Кристина Лорен
Красив непознат (3)

Две

В събота можех спокойно да заявя, че живея съвършен живот: блестяща кариера, разкошен и подреден апартамент, няколко красиви жени на разположение за игри и закачки по всяко време.

В неделя обаче всичко това се промени, обърна се с краката нагоре. Хаос и безредие. Не можех да се съсредоточа върху нищо, по цял ден седях и гледах шибаното видео с онова непознато момиче, превъртах и… пак отначало. Освен това гледах как бикините й пробиват дупка в шкафчето в спалнята ми; не можех и не исках да направя нищо по въпроса.

Наместих се на стола и нагласих телефона в началото на видеото. Днес беше за хиляда и не знам кой път. Бях на служебна среща, придружена с обяд, и темата пак неусетно бе отишла на майната си. Седях и се опитвах да изглеждам крайно заинтригуван от… каквото и да се обсъждаше в момента, но когато се спомена американски футбол — край, дотам бях с официалностите. Така или иначе, можех да мисля само за нея. Погледнах към телефона, проверих дали съм изключил звука и след кратко, много кратко колебание пуснах видеото.

Екранът беше тъмен, образите размазани, но не ми беше нужно да разграничавам всеки детайл. Знаех последователността на кадрите. Дори и с изключен звук усещах как музиката вибрира в съзнанието ми. И със затворени очи можех да видя как бедрата й се движат с ритъма на музиката, как роклята й се повдига все по-нагоре. Американките не ценят хубавата си бяла кожа, може би защото мъжете им пропускат да им напомнят къде е красотата на жената. А кожата на моята непозната беше невероятно красива. Най-зашеметяващото нещо, което бях виждал в една жена. Мамка му, бих я облизал от пръстите на краката чак до бедрата. И обратно. Ако ми беше дала време и… място. В бара само подозирах, че танцува за мен, но сега бях напълно сигурен. Знаеше, че я гледам, и… мамка му, колко й харесваше!

Господи, каква рокля! Като за кукла. Косата й — с цвят на карамел — се спускаше почти до раменете, беше разрошена. И очите й! Тези огромни, невинни кафяви очи! Точно тези очи събуждаха звяра у мен и исках да правя с нея неща, каквито ми хрумваха много рядко, да не кажа никога. Исках да виждам погледа й, когато знае, че я снимам. Исках да виждам как й харесва да я снимам. Разкошните й цици и страхотният й задник бяха само още един плюс.

— Макс, ти си най-ужасната компания за обяд — каза Уил, навря ръка в чинията ми и издърпа един пържен картоф.

— Какво каза? — попитах, без да вдигам поглед от екрана под масата. Знаех, че очите ми ще ме издадат. — Вие си приказвате за американски футбол, а аз загивам от скука. Фактът, че дишам и изобщо си правя труда да обеля някоя дума, не е доказателство, че съм жив в момента.

Едно знам със сигурност в този бизнес — никога, при никакви обстоятелства не бива да си показваш картите! Дори и когато са ти се паднали възможно най-шибаните карти, трябва да ги държиш, сякаш имаш каре аса. Към това правило влиза и другото — никога да не показваш телефон, на който върви видео с танцуващо момиче, което минути след това си изчукал, и то не къде да е, а до една стена в забутан коридор.

— Каквото и да гледаш на тоя телефон, явно е много по-интересно от формата и униформата на „Джетс“ тази година. И не искаш да го покажеш на никого?

Само ако знаеше колко е прав.

— Гледам какво става с цените на борсата — казах. Трябваше да затворя телефона. Направо ме заболя сърцето. Имах чувството, че ще се разцивря като малко момченце, на което са му взели любимата количка. Пъхнах телефона в джоба си и добавих: — Скучни неща.

Уил пресуши чашата си и се засмя.

— Как ловко лъжеш, не е истина. Чак те мразя за дарбата!

— Ако не бяхме толкова добри приятели още откакто отворихме една от най-добрите и процъфтяващи финансови компании в града, можеше и да ти повярвам, че ме мразиш.

— Обзалагам се, че гледаш порно.

Не му обърнах внимание.

— Ей, Макс, какво стана с оная мацка, с която говори в бара — попита Джеймс Маршал, консултант на техническия отдел.

По принцип, когато приятелите ми ме питаха за някое случайно завоевание, отговарях винаги по един и същи начин — „Изчуках я на крак“, или съвсем накратко: „В лимузината“, но не знам защо този път само свих рамене и казах: „Нищо“.

Някой поръча по още едно питие за всички. Разсеяно благодарих на сервитьора, макар че още не бях докоснал първото. Очите ми неспокойно обходиха ресторанта. Нормалната за обед тълпа: бизнес срещи и жени, излезли на обяд. Идеше ми да намеря някоя цепнатина в кожата си и да се измъкна от себе си. Джеймс изръмжа недоволно, затвори файла, който бе прегледал набързо, и го мушна обратно в куфарчето си. После вдигна чаша, намигна и каза:

— Някой за този уикенд? Макар че май остарявам за такива неща.

Вдигнах чашата с уискито и веднага съжалих. Как е възможно напитката, която пиех на практика всеки ден от пубертета, да ми напомня за жена, която бях виждал един-единствен път? Чух как Уил се покашля и вдигнах поглед.

— Ей, това не е ли Бенет Райън? — попита той. Проследих погледа му към другия край на ресторанта.

— Мътните ме взели! — извиках възторжено при вида на познатия силует на един от най-добрите ми приятели.

— Познаваш ли го? — попита Джеймс.

— Да, бяхме заедно в университета. Беше ми съквартирант три години. Обади се преди около два месеца. Искаше да му дам ключа от къщата ми в Марсилия да води гаджето си там и да й предлага брак във Франция. Каза, че „Райън Медиа“ отварят клон тук.

И докато обяснявах, го проследих с поглед. Спря, ухилен като идиот пред маса, на която седеше страхотна брюнетка. Наведе се и я целуна.

— Май му се е отворил парашутът във Франция — засмя се Уил. Но аз не можех да откъсна очи от тях. Не заради Бенет, не заради бъдещата му жена, а заради красивата дама, която седеше до нея. Беше се извърнала леко към нас и вземаше чантата си. Коса с цвят на мед и карамел, същите червени устни, които целувах в клуба, същите големи кафяви очи. Оставаше да си наложа да остана закован на стола си, да гледам, и да положа максимални усилия да не хукна като побъркан към нея. Тя се усмихна на Бенет, после каза нещо, двете жени се засмяха, тримата станаха и излязоха, а аз продължих да гледам.

Откога се канех да му се обадя, пък може би беше време да му ида на гости в новия офис.

* * *

— Макс Стела! Къде се губиш, пич? Как си? — Металната врата зад рецепцията се отвори и Бенет тръгна към мен да ме посрещне.

Отдалечих се от прозореца с гледка към Пето Авеню, поех към него и му подадох ръка.

— Много добре — казах и се огледах.

Тази част на офиса им беше висока колкото цели два етажа. Мраморът блестеше, окъпан от изсипващата се през прозорците слънчева светлина. Имаше кожен диван с няколко фотьойла, над които висеше внушителен полилей. Зад огромното бюро на рецепцията бяха монтирали вграден в стената водопад. Водата гладко и спокойно се стичаше по синкавия камък.

Малка група служители излязоха от асансьора и всеки хукна нанякъде по задачи. Забелязах, че хората мятаха към Бенет притеснени и виновни погледи и пак забързваха.

— По всичко личи, че добре си се установил в града — каза той и ме подкани да вляза в офиса му. — Ние все още се приспособяваме, нещата са в начална фаза. Все пак Ню Йорк си е Ню Йорк.

После ме поведе към офиса си с огромни прозорци и зашеметяваща гледка към парка.

— Как е годеницата ти? — попитах и кимнах с глава към снимката й на бюрото му. — Изглежда Средиземноморието й е допаднало. Иначе не виждам причина да се съгласи да се жени за арогантен задник като теб?

— Клоуи е невероятна — засмя се Бенет. — Благодаря ти, че ми позволи да я заведа там.

— Няма за какво, така или иначе, къщата стои празна почти през цялото време. Радвам се, че най-сетне послужи за нещо полезно.

Бенет ме подкани да седна и се настани в голямото черно кресло пред стената от прозорци.

— Не сме се виждали от много време. Как са нещата при теб? — попита.

— Както вече споменах, всичко е наред. Фантастично дори.

— И аз така чух — каза и потърка брада. — Трябва да ни дойдеш на гости. Клоуи знае всичко за теб.

— Надявам се това „всичко“ да не е наистина всичко. — Бенет беше единственият свидетел в цял Ню Йорк на най-лудите ми и необуздани години. Беше видял доста неща, за някои от които не обичах да си спомням с голяма гордост.

— Е, казах й само толкова, колкото да те хареса достатъчно, за да иска да се запознае с теб.

— В такъв случай ще намина. Обади се, когато ти е удобно — казах и се загледах разсеяно в сградата зад гърба му. Колебаех се. Бенет беше от хората, които умеят да прикриват настроенията и емоциите си във всякакви ситуации. Именно затова беше толкова добър в бизнеса си. — Всъщност съм тук, за да те помоля за услуга.

— Така и предположих — каза, облегна се на бюрото и се усмихна.

Бях работил с някои от най-непредвидимите хора в света, хора, които могат да те накарат да се чувстваш истински неловко и неудобно. Но никой от тях не бе успял да ме огъне, пред никого от тези хора, от които се страхуваше целият бизнес свят, не бях загубвал контрол, но при Бенет нещата стояха по съвсем различен начин. С него винаги трябваше да внимавам какво казвам и как подреждам думите в изречението. Особено когато става дума за нещо… деликатно.

— Преди няколко вечери се запознах с една жена. Не отричам, че не мога да спра да мисля за нея. Тръгна си, преди да взема телефона й, и не мога да се побера в кожата си от яд, че й позволих да ми избяга. Но за мой луд късмет я видях вчера следобед. Обядваше с теб и жена ти.

— За Сара ли говориш? — попита, след като внимателно подбра думите си.

— Сара — казах малко по-ентусиазирано, отколкото ми се искаше.

— О, не! — Отговорът му дойде почти мигновено. Поклати глава и добави: — Няма начин, Макс.

— Моля? — Пред Бенет не беше възможно да се правиш на невинен. Не и за дълго.

Човекът ме познаваше от студентските ми години, а поведението ми по онова време бе — меко казано — далеч от приличното.

— Клоуи ще ми отреже топките, ако разбере, че съм ти позволил да се доближиш до нея. Не става, не мога.

— Копеле, не е честно. Не ме наранявай така. Намеренията ми са съвсем почтени.

Бенет се засмя, стана и тръгна към прозореца.

— Сара е… — Поколеба се, пак ме погледна и най-сетне продължи: — Съвсем наскоро Сара скъса с приятеля си. Кофти ситуация. А ти си… — Пак ме огледа, вдигна вежди и заключи: — Ти не си нейният тип.

— Хайде, Бен! Не съм деветнайсетгодишен разгонен пръч. Пораснах.

— Не, не си — засмя се той. — Но не забравяй, че говориш с човек, който те е виждал как чукаш три жени в различни часове от деня, всъщност в рамките на една вечер, без нито една от трите да подозира за другите две.

— Не си разбрал добре. — Засмях се. — Към сутринта и трите се бяха запознали, опознали много добре и… бих казал, съвсем отблизо.

— Майтапиш ли се? Вярно ли?

— Просто ми дай телефона й. Ще го броим като голямо благодаря за прекрасната вила, която ти предоставих, за да убедиш приятелката си да се омъжи за теб.

— Господи, какъв задник!

— И преди съм го чувал — казах и станах. — Със Сара имахме доста… интересен разговор.

— Разговор? Ти и Сара сте имали… разговор? Защо ли не мога да ти повярвам.

— Така е, бих добавил дори доста… увлекателен разговор. Много интересно момиче. За жалост ни прекъснаха, преди да ми каже името си.

— Ясно.

— Какъв късмет, че ви видях вчера!

Погледнах го въпросително, дори умолително.

— Да, голям късмет — каза и седна в креслото си. Огледа ме изпитателно и добави все така с усмивка: — За съжаление, ще се наложи да потърсиш късмета си на друго място. Прекалено съм привързан към топките си и определено ми се иска да си ги запазя и занапред. Няма да ти проправя пътечката към Сара.

— Винаги си бил гадно копеле.

— Чувал съм го. Обяд в четвъртък?

— Няма проблем. Там съм.

Тръгнах си от офиса му с намерение да огледам наоколо. Фирмата му заемаше три етажа от сградата. Бях дочул, че вече са свършили значителна част от работата по офисите. Рецепцията беше наистина изпипана, но и офисите не бяха никак зле. Големи коридори, много естествена светлина, стени от стъкло, зашеметяваща гледка от всяко кътче. Пред всеки офис имаше нещо като малки фоайета — разбира се, далеч по-малки от това на Бенет, но бяха напълно подходящи да седнеш и да си проведеш разговор, дори събрание. Всъщност бе много по-добро решение от студените и скучни зали за конференции и съвещания. И като казах това, сега е време да поясня, че заседателната зала беше изключително добре направена. Стени от прозорци с изглед към Манхатън; огромна маса от орех, на която можеха да седнат поне трийсет души; последен писък, дори врясък на техниката за презентации.

— Не е зле, Бен, никак не е зле! — промърморих на себе си и се загледах в голямата фотография. Тимоти Хоган. Много добър фотограф, а и много скъп. Доста приличен вкус за такъв отявлен чекиджия като Бенет.

— Какво правиш тук?

Обърнах се и видях Сара. Стоеше като вцепенена в средата на коридора. Не можех да не се усмихна. Това се казва да си намериш късмета. Или… може би не, ако се съдеше по изражението й.

— Сара! — почти изпях името й. — Каква прекрасна изненада! Точно излизам от среща. Аз съм Макс, между другото. Радвам се, че най-сетне имам възможността да сложа име към… — Плъзнах поглед по тялото й, по извивките под тясната й черна рокля… — Да, да сложа име към лицето.

Господи, тази жена беше убиец!

Очите й бяха станали приблизително с размера на чинии за основно блюдо на официална вечеря. Без да преувеличавам, момичето имаше изумително големи очи. Ако бяха една идея по-големи, вероятно нямаше да е жена, а лемур.

Тя ме хвана за ръката и ме поведе по някакъв коридор. Тесните й, опънати до коляното ботуши затракаха по каменните плочи.

— Радвам се да те видя така скоро след онази среща, Сара.

— Как ме намери? — прошепна.

— Приятел на друг приятел. — Махнах с ръка, не ми се влизаше в подробности. Косите й бяха прибрани с малка шнола с цвета на яркочервените й устни. Изглеждаше сякаш току-що бе изскочила от някоя снимка от шейсетте на миналия век. — Какво хубаво име. Сара. Нали, Сара?

— Трябваше да се досетя, че си психопат — каза и присви очи.

— Не съвсем. — Засмях се.

Една млада асистентка подаде глава през вратата и каза срамежливо:

— Добър ден, госпожице Дилън.

И изчезна. Ето, вече си имаме и фамилно име! Благодарение на тази мила, плаха асистентка.

— Ах! Сара Дилън! Може би ще е най-добре да продължим този разговор на някое по-спокойно място. Как мислите, госпожице Сара Дилън?

Тя ме погледна и прошепна:

— Няма да правя секс с теб в офиса си. Казвам го в случай, че си дошъл с такива намерения.

О, това момиче беше фантастично!

— Всъщност, дойдох да ви приветствам с добре дошли в Ню Йорк. Но мога да го направя и тук, няма проблем.

— Имаш точно две минути — каза, завъртя се на токовете си и тръгна към офиса си.

Завивахме край разни ъгли, обиколихме цялата сграда. Най-сетне стигнахме до малка рецепция с изглед към града. Младият мъж зад бюрото ни изгледа въпросително.

— Ще бъда в офиса си, Джордж — каза тя през рамо. — И моля никой да не ме безпокои.

Тя затръшна вратата, обърна се към мен и каза:

— Имаш две минути.

— Две минути са малко, но дори и да съм притиснат от времето, мога да те накарам да свършиш в рамките на отреденото ми време — казах и се приближих към нея, погалих с палец бедрото й и добавих: — Но както и двамата вече знаем, това време няма да стигне нито на теб, нито на мен.

— Имаш две минути да ми обясниш какво, по дяволите, правиш тук! — Гласът й леко трепереше. — И как така успя да ме намериш?

— Да започнем с това, че в петък се запознах… не точно запознах… срещнах една дама. Чуках я до една стена, ако трябва да бъда по-прецизен. И оттогава не мога да спра да мисля за нея. Беше невероятна. Красива, забавна, дяволски съблазнителна. Но не ми каза името си. Тръгна си. И ме остави с празни ръце и чифт бикини. Трудно е да се каже, че подобен артикул може да се използва като следа, по която да тръгна да я търся. — Направих крачка към нея, прибрах един кичур зад ухото й и прокарах нос по челюстта й. — И когато изживявах самотния си оргазъм тази сутрин в леглото, отново се запитах как стана така, че не знам името й.

Тя се покашля, бутна ме назад и застана от другата страна на бюрото.

— Това не обяснява как ме намери — каза. Бузите й бяха пламнали. Бях я виждал под неоновите светлини в дискотеката със затворени очи и отметната назад глава, но сега исках да я видя гола в поток от слънчева светлина. Исках да видя как червенината на бузите й се плъзва по тялото й. Реших обаче да успокоя топката и да не я дразня повече, защото тази Сара беше напълно различна от момичето, което помнех — забавно, флиртуващо дете от Чикаго, което имах щастието да докосвам в бара.

— Вчера бях на обяд с колеги и случайно те видях с Бен. Приятели сме от години. Не беше лесно да сметна колко прави две плюс две, но се справих. И дойдох с надежда да те видя.

— Казал си на Бенет за събота? — изсъска през зъби и червенината от бузите й изчезна.

— За бога, разбира се, че не съм казал! Не съм готов да умра толкова млад. Само го попитах за телефонния ти номер, но той не ми го даде.

— Добре — каза тихо и раменете й съвсем леко се отпуснаха от облекчение.

— Виж, това, че съм тук с теб, е пълна случайност, не съм те търсил. Наистина. Дойдох с надежда да те мярна, но ти ме видя, докато разглеждах, и те уверявам, че е пълна случайност. Така или иначе, трябваше да дойда да се видя с Бен. И ако някога имаш желание да се видим на вечеря… — Извадих една визитка и я пуснах на бюрото й, след което се обърнах да си вървя.

— Видеото? — извика зад гърба ми. — Какво направи с него?

Обърнах се и я погледнах. Мамка му, колко ми се искаше да я подкача и да се пошегувам с нея, едва се удържах, защото колкото повече бавех отговора си, толкова по-изплашена изглеждаше.

— Качил си го в YouTube или PornTube. Или в някои от онези сайтове за… каквото там ги ползват хората.

— Моля? — Избухнах в смях, не можах да се стърпя. Как може подобно нещо да й мине през ума?

— Моля те, кажи ми, че не си го направил.

— За бога, момиче! Добре, признавам си, че го гледах около седемстотин пъти, но за нищо на света не бих го показал на друг човек.

Тя погледна ръцете си, започна да прави нещо с ноктите си, да скубе някаква кожичка и накрая попита:

— Мога ли да го видя?

Какво беше това в гласа й? Любопитство? Нещо повече от любопитство? Минах при нея зад бюрото и застанах зад гърба й. Тя бе все така напрегната, но изведнъж облегна гръб върху тялото ми. Ръцете й бяха свити в юмруци. Извадих телефона от джоба си, пуснах видеото и нагласих екрана пред очите й.

Музиката едва се чуваше през немощните говорители. Тя танцуваше с ръце над главата и точно както се случи още първия път, когато го гледах сам у дома, усетих, че се възбуждам.

— Ето, точно тук — казах, почти опрял устни във врата й. — Точно тук се чудиш дали съм забелязал как роклята ти се е качила над дупето. Нали?

Опрях устни в кожата й, притиснах тялото си в нейното, със сигурност усещаше ерекцията ми. Исках да знае какво ми причинява и как ми действа. Оставих телефона на бюрото пред нея и сложих ръце на кръста й.

— И тук, погледни.

Тя взе телефона и се вгледа в екрана.

— Ето тук, когато поглеждаш през рамо. Това ми е любимият момент. Това изражение на лицето ти, сякаш танцуваш за мен. И знам, че танцуваше за мен.

— О, господи! — прошепна.

Надявах се, че си спомня какво е изпитала тогава, какво е усещането да танцува с мисълта, че я гледам. Тогава тя взе ръката ми, сложи я на ръба на роклята и я плъзна нагоре по бедрото си. Усетих меката й кожа, ръката ми тръгна нагоре към стомаха й. Мускулите й потрепериха от допира ми.

— За мен ли танцуваше наистина? — попитах. Знаех, че е така, но исках да го чуя от нея.

Тя кимна, сложи длан върху ръката ми и нетърпеливо я плъзна надолу. Тази жена беше толкова противоречива, можеше да те метне от леда в огъня. И обратно.

— За какво друго мислеше? Как искаш да видиш главата ми между краката си? За устата ми?

Тя пак кимна и захапа устната си.

— Исках да те докосвам — казах и ръката ми се мушна под бикините й. — Ето така! — Тя се наведе напред, облегна се на бюрото, аз бях като залепен за нея магнит. — Искам да усетя колко си влажна и топла — казах. Думите ми излизаха насечени, нетърпеливи. Гласът ми беше станал дрезгав, натежал от желание. — Искам да усетя как ставаш гореща и влажна, докато си представяш как свършвам сам в моето легло с мисълта за теб и те гледам на този малък екран.

Пръстите ми се плъзнаха по-нагоре. Тя простена.

— Гледаш ли? — попитах и вкарах един пръст в нея. Тя кимна и аз плъзнах и втория. Палецът ми плавно и леко играеше около клитора й. — Колко си влажна! — Прокарах зъби по рамото й.

— Ние… не трябва да го правим… тук — каза. И с тези думи се притисна по-силно към ръката ми. Усещах как мускулите й се стягат около пръстите ми, дъхът й излизаше на пресекулки. Свистеше между зъбите й. Тогава сложих невинната маска на палаво дете, което е сторило някаква беля, а никак не му се иска да го наказват и… Извадих пръстите си и я обърнах с лице към мен. Изглеждаше като упоена, очите й плуваха във влага, клепачите й бяха наполовина затворени, а устните — разтворени.

— Права си, а и за нещастие моите две минутки свършиха — казах и я целунах по бузата, после по двете крайчета на устата, а когато затвори очи, целунах клепачите й. Взех телефона си от ръката й и излязох.