Кристина Лорен
Красив непознат (4)

Три

Ето фактите: един непознат ме снима как танцувам в някакъв клуб, после идва и ме намира на работа, защото явно са си дружки с шефа ми, и аз го моля да ми покаже видеото. Вследствие от гореизложените събития аз му позволявам да си пъхне ръката под бельото ми (отново!), само че сега в новия ми офис, и доказвам на двама ни колко силно ме възбужда мисълта как той мастурбира, докато гледа как танцувам.

— О, бог да ми е на помощ!

— Добре, разбрах. От десет минути повтаряш едно и също, Сара. Ела и изплюй камъчето. Освен ако не е нещо скандално и се налага да вляза и да ми кажеш при затворени врати — каза асистентът ми Джордж, който се бе облегнал на вратата на офиса ми и ме гледаше с любопитство.

— А, нищо ми няма. Само… — Захванах се да подреждам някакви моливи в кутията на бюрото, наредих някакви листове, подреждах един вид. — Нищо, няма нищо.

Той се усмихна скептично.

— Как е възможно! — възкликна. — Голяма жена си, а не умееш да лъжеш!

— Не, наистина. Това е едно голямо, гигантско нищо.

Джордж влезе в офиса и се строполи на стола пред бюрото ми.

— Това голямо нищо кога се случи? В събота, когато излизахте с Клоуи и Джулия?

— Може и тогава да е било.

— И това голямо нищо от мъжки род ли е?

— Има такава вероятност.

— И това голямо нищо да не би случайно да е апетитното парче Макс Стела, който току-що излезе от офиса ти?

— Какво? Не! — казах, без да мигам. Нагла лъжкиня!

Да, не умеех да лъжа, Джордж беше напълно прав (и този път). Но както по всичко личи, срамът от Ситуацията с Чукането на Обществено Място (до стъклена стена в клуб) извади наяве нови мои таланти в… други области.

— И откъде знаеш кой е Макс Стела?

Джордж беше страстно отдаден на единственото си хоби — да разучава разни неща за местните красиви мъже. Започна още преди да се премести. Освен това дойде само седмица преди мен. Тоест, беше нюйоркчанин едва от тринайсет дни. Бях изненадана от бързото и изключително детайлно проучване, което бе успял да направи за този кратък период.

— Нека те попитам нещо — каза и ме изгледа проницателно. — Кое беше първото нещо, което направи, щом приключи с подреждането на багажа си в новия апартамент?

— Намерих най-близкия магазин за вино и сладкиши. Какво друго!

— Да, разбира се, това си направила — засмя се той. — Но не защото целта ти е да се превърнеш в затлъстяла стара мома, а защото искаш да поразгледаш наоколо и да разбереш къде, по дяволите, са всички забавни места, партита…

— Където ходят хубави мъже — добавих.

— Където ходят всички хубави мъже, където е купонът — намигна ми той. — Това беше първото нещо, което направих аз, и докато проучвах въпроса, разбрах кой какъв е и кой кой е в този град. А Макс Стела е не само кой, а е и някой.

— Как така е някой?

— Той е „Момчето от шеста страница“^[1]. Живял и работил в Лондон допреди няколко години, брилянтна кариера и образование, винаги чука някоя актриса, певица или собственичка на тръст, от време на време някоя лъвица на фондовата борса. Всяка седмица се появява с различна жена и прочие — все в този дух.

Браво! Как успях да попадна на същото разгонено псе като предишното? Славата на Анди едва ли бе по-малка от тази на този… Макс. Но сега имаше и друго — не само че беше женкар, ами на всичкото отгоре имаше як бизнес и рано или късно щях да го видя отново, ако не по лична работа, то по служебна. Щеше да идва тук, да се мотае навсякъде по събития и сбирки. С телефона с видеото, на което ясно се вижда как Сара танцува като стриптийзьорка и си представя как главата му е между краката й. Супер!

— Олеле! — изпъшках пак.

— Успокой се. Изглеждаш, сякаш всеки миг ще припаднеш. Обядвала ли си?

— Не.

— Виж, така или иначе, сме напред с работата, имаме само четири важни договора и ако това, което Хенри ми каза за теб, е вярно, сигурен съм, че вече си ги прегледала около сто пъти. Клоуи още няма мебели за офиса си, асистентката й не е пристигнала, а Бенет е схрускал само трима души днес. Няма нищо спешно. Имаш толкова свободно време. Излез и се нахрани някъде.

Поех дълбоко дъх и му се усмихнах с благодарност.

— Добре те е обучил Хенри.

Джордж беше започнал да работи като асистент в „Райън Медиа“, след като си взех дипломата и се преместих в голяма търговска фирма. Когато Бенет ми се обади да ми предложи работата в Ню Йорк, Хенри ми пусна мейл, в който ми обещаваше да ми прати за асистент неговия Джордж, понеже си имал причини да напусне Чикаго. И ето — вече седеше срещу мен и ми се усмихваше.

— Хенри ми каза, че нямам никакъв шанс да те заменя, че никога няма да бъда на твоето ниво и ме предупреди дори да не се опитвам. Исках да го убедя в обратното.

— Ти си страхотен!

— О, знам, мила. Разчитай на моя избор и го приеми като част от задълженията ми да се погрижа да ходиш на правилните места, независимо дали става дума за парче торта, палачинка, или нещо друго.

Мисълта ми мигновено заби към претъпкания с хора клуб, танцуващите тела, вибриращата музика, лицето на Макс, гърления стон, с който свърши. Господи, колко грамаден беше този мъж! И как ме притискаше към стената, как ме повдигна, как влизаше в мен ритмично, плавно. Зарових лице в дланите си. Сега вече знаех кой е, но това не облекчаваше нещата. Напротив. Искаше да ме види отново? Мен? Защо точно мен?

Джордж стана, мина при мен зад бюрото и ме издърпа от стола.

— Хайде, ставай и заминавай да се нахраниш — рече. — Ще приготвя договора с „Ажан Провокатьор“ и като се върнеш, ще го прегледаш. Сара, поеми въздух!

Станах и уморено тръгнах към гардероба да си взема чантата. Джордж беше прав. Като се изключи вечерта, когато излизахме с момичетата, вечер оправях багажи, понеже не можех да спя, а по-голямата част от времето оставах в офиса да работя и да се опитам да подредя нещата, за да тръгне всичко гладко. Трите етажа бяха под наем, но офисите бяха все още празни. Отделът по маркетинг все още го нямаше, повечето хора от финансовия отдел също не бяха пристигнали. Не можеше да се свърши бог знае какво.

Клоуи бе останала в „Райън Медиа“ и се бе захванала с няколко договора. С Бенет работеха заедно. Но именно блестящата й работа по сделката с Пападакис бе изстреляла компанията толкова високо, че сега на практика нямахме конкурент. Очевидно отделът в Ню Йорк щеше да се занимава с най-големите сделки. Бенет, Хенри и Райън бяха обикаляли две седмици из града, за да намерят най-подходящото място за офиса. И след това всичко тръгна много бързо: „Райън Медиа“ имаше нов дом в центъра на града.

 

 

Ако преди съм си мислила, че Мичиган авеню е оживена улица, сега вече осъзнавах дълбоката си заблуда. Излязох на Пето авеню и буквално се удавих в море от улици, хора, масивни сгради, които смазват с размерите си, оглушителен трафик, клаксони свирят откъде ли не. Шумът на града щеше да ме побърка. Стоях като парализирана. Как се стигаше до малкото китайско ресторантче, което Бенет бе открил неотдавна? Как се казваше? Някаква „Градина“, ама каква „Градина“ беше? Седях на средата на тротоара и се опитвах да си събера ума, а забързаният поток от хора се разделяше на две, за да не ме смачкат. Сякаш бях скала в средата на коритото на река и водата ме заобикаляше и се буташе в мен. Ала точно когато вадех телефона да се обадя на Клоуи да я питам за името на ресторанта, видях познатото пате на вратата под табелата „Градина Хунан“. Пресякох улицата.

* * *

Осветлението в ресторанта беше слабо. Нямаше почти никакви хора. Миришеше божествено. Не помня последния път, когато ядох нещо различно от енергийно барче. Устата ми се напълни със слюнка и веднага забравих, че трябва да внимавам много какво правя и къде ходя. Бях дошла в този град, за да започна нов живот, а това означаваше, че на първо място е кариерата. На второ място идваше задачата да се опитам да намеря себе си, а не да нагазвам в поредното блато на някаква объркана връзка. И след като си припомних тези основни положения, реших да се наобядвам, но след като кажа на Макс, че никога по никакъв начин не бива да се появява на работното ми място и да го убедя, че когато сложих ръката му под роклята си, всъщност това е било наистина необяснима случайност. Ръката ми сама се е плъзнала и съм нямала никакви подобни намерения.

— Сара?

Името ми прозвуча тихо, еротично и с този влудяващ акцент! Обърнах се. Беше седнал в едно сепаре в ъгъла, държеше огромно меню и надничаше над него. Бавно остави менюто на масата и ме изгледа с изненада, но усмивката му цъфна точно след секунда. Идеше ми да го фрасна с нещо през лицето. Не за друго, а заради начина, по който ми действаше.

В слабо осветеното помещение изглеждаше още по-опасен, чертите му бяха по-изострени. Тръгнах към масата му, без да обръщам внимание на жеста му, когато стана и ми направи място да седна до него. Косата му отстрани беше къса, но отгоре бе оставена по-дълга. Когато стана да се премести, един кичур падна на челото му. Прииска ми се да го докосна, да се уверя дали наистина е така мек, както изглеждаше под деликатната светлина на конусовидната лампа. По дяволите!

— Не съм тук, за да обядвам с теб — казах и изправих заканително рамене. — Но може би трябва да изясним някои подробности.

Той разпери длани върху масата, усмихна се и каза:

— Ама разбира се! Точно това е и моето намерение.

Поех дълбоко дъх и започнах:

— Доколкото помня, онази вечер в клуба прекарах страхотно. Трябва да призная, че не съм се забавлявала така от… десетилетия.

— Същото важи и за мен.

Вдигнах ръка да не ме прекъсва.

— Но трябва да си наясно, че се преместих тук, за да започна нов живот. Искаше ми се да направя нещо лудо, нещо различно. И го направих. Но онази жена там… това не бях… аз. Обичам работата и колегите си. Не искам да влизаш в офиса ми, когато ти скимне да пофлиртуваш с мен. Не мога да си позволя подобно поведение на работа. Никога повече! — Наведох се и добавих съвсем тихо: — И не мога да ти позволя да задържиш това видео, искам да го изтриеш.

Макс изглеждаше съвсем спокоен, обмисляше всяка моя дума, не изгуби контрол, не се ядоса.

— Жалко. Не ми се искаше да го трия. — Облегна се на лакти и добави: — Не мога да спра да го гледам, а и да искам да спра, мисля, че е извън контрола ми, повярвай ми. По-добре да гледам това невинно видео, отколкото да се наливам с уиски, за да си успокоя нервите или да гледам долнопробно порно.

Мека топлина се разля в стомаха ми и се спусна надолу към слабините и между краката ми.

— Освен това подозирам, че ти харесва да го чуваш от мен. Подозирам, че дивото Цвете, с което се запознах в клуба, е голяма част от твоето „аз“. Тя е силна и значима, а другата част от теб, разумната, не иска да признае съществуването й. Иска да я убие.

— Не е силна, не е значима. — Поклатих глава. — И не мога да продължа да правя това.

— И какво е това това? Става дума за обяд, Сара. Седни и се нахрани.

Не помръднах.

— Какво, за бога? — въздъхна тихо. — Позволи ми да те чукам в събота, преди няколко минути напъха ръката ми под роклята си, а сега не искаш да седнеш да се храниш с мен. Винаги ли си поставяш за цел да объркваш хората, за да не могат с години да разберат какво искаш и коя си?

— Макс.

— Да, Сара?

Дълго се колебах, но накрая се мушнах в сепарето до него. Веднага почувствах топлината на огромното му тяло, сякаш беше печка.

— Красива си — каза.

Погледнах обикновената си черна рокля. Голите ми крака се показваха малко над коленете. Той прокара пръст от рамото към китката ми. Настръхнах.

— Никога няма да нахлувам така в офиса ти — каза толкова тихо, че се наложи да наведа глава към него, за да го чуя. — Но искам да те виждам.

Поклатих глава, без да откъсвам очи от дългите му пръсти, увити около китката ми.

— Мисля, че идеята не е добра.

Когато сервитьорът дойде да вземе поръчката, бях прекалено съсредоточена върху ръката му, която продължаваше да ме гали, за да се сетя какво ми се яде, та той поръча и за двама ни.

— Надявам се да обичаш скариди — усмихна се той.

— Да, обичам. — Усещах ръката му върху моята; бе притиснал крака си към моя.

Какво, за бога, исках? Не исках постоянно да се разсейвам и да мисля за нещо толкова силно и енергично като Макс, но оставаше само един проблем — не виждах начин да се измъкна от орбитата му, явно притегателната му сила бе по-мощна от всички мои целомъдрени намерения.

— Съжалявам, малко съм разсеяна.

Другата му ръка се плъзна под масата. Усетих как пръстите му погалиха бедрото ми като мека четка.

— Какво те разсейва? Аз или работата?

— В момента ме разсейваш ти, но не би трябвало да е така, трябва да мисля за работата си.

— Имаш много време да мислиш за нея. Трябва да почна да плащам заплата на асистента ти, да те праща по-често на обяд.

— Шпионираш ли ме, или какво? — попитах и се отдръпнах да го погледна.

— Няма защо да шпионирам. Момчето е енергично, грижи се за всичко и най-вече за теб, а ти изглеждаш, сякаш не си яла от дни. Нормално е да се предположи, че той те е пратил да излезеш да хапнеш.

Пръстите му леко издърпаха роклята ми по-нагоре и по-нагоре, чак над бедрата.

— Така добре ли е? — попита с глас почти като шепот, с такъв удивителен акцент…

Как няма да е добре? Но сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение, от очакване, но и от някаква тревога. За пореден път му позволявах да изтрие като с гума всяка рационална мисъл, да ми вземе ума… буквално… и да го скрие на място, където едва ли щях да го намеря в негово присъствие.

— В ресторант сме! — казах.

— Знам.

Мушна пръсти под влажната дантела на бикините и после плавно ги плъзна по клитора ми.

— Господи, Сара! Искам да те просна на тази маса и да те изям за обяд.

Пулсът ми галопираше, кожата ми пламна.

— Не бива да говориш такива неща.

— Защо не? Празно е. Има един старец в другия ъгъл, един сервитьор и вероятно един готвач в кухнята. Никой не може да ме чуе.

— Нямах това предвид.

— Не бива да говоря така, защото се страхуваш, че думите ми те влудяват, нали?

Успях да кимна, но не можех да отговоря, защото пръстът му вече беше в мен.

— Имаме около десет минути, преди сервитьорът да се върне с храната ни. Мислиш ли, че мога да те накарам да свършиш бързо?

Вече въртеше двата си пръста в мен, но сякаш едва когато го каза, осъзнах, че сме в ресторант, на публично място! Беше истинско мъчение: знаех какво се прави на такива места, знаех какво би трябвало да правя и аз — да си пия тихичко чая, да си ям обяда, но от друга страна, разпъваше ме желанието да направя нещо различно, нещо, което Сара Дилън не би направила. Като например да позволи пръстите на този мъж да я побъркват на място, където имаше хора, влизаха, излизаха, можеха да видят. Беше същото усещане като в клуба, същата лудост — възможността да те хванат с този прелестен мъж и да ти се размине.

Той започна да върти палеца си около клитора ми, малки деликатни кръгчета, но не помръдваше двата пръста в мен. Ръката му почти не се движеше над масата, но под покривката… всеки миг щеше да гръмне мина, фойерверк. Гледах раменете му, хубавата му риза, която едва се подаваше под сакото. Знаех, че наблюдава лицето ми, че следи всяка моя гримаса и изражение, всеки поет дъх, сякаш се забавляваше, когато забивах зъбите си в долната си устна, за да не извикам, да не издам нито звук.

Уверените му, стабилни движения по клитора ми ме тласкаха към ненаситно желание за повече. Усещах разкъсваща болка, притисках се в пръстите му, исках повече, по-силно. Някъде някой счупи чиния, но Макс прошепна името ми и не ми позволи да загубя концентрация върху това, което се случваше под масата. Сервитьорът излезе от кухнята и тръгна към масата ни.

— Ако само можеше да се видиш! Разкошна си! — каза Макс и целуна шията ми, точно под ухото. Кожата ми потръпна под топлия му дъх. Седях, разкъсвана между желанието да се съсредоточа върху усещането от допира му или да се съвзема. Мъжът се приближаваше. Комбинацията от страх и удоволствие бе умопомрачителна. Щях да гръмна. — Никой тук не подозира, че всеки момент ще свършиш върху ръката ми.

Очаквах да сложи ръце на масата, докато сервитьорът стоеше до нас и доливаше вода в чашата му, но той само спря да движи палеца си по клитора ми, без да вади пръстите си от мен. Виждах как ледените кубчета падат в чашата, чувах как се удрят в дъното, една капка кондензирана вода се спусна от ръба по стъклото и падна върху покривката. Последваха я още капки, мокрото петно ставаше все по-голямо. Сякаш стъклото се топеше, както се топях и аз. Отгоре изглеждаше, сякаш Макс е преметнал ръка през скута си и я е сложил върху крака ми. Точно тогава плъзна пръст по клитора ми, само веднъж. Едва не подскочих.

— Обедът ви ще е готов след минутка — каза сервитьорът и се усмихна с обиграна служебна усмивка. Макс натисна клитора ми, а аз захапах бузата си отвътре, за да не извикам. После се усмихна любезно и му благодари. Сервитьорът се отдалечи. Макс се обърна и ме погледна като лошо момче, което не може да не докара докрай пакостта, с която се е захванало. На лицето му видях облекчение и леко разочарование — имахме една минутка. Топях се в ръцете му.

— Точно така. Това е! — прошепна и вкара трети пръст в мен. Бях напълно, безсрамно разтворена, разголена, сякаш правех нещо много грешно, много… мръсно, но той седеше и ме гледаше как искам още, и още, как не мога да се наситя, как тялото ми пищи за грях.

— Мамка му, Сара, това е, това е.

Ноктите ми се забиха в кожата на канапето, а той рискува и започна да движи ръката си по-силно и настоятелно. Главата ми се отпусна на ръба на облегалката. Издадох някакъв едва доловим звук на божествена болка и облекчение, докато тялото и съзнанието ми се опитваха да се справят мълчаливо с разтърсващия оргазъм.

— Господи — простенах едва чуто, а той се опита да удължи мига на щастието ми, като вкара средния си пръст възможно най-дълбоко. Обърнах се и зарових лице в рамото му, за да задуша вика си.

Тогава забави движенията си, после бавно и много внимателно измъкна пръстите си, извади ръка над масата, докосна устните си с трите пръста, които бяха в мен допреди секунда, взе салфетката и ги избърса. Облиза устните си, без да откъсва очи от мен.

— Езикът ти има вкус на захарен памук, но този вкус е наистина божествен.

Наведе се към мен и ме целуна по устата.

— Искам следващия път това, което влиза в теб, да е пенисът ми.

Да, разбира се! Предварително благодаря!

Господи, коя беше тази жена, обладала съзнанието и тялото ми? Защото аз исках същото. А бях свършила едва преди няколко секунди. След всичко, което ми бе дал, исках да се покатеря върху него и да го поема целия. И преди тези мисли да ме вкарат в още по-голяма беда, телефонът ми започна да вибрира.

Кой се е сетил сега да ми пуска съобщение? Бенет!

„Прибрах се от срещата. Сядаме в два.“

Имах петнайсет минути.

— Трябва да вървя.

— Това взе да става гадна традиция. Идваш и тръгваш.

Усмихнах се извинително, но когато сервитьорът дойде с храната, оставих двайсет долара на масата и го помолих да ми сложи храната в кутия.

— Искам да ми дадеш телефона си — каза Макс и набута парите обратно в чантата ми.

— Няма начин. — Засмях се. Как се стигна пак дотук? Никаква представа! Добре де, знаех много добре как започна, знаех и как свърши. Той започна да говори с божествения си акцент и после пръстите… и така. Но осъзнавах, че не бива да се забърквам с Макс. Първо, той беше играч, женкар, не исках да се вкарвам във филм, доста сходен с този, в който допреди няколко седмици бях играла второстепенна роля. И второ — работата ми. Тя беше на първо място. Трябваше да бъде!

— Ще намеря начин да го взема от Бенет, знаеш това. Познаваме се от университета.

— Няма да ти го даде без мое разрешение. Не са малко хората, готови съвсем сериозно да пребият бившия ми. И един от тях е Бенет. А и Бенет съвсем не се е отказал! — казах, целунах го по бузата и се опитах да се насладя максимално дълго на допира с наболата му брада. — Благодаря за предястието. И да не забравиш да изтриеш видеото.

— Ще помисля по въпроса, ако се съгласиш да излезеш с мен — каза, а очите му грееха весело.

Излязох и пресякох Пето авеню.

Усмихвах се.