гърдите ми. Зърната ми се втвърдиха, а той се усмихна.

— Дрехи като за… работа.

— Приличаш на палава ученичка.

— На двайсет и седем — напомних му. — И ако съм като ученичка, защо си позволяваш перверзии и се заглеждаш в гърдите на непълнолетни момичета.

— На двайсет и седем — отбеляза. Не спираше да се усмихва. Държеше се като че всяко парченце информация, което можеше да откопчи за мен, беше перла. Събираше перлите и може би един ден щеше да ги наниже в огърлица.

— Колко дни има в двайсет и седем години?

— Какво? Май… — Погледнах нагоре и започнах да смятам. — Около девет хиляди осемстотин и петдесет. Но за да съм по-прецизна, тъй като рожденият ми ден е през август, това прави около десет хиляди.

Той простена и с драматичен жест сложи ръка на гърдите си.

— Мили боже! Гениална с числата и толкова красива! Безсилен съм да устоя на чара ти.

Не можех да не се усмихна. Никога не се бе държал с мен грубо, никога не го бях чувала да говори рязко, да повишава тон. И за една седмица ми бе подарил повече оргазми от всеки един мъж през… О, Сара, не изпадай в депресии сега. Животът продължава, стига, забрави!

— Нямам търпение да разбера на какво дължа визита от такава величина. Как така Господ ме благослови с твоето присъствие тук днес? Но първо нека отговоря на предишния ти въпрос. Да, майка ми работи на рецепцията и може би наистина изглежда смешно, но опитай да я накараш да напусне онзи стол там и да си живее живота. Хайде, иди и й предложи, иди й го кажи. Повече от сигурен съм, че ще си тръгнеш с откъснато ухо.

Той направи крачка към мен и изведнъж се оказа прекалено близо. Можех да видя шевовете на изработения му по поръчка костюм, наболата му брада.

— Дойдох да поговорим — казах. Мисля, че звучах неубедително, плахо, а не исках да стане като при опитите ми да говоря с Анди, когато ме премазваше като булдозер. След шест години разбрах, че проблемът е в това, че никога не си бях давала труда да се боря за каквото и да е.

— Така и предположих. — Усмихна се и ми посочи стола пред бюрото си. — Ще седнеш ли?

Поклатих глава.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той и преди да му отговоря, стана, тръгна към малкия бар в ъгъла на офиса и вдигна бутилка с кехлибарена течност. Кимнах, без да се замислям. Имах нужда от едно. Подаде ми чашата и прошепна: — Само два пръста днес, Цвете.

Не можех да не се засмея.

— Благодаря. Съжалявам… просто цялата тази ситуация не ми дава мира.

Думите ми увиснаха във въздуха. Той повдигна вежди, не отговори, сякаш обмисляше отговора си, след малко въздъхна и каза:

— При мен положението е същото.

— Когато съм с теб, имам чувството, че съм нагазила дълбоко в морето с мъртво вълнение.

— Да, личи си — засмя се той.

— Преди… случката в клуба шест години живях с един мъж. От двайсет и първата си годишнина до неотдавна. — Макс отпи от скоча, загледа се в чашата, слушаше ме с интерес и вече беше съвсем сериозен. Сега осъзнах колко силно желаех да му разкажа за мен и Анди, какво бяхме или какво не бяхме. — Анди беше по-голям, по-стабилен. Беше… хубаво. Винаги всичко беше наред. Мисля, че повечето връзки завършват така, с едно „беше наред“. Както и да е. Никога не е бил най-близкият човек до мен, не беше дори и мой любовник. Ние просто живеехме под един покрив, вегетирахме, имахме рутина.

Аз му бях вярна, той изчука всички жени в Чикаго.

— И какво се случи, защо гръмна бомбата?

Погледнах го. Кога му бях казала това за бомбата? Замислих се. Никога не му бях казвала този израз, с който само пред себе си описвах живота си, преди да напусна Чикаго, но никога не му бях споделяла нищо от този живот. Както винаги, той просто знаеше. Настръхнах. Можех да дам един милион отговора на този въпрос, но единственото, което успях да кажа пред Макс, бе:

— Уморих се да се чувствам толкова стара.

— И това е всичко, което ще ми кажеш, така ли? Ти си истинска загадка, Сара.

— Да. Това, което ни свързва до момента, не изисква да знаеш повече. Нужно е само да разбереш, че оставих много нещастие и мъка зад гърба си. И истината е, че сега не търся партньор, не търся постоянна връзка.

— Но после ме намери в клуба — каза той.

— Ако помня добре, ти намери мен — казах и прокарах пръст по копчетата на ризата му.

— Да, така е — каза, но за първи път, откакто го познавах, усмивката не огря очите му. — И ето ни тук заедно.

— Да, ето ни тук заедно — съгласих се. — Мислех си, че онова беше един-единствен момент на лудост — добавих. Погледнах през прозореца към пухкавите бели облаци. Изглеждаха така примамливи, така топли, меки, нежни, исках да подскоча и да се уловя за някой от тях, да ме отнесе на място, където нямаше да се страхувам от думите си, от това, което се канех да му кажа. — Но след това се видяхме няколко пъти и… аз наистина те харесвам. Само не искам това да излезе от релси.

— Разбирам те.

Дали наистина ме разбираше? Според мен едва ли беше така. Но дори и да не ме разбираше, нямаше никакво значение. За мен беше изключително важно животът ми да остане в релси, но беше още по-важно, жизненоважно, да не остане така безопасен и плосък, какъвто беше в Чикаго. Безопасността е кошмар. Безопасността е лъжа. Дали може да се разбере нещо толкова объркано?

— Един път в седмицата — казах. — Ще бъда с теб един път в седмицата.

Той ме гледаше спокойно, замислено. За първи път осъзнах, че от самото начало, всеки път, когато бяхме заедно, той бе свалял пред мен всичките си карти. Усмивката му беше самата искреност, смехът му беше… като него самия — истински, лишен от фалш. Ала това изражение сега… това изражение беше маска. Стомахът ми се сви от болка.

— Ако искаш да ме видиш отново, разбира се — добавих тихо.

— Разбира се, че искам — каза откровено той. — Но не съм сигурен, че разбирам какво искаш да ми кажеш.

Станах и направих няколко крачки към прозореца.

— Струва ми се, че единственият начин да се справя с това… в момента, е като го сложа в някаква рамка, да му сложа граница. Извън тази граница аз съм тук, за да работя и да градя живота си. Но в рамките на тази граница… — Затворих очи и се оставих на мисълта да ме събори. Мисълта за ръцете на Макс, за устата му, за идеалното му тяло до моето, как влиза в мен, как се движи в мен, как ме изпълва. — Да, в рамките на тази граница можем да правим всичко. Когато съм с теб, не искам да се тревожиш за нищо друго.

Той застана до мен. Когато се обърнах, погледнах право в очите му. Усмихна се. Маската бе изчезнала, следобедното слънце грееше ослепително в стаята, очите му имаха цвят на… запалено зелено.

— Предлагаш ми тялото си.

— Да. — Не издържах на погледа му и погледнах встрани.

— И ми предлагаш една-единствена вечер в седмицата?

— Да — премигнах.

— И какво се получава. Нещо като секс с обвързване?

Засмях се. Как можех да не се засмея! Идеята сама по себе си беше смешна.

— Със сигурност не ми се нрави идеята да чукаш насам-натам, така че, да, обвързване е… в известна степен. И е част от сделката. Ако изобщо се съгласиш на подобно нещо.

Той потърка брадичката си и без да отговори на въпроса ми, попита:

— Кой ден? Една и съща вечер всяка седмица?

Не бях помислила за това, но кимнах.

— Да, петък, всеки петък.

— Ако ми е забранено да се виждам с други жени, а трябва да присъствам на събития, на които се изисква да бъда придружен от дама, примерно в четвъртък или в събота?

Сърцето ми се сви от болка.

— Не, не се явявам на никакви публични събития. Можеш да заведеш майка си.

— Ти си взискателно зверче. — Думите му бяха последвани от усмивка, която ставаше все по-широка, ярка като бавно разгарящ се огън. — Изглежда толкова организирано! Това не е моделът, по който се развиваха нещата досега… искам да кажа, досега не сме имали предварително определени дни за среща, малко Цвете.

— Знам — признах. — Но това е единственият начин, който не ми се струва ненормален. Не искам да бъда навсякъде по вестниците заради теб.

— А това защо? — попита и свъси вежди. Бях казала прекалено много.

— Просто не искам — измърморих. Като няма какво да кажеш, бръщолевиш подобни глупости.

— Аз ли трябва да организирам вечерта, аз ли ще ти казвам къде? Всъщност, къде? В моя апартамент или в твоя? И се събираме и се чукаме цяла нощ, така ли?

Прокарах пръст по гърдите му, този път до колана. Това беше въпросът, от който се страхувах най-много. Надявах се да приеме отговора ми. След клуба, след ресторанта, след вечерята, винаги се бяхме виждали… на публично място, бях започнала да се пристрастявам към този вид срещи. Не исках да се отказвам от това.

— Мисля, че досега се справяме прекрасно. Не искам в моя апартамент. Нито пък в твоя. Пускаш ми съобщение, казваш ми къде, в колко часа да бъда и каква е обстановката, за да знам какво да облека. Останалото няма значение.

Вдигнах се на пръсти и го целунах. Започна като лека, невинна целувка, но след секунди ме целуваше ожесточено, настоятелно и вече исках да взема думите си назад, да изтрия всичко казано, исках да му кажа, че го желая всяка вечер, всеки ден, но той се отдръпна. Дишаше тежко.

— Мога да се справя с фотографите, но проблемът е, че не мога да се откажа да те снимам, искам да го правя, стана ми нещо като мания. Това е единственото ми условие. Без лица, но снимките да са разрешени.

По гърба ми полазиха тръпки. Погледнах го. Мисълта да притежавам доказателство как докосва кожата ми, мисълта, че той ще гледа после тези снимки, че ще го възбуждат, подпали и заля с топлина лицето ми, плъзна до гърдите ми. Той забеляза, усмихна се и прокара кокалчетата на ръката си по челюстта ми.

— Когато това свърши, ще ги изтриеш — казах.

— Разбира се — отвърна без колебание.

— Ще се видим в петък — казах, плъзнах ръка в джоба на сакото му, без да бързам да я вадя, за да се възползвам от възможността да усетя твърдото му тяло, после извадих телефона му и набрах моя мобилен. Звънна в джоба ми. Нямаше нужда да го поглеждам, знаех, че се усмихва като палаво дете. Мушнах телефона обратно в джоба му и тръгнах. Знаех, че ако се обърна да го погледна, ще се върна.

Махнах на майка му за довиждане и се качих в асансьора. През цялото време мислех за камерата на мобилния му телефон.

Бях изминала две пресечки от сградата, когато получих съобщение:

„Чакай ме в петък в Бруклин, на ъгъла на Единайсто авеню и Кент. 18:00 часа. Вземи такси и стой в него, докато те взема. Можеш да дойдеш направо от работа.“