Кристина Лорен
Красив непознат (18)

Седемнайсет

В понеделник сутринта времето се беше свъсило, всеки миг щеше да връхлети поредната лятна буря. Небето беше зеленикавосиньо, сякаш земята се бе обърнала и сега океанът бе над главата ми.

Побягнах към метрото, скрита под чадъра, и едва успях да хвана влака в 7:32. За първи път се освободи място и без да се оглеждам, се строполих в него. Закопчах чадъра си и затворих очи. Само като си помислех колко работа ме чака този ден, не исках да ги отварям. Трябваше да довърша ценовото проучване, до обяд имах среща след среща, а следобед — събрание с хората от отдела ми. Но когато погледнах вестника, който дамата до мен четеше, всички планове за деня заминаха по дяволите. От средата на шеста страница ме гледаше Макс, а до снимката — заглавието: „Лудият Макс и неговите любовници“.

— Какво? — извиках и се наведох да прочета, без дори да се замислям, че навлизам в личното пространство на момичето. — Мога ли да видя вестника? — попитах настоятелно, предполагам дори заканително, защото момичето веднага ми го подаде. Вероятно е помислила, че съм луда, че мога да я нападна или нещо подобно.

Любовниците и красивите жени на Макс Стела

„Едва ли е изненада за някого, че много зле пазената тайна на бизнесмена плейбой е съчетанието на две любими хобита: да се снима по време на секс с избраницата за седмицата. След като бе забелязан в бар преди седмица с красива блондинка, сега из общественото пространство се разпространяват нови снимки на новото му пленително завоевание — прелестна брюнетка. Повечето от снимките са прекалено откровени за аудиторията на вестника ни, но една от тях ясно показва коя е избраницата за тази седмица — испанската звезда Мария де ла Круз. Снимката е направена едва преди няколко дни. Хайде, Макс, пусни едно секс видео и да се приключи с цялата тая мистерия.“

Прочетох го около десет пъти. Метрото спря, изстрелях се навън, запрепъвах се по стълбите и излязох на улицата, напълно замаяна и загубила ориентация. Вървях пеша дванайсет пресечки до работата. Присъствието на Клоуи в офиса ми изобщо не ме изненада. Вдигнах вестника. Ръцете ми трепереха.

— Искам да ми обясниш. Какво е това? Това някаква клюка ли е? Коя е тази жена?

Тя се приближи и ми подаде телефона си, на който имаше снимка на списание, което очевидно бе разнищило подробно историята. В началото на страницата имаше фотография, която бях видяла преди няколко седмици, когато с Макс бяхме на покрива. Виждаше се бедрото ми, а неговата ръка бе разперена върху плътта ми. До снимката на моето… несъмнено голо тяло имаше снимка на лицето на жена с тъмна коса, но не можех да видя какъв цвят са очите й, защото бяха затворени, а главата й беше отметната назад. В дъното се виждаше много малко от косата на мъжа, който целуваше шията й. Жената безспорно изживяваше оргазъм.

— Тази снимка е била в телефона му — казах и прегледах статията набързо. — Не цитират колко снимки на жени е имал, но казват, че са били много.

Клоуи грабна ножицата от бюрото.

— Ще се видим по-късно. Имам чифт топки за рязане.

— Топките не са в града.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш да се успокои.

— Може и да отърва затвора в такъв случай.

— Какво каза Бенет?

Клоуи се отпусна на канапето и въздъхна.

— Да се опитаме да бъдем обективни. Каза, че не знаем цялата история, че в пресата има много лъжи и пишат измислици. Напомни ми, че съм мислила за него същото и наистина мислех, че спи с всичко, което носи пола, и то само по приказките на хората.

Показах й снимката на Испанската звезда.

— Тук казват, че това е последната му снимка и че има много други, на много други жени. А тази с мен е направена в началото на лятото, което означава, че е бил с тази тук, след като е бил с мен.

Тя не отговори. Погледнах стената. Прииска ми се да я разбия с юмрук, но след това почти се изсмях на желанието си. Макс би могъл да пробие стената с юмрук, но аз щях да остана само със счупена ръка.

— Писна ми да ме правят на идиот.

— Тогава не бъди идиот. Наритай му задника. Изхвърли го.

— Ето защо не исках да се обвързвам с никого. Защото искам да видя само най-доброто от човека и после, когато разбера истината за него, съм напълно съсипана.

Клоуи все така мълчеше и ме гледаше. Макс нямаше телефон, нямаше лаптоп, не можех да се обадя, за да разбера. Не бях сигурна, че искам да разбирам. Взех телефона си и го изключих.

— Какво имаме за днес? — седнах и раздвижих мишката на лаптопа. Минах набързо през срещите за деня. Погледнах Клоуи. — Да, нищо спешно. Всичко това може да почака. Джордж, анулирай срещите и си вземи нещата. Отиваме да пием.

* * *

До обяд бях пияна. Освен това бях щастлива. В бара в Куийнс имаше джубокс и бях още по-щастлива, защото собственикът очевидно харесваше групи от осемдесетте и мъже с дълги коси почти колкото мен. Това беше любимата музика на майка ми и макар че слушаше „Twisted Sister“ с известно чувство на вина, атмосферата странно ми напомни за дома.

— Беше страхотен в леглото — казах, загледана в чашата си. — Е, поне онази единствена нощ, когато бяхме в легло. Моето легло. И в това легло, в моето легло, беше страхотен. Мисля, че онази нощ правихме секс около седем хиляди пъти.

— Правили сте го в легло само веднъж? — попита Джордж, облегнат на един билярден стик, за да не падне. Клоуи въздъхна с досада, не му обърна внимание и метна в устата си няколко много подозрителни на вид ядки.

— Никак не ми се иска да се отказваш от това. Нищо не поддържа една връзка по-добре от здрав и редовен секс. Когато сексът е хубав, искам да кажа. О, да, съвсем сериозно го мисля. Това е много важно. Важно е да ти е хубаво, да се забавляваш. Забавление и секс. Това е тайната на успеха — заключи и се почеса по бузата.

— Имахме и секса, и забавлението — казах.

Клоуи щеше да заспи всеки момент, но все още напираше да участва в разговора.

— И Бенет е страхотен в леглото — промърмори.

— Моят несъществуващ сексуален живот е също доста удивителен, дори брилянтен — обади се Джордж. — Благодаря, че попитахте. Жените за това ли си говорят през цялото време? За секс?

— Да — отговори Клоуи.

— Невинаги — измърморих аз.

След малко аз бях на мнението, че може би наистина е така, а Клоуи вече твърдеше, че по принцип жените никога не си говорят за секс. Политнах към нея и избухнахме в смях, но моят смях се изпари, когато забелязах един висок мъж да влиза в бара. Изправих се на стола, сърцето ми щеше да се пръсне. Същата светлокестенява коса… Но не беше Макс. Гръдният ми кош се оказа прекалено тесен за всичко, което се бе насъбрало в мен. Изстенах.

— Последния път нямах сили да бъда тъжна, защото цялата ми енергия бе изсмукана от гнева. А това сега… просто боли.

Клоуи метна ръка през рамото ми и каза:

— Мъжете не стават за нищо.

Телефонът й звънна и тя отговори след… половин позвъняване.

— В един бар съм, къде да съм… Да, поркаме… Да, посред бял ден… Тя е тъжна, а аз искам да го кастрирам… Знам… Обещавам… Спокойно, няма да повърна на новия килим. Ще се видим после.

С което затвори телефона и изпружи среден пръст.

— Как командва, не е истина просто! Задник!

— Заслужаваш мъж като Бенет, Клоуи — каза Джордж, наведе се между нас и добави: — И двете сте пияни. Утре вечер ще ви водя на сбирка в подкрепа на Сара, но по обратния начин, ако ме разбирате.

* * *

Във вторник вечерта Джордж ни заведе в гей бар. Беше претъпкано с народ. Музиката беше оглушителна. Точно на такова място исках да отида с Макс… във времето, когато бяхме щастливи. Но сега атмосферата само ми напомни колко съм нещастна. А и никак, ама никак не ми се излизаше на партита. Исках просто да се свия някъде, да спя и да се събудя след много, много време, когато Макс нямаше да има никакво значение за мен, когато щях да съм го забравила. Това, което ме плашеше обаче, бе, че ми бяха нужни няколко секунди да спра да обичам Анди — една седмица, след като се разделихме, а аз вече бях с Макс. Сега обаче имах ужасяващото подозрение, че ще мине много повече време, преди да се отърся от този удар.

В четвъртък сутринта включих телефона си за първи път, откакто го изключих в понеделник. Имах седемнайсет пропуснати обаждания от Макс и нито едно гласово съобщение. Но беше изпратил около двайсет текстови съобщения в понеделник и вторник.

„Обади ми се.“

 

„Сара, видях вестника. Обади ми се.“

Същото в различни варианти: обади се; изпрати ми съобщение; кажи ми дали получаваш съобщенията ми… и прочие в този дух. И точно когато се канех да му се обадя, видях едно от последните:

„Сара, знам, че изглежда зле, но това не е истината.“

О, браво! Точно от това имах нужда. Поредната лъжа. Колко пъти бях чувала точно тези думи? Когато се наложи да чуеш това изречение, значи това, което си мислиш, е самата истина. Или поне си близо до нея. Отне ми години да науча урока си, да го инсталирам като програма в мозъка си и нямах намерение да изтривам тази програма в обозримото бъдеще.

Веднага изключих телефона и реших да не го включвам повече. За мое добро.

* * *

Макс трябваше да се върне в петък, знаех със сигурност. Но не дойде, не се обади в офиса, а когато включих телефона си, разбрах, че той просто изведнъж бе спрял да звъни. Нито веднъж след последното съобщение, което прочетох в четвъртък.

Кое беше най-лошото: клишето, което бе използвал да се оправдае, клишето, което имаше вероятност да не съм разбрала правилно, или мълчанието му.

И изобщо — бях ли справедлива? Мразех това състояние на гняв и несигурност. Бях живяла разпъната между тези две кофти емоции години наред, с чувството, че нещо се случва зад гърба ми, но така и никога не бях сигурна кога и какво. Бях в средата на чутовна битка между натрапчивото чувство за вина и увереността, че Анди ми причинява нещо лошо. Но сега всичко беше далеч по-зле. Защото този път истински вярвах, че Макс е мъж, когото си заслужава да опознаеш. За сметка на това, с Анди не бях сигурна дали изобщо искам да стигам до такова опознаване. Може би просто исках да направя от него човек, когото си заслужава да опознаеш.

И какъв беше случаят с другата жена? Дали е била някоя, с която се е виждал, преди нещата между нас да станат сериозни? Можех ли наистина да го виня за подобно нещо, макар че се бяхме разбрали да не се виждаме с други? И кога беше правил тази снимка? Наистина ли е била направена няколко дни, преди да дойде в апартамента ми?

— Сара, мога да чуя мислите ти през стената — извика Джордж от другата стая. — Едновременно пищиш и ръмжиш. Успокой топката. Сложил съм в бюрото ти една ободряваща течност в красиво розово шишенце. Но не си го харесвай, защото е мое!

Отворих чекмеджето.

— Какво има вътре?

— Скоч.

Блъснах чекмеджето и извиках:

— Не става. Това е питието на Макс Стела.

— Знам.

Погледнах към стената с надеждата да я пробия и да изгоря врата му с поглед.

— Ти си задник.

— Не си му се обадила, нали?

— Не. Трябваше ли да му се обаждам? — Притиснах ръка към лицето си. — Не ми отговаряй. Тази седмица той е на испански мотиви. Разбира се, че не трябва да му се обаждам!

Станах и затръшнах вратата, но точно когато се отпуснах в стола, се почука три пъти.

— Влез, Джордж. — Предадох се с нежелание. — Но няма да пия уиски.

Но не беше Джордж, а Бенет. Влезе и изпълни пространството само както Бенет можеше да го прави.

Заех работна поза и инстинктивно отгледах огромния куп документи, които трябваше да прегледам, и пълния хаос, който цереше около мен.

— Здрасти, Бенет. Шегувах се за уискито. Не пия на работа.

— И да пиеше, не бих те обвинил — усмихна се той.

— Добре… — казах, но не знаех кое му е доброто, и разбира се, питах се какво прави в офиса ми. Много рядко, да не кажа никога, не говорехме за работа насаме, почти не идваше тук.

Той ме изгледа и каза:

— В Чикаго, когато бях напълно отчаян заради Клоуи, ти дойде и ми се развика. Помниш, нали?

— О? О, мамка му!

— Ти ми даде надежда, подсказа ми, че чувствата ми към Клоуи не са изненада за никого, ти ме накара да разбера, че всички знаят, че съм се държал с нея по един или друг начин, защото съм я качил на пиедестал и не съм искал никой да я докосне там.

Усмихнах се, но не при спомена за онези дни, а от облекчение, че няма да ме изяде с парцалите.

— Помня, че и двамата бяхте в окаяно състояние.

— И сега съм тук, за да ти се отблагодаря за услугата. Познавам Макс от много време — каза и седна на ръба на бюрото ми. — Винаги е бил малко… плейбой. Но никога не се е влюбвал и може би затова е бил такъв с жените. Преди да те срещне. Преди да се влюби в теб. — И когато каза последното, ме изгледа с повдигната вежда. Винаги започвах да се притеснявам, когато ме погледнеше така. Познавах го отдавна, вероятно щях да работя с него много време напред, но знаех, че този поглед означава и ще означава само едно — неодобрение. — Освен това, той не ми каза нищо, не ми сподели, но аз наруших първото си неписано правило в отношенията си с приятелите си и попитах. И знаеш ли какво ми каза? Каза, че не си му се обадила. А по това, което знам от Уил, мога да заключа, че той никак не е… добре. А ако наистина изпитваш чувства към Макс, си длъжна да му дадеш възможност да ти обясни.

— Понякога и аз си мисля така, но после се сещам какъв нещастник и лъжец е и се отказвам.

— Виж, Сара, знам, че начинът, по който Андрю се отнасяше към теб, дори не подлежи на обсъждане. Всички видяхме, всички знаехме и сега съжалявам, че не си отворих устата по-рано да ти кажа какво мисля за него. Но ти сама избираш какво ще пожънеш от това изпитание. Ако възнамеряваш винаги да живееш с убеждението, че всеки мъж е като него, в такъв случай мога да ти кажа само едно — ти не заслужаваш Макс. Макс не влиза в тази твоя квалификация. Не и той. Той просто не е такъв човек.

Бенет ме изгледа, а аз не знаех изобщо какво се казва, когато ти заявят истината. Мисълта, че не го заслужавам, дойде и с другата мисъл — трябва да си намеря тоалет за вечерята.

* * *

Клоуи и Бенет ме взеха от нас с лимузина. Качих се в колата и веднага отбелязах колко е хубав Бенет в смокинг. Не беше честно спрямо останалите мъже. До него Клоуи сияеше в перлена рокля с голи рамене. Той й прошепна нещо, а тя завъртя очи.

— Голямо си прасе!

— Това е причината да ме обичаш, нали? — засмя се той и целуна шията й.

Обичах да ги гледам така щастливи. Не изпадах в самосъжаление, не исках да мисля, че за мен няма такъв човек. Погледнах в скута си, огледах роклята си. Бях прекарала повече от час да се подготвям за събитието. Но докато ги гледах, разбрах, че искам човекът до мен да бъде Макс.

Отвърнах глава и се загледах навън. Опитах се да си спомня последния път, когато бях в тази сграда. Колко сигурна и защитена се чувствах с него под душа в студеното помещение. Но за мое учудване и ужас, портиерът ме позна и ми се усмихна.

— Добър вечер, госпожице Дилън — каза и ни придружи до асансьора, натисна копчето за апартамента му, направи крачка назад и ни пожела приятно изкарване на вечерта.

Когато вратите се затвориха, имах чувството, че ще падна.

— Имам съвсем основателни съмнения, че ще получа удар — казах през зъби. — Я ми напомни защо всъщност съм тук?

— Дишай дълбоко — каза Клоуи.

Бенет се наведе към мен и каза:

— Тук си, за да му покажеш колко си красива, че не те е съборил. Дори само това да се случи тази вечер, пак няма да е кой знае колко зле.

Думите му така ме сломиха, че съвсем забравих да се подготвя психически да видя всекидневната му за първи (втори) път. Когато вратите на асансьора се отвориха, гледката към хола му ме удари като цепеница. Право през гърдите. Напълно съм сигурна, че усетих удара толкова болезнено, че се наложи да направя няколко крачки назад. Това, което Джони бе пресъздал в клуба, бе съвсем малка част от всекидневната, един ъгъл, който явно бе за по-малко гости, нещо като място да седнеш и да си поприказваш с някого на питие, но на мен ми се стори като фар на огромно пристанище. Независимо че ме деляха… векове от спомена за онова място, че километри бял мрамор се простираха между мен и онзи ъгъл, не можех да откъсна очи. Няколко мъже се въртяха около бара, пиеха си питиетата и гледаха през прозореца. Стори ми се, че мястото им не е там, сякаш трябваше да са от другата страна на прозореца и оттам да гледат навътре.

Клоуи мушна ръка под моята и ме поведе след един висок, възрастен джентълмен навътре към жилището.

— Добре ли си? — попита Клоуи.

— Мисля, че идеята не е добра — промълвих несигурно.

Тя пое дъх през зъби.

— Всъщност, може би си права — каза, но усетих, че гледа някъде напред и това, което виждаше, бе причината за съгласието й. Вдигнах глава и проследих погледа й. Уил точно влизаше, а Макс вървеше зад него. Беше облечен със смокинг, подобен на този, който бе облякъл преди няколко седмици на галавечерята. Но тази вечер жилетката му беше бяла, а очите… мъртви. Устата му се усмихваше, но усмивката не стигаше до тях. Имаше още около стотина души, които обикаляха из апартамента, гледаха произведенията на изкуството, разхождаха се до кухнята, вземаха си питиета, стояха в средата или по ъглите и си говореха оживено. Аз стоях като препарирана до стената и не можех да се отлепя.

Защо, за бога, бях облякла червена рокля? Почувствах се като сигнална лампа сред облечените в пастелни и тъмни цветове хора. Какво се надявах да постигна? Да ме види? Но дори и това да съм искала, мисията беше невъзможна, напълно провалена. Той не ме погледна. По нищо не пролича, че забелязва присъствието ми. Макс мина през помещението, благодари на хората, че са дошли, здрависа се, обърна внимание на всички. Опитах се да спра да зяпам като изтървана от лудница и да дебна като котка всяко негово движение, но нямаше смисъл.

Липсваше ми.

Не знаех какво изпитва, не знаех кое е истина и кое е лъжа. Не знаех какво всъщност бяхме… ние двамата… какво имаше между нас.

— Сара?

Веднага разпознах плътния глас на Уил.

— Здрасти, Уил. — Опитах се да се усмихна, но усмивката ми се стопи. Никога не го бях виждала толкова сериозен. Всъщност никога не бях виждала нито един от двамата сериозни. Винаги, абсолютно винаги и двамата се усмихваха. Не и тази вечер. Не, това просто не се случваше!

Той ме погледна въпросително и после тихо попита:

— Знае ли, че си тук?

Погледнах към Макс, който говореше с две по-възрастни дами в другия край на стаята.

— Не знам.

— Да му кажа ли?

Поклатих глава, а той въздъхна:

— Господи, колко се радвам, че си тук. Този човек е напълно безполезен напоследък, не може да свърши никаква работа.

— Все още не съм сигурна — признах.

— Наистина съжалявам — каза тихо той.

Погледнах го в очите.

— Не е нужно да се извиняваш заради глупостите на Макс.

Той ме изгледа изумен и поклати глава. Само веднъж.

— Той… не ти е казал?

Сърцето ми за секунди се свлече в стомаха и после започна да блъска като лудо.

— Какво да ми е казал?

Но Уил само направи крачка назад, обмисли дали да ми обясни, и в крайна сметка само констатира:

— О! Ти не си говорила с него! Все още?

Поклатих глава. Той погледна Макс през рамото ми и сложи ръка върху моята.

— Обещай ми, че няма да си тръгнеш оттук, преди да говориш с него — помоли той.

Кимнах и вперих поглед в Макс, който стоеше до някаква много красива брюнетка. Тя го бе налазила отвсякъде, смееше се с пълно гърло. Прекалено високо, прекалено се стараеше да му събуе панталоните! Обърнах се, но Уил бе изчезнал. Изведнъж изпитах силна потребност от въздух. Обърнах се и тръгнах по най-близкия коридор.

Тук нямаше хора, никой не предлагаше напитки и храна, никой не навираше табли в лицето ти. Просто широк коридор с много затворени врати. Между тях бяха окачени красиви фотографии на дървета, снежни пейзажи, устни, ръце, гърбове. Къде отивах? Какво исках да разбера? Какво още исках да узная за Макс? Вероятно търсех стая с женски… неща? Дали затова не ме бе канил у тях? За да си има свое собствено пространство. Не, пространство за някоя друга. За много други.

И какво изобщо правех тук?

Чух стъпки зад гърба си и се мушнах в една от стаите. Вътре беше толкова тихо, че чувах как пулсът ми блъска в ушите. Огледах се. Бях в огромна спалня с гигантско легло в средата. На нощната масичка, където беше единствената запалена лампа, имаше снимка. И на снимката — аз. Гледах към фотоапарата, а пръстите ми бяха върху копчетата на ризата му. Устните ми бяха разтворени. Гледах изненадана и… облекчението буквално ме събори. Спомних си точно кога направи тази снимка. Току-що ми бе казал, че ме обича.

Завъртях се и се огледах. Стената зад мен… Снимки. Моят гръб, докато разкопчавах сутиена си, усмихнатото ми лице, докато свалям ципа на полата си. Моето лице, обърнато към него и окъпано в светлината на утрото. Запрепъвах се напред, сякаш да избягам от горчивата истина, че се бях издънила, бях се провалила, бях объркала всичко, бях разбрала грешно. Много грешно. А е трябвало да разбера, да видя толкова много други неща! Минах през някаква врата, оказа се дрешник. И тогава стана още по-зле. Ако изобщо можеше да бъде по-зле. Моята грешка ме гледаше от стените, които буквално щяха да експлодират от интимност.

Имаше около трийсет снимки. На нас двамата. Черно-бели, различен размер, изящни рамки, подредени с много вкус върху семплата кремава боя на стената. Снимката, която направих на устните му върху глезена ми. Някои бяха простички, без никакъв сексуален подтекст, но пък толкова красиви! Палецът му върху съвсем малко парченце открита плът от корема ми, когато си прокарваше път нагоре по тялото ми. Някои бяха еротични, но не грозно еротични, напротив — много деликатни, само загатваха, че снимката е направена в мига, преди да се изгубим един в друг. Зъбите ми, захапали мекото на ухото му, на друга снимка се виждаше само задъханата ми уста, опряна до лицето му, очевидно съм била близо до оргазъм. Или на тялото ми под неговото. Ноктите ми, впити в раменете му, бедрата ми, разтворени под него. Имаше някои доста… откровени. Пръстите ми около пениса му, една доста размазана снимка как ме чука на задна. Сетих се, че това беше в склада.

Но тази, която буквално ме уби, бе снимка, която бе направена отстрани. Това беше вечерта в моя апартамент. Дори не бях разбрала, че е нагласил камерата на таймер, но бе снимал от доста странен ъгъл. От нощното ми шкафче. На снимката Макс беше върху мен, мускулите на бедрата му бяха изопнати, точно влизаше в мен. Единият ми крак бе увит около кръста му. Беше се подпрял на ръце, навел глава към мен да ме целуне. Очите ни бяха затворени, лицата и на двама ни бяха толкова спокойни, никакво напрежение. Това бяхме ние, уловени в един-единствен кадър. Ние не правим секс. Ние правим любов. Един съвършен образ. И до тази снимка имаше още една. Устните му, отворени около зърното ми, очите му бяха извърнати към мен. И ме боготворяха.

— Господи! — прошепнах.

— Тук е забранено да се влиза.

Подскочих с ръка на гърдите. Затворих очи. Само гласът му бе в състояние да ме побърка.

— И за мен ли е забранено?

— Най-вече за теб.

Обърнах се да го погледна, но това беше голяма грешка. Трябваше да си дам поне пет минути и да се подготвя да го погледна отблизо. Напълно запазил самообладание, като изваден от кутийка, прекрасен. Но съдейки по ъгълчетата на очите и устните — беше съсипан. Около очите му имаше черни кръгове от недоспиване. Устните му бяха свити в права черта, бледи и безжизнени.

— Беше много трудно да остана там — признах. — Стаята, диванът…

Той ме погледна напълно безчувствено.

— Знаеш ли, и на мен не ми беше много весело, когато се върнах от Сан Франсиско. Тръгнах да купувам нови мебели.

Тишината ни удави. Най-сетне той извърна поглед от мен. Не знаех как да започна. Трябваше да си спомня, че на телефона му е имало снимки на други жени. Някои от тях, направени след като бе снимал мен. Но тук, в тази стая, не аз бях наранената, а той.

— Не разбирам какво се случва с момента — казах. И наистина не разбирах.

— Не искам да бъда унижаван директно, открито, не искам да ми се припомня за унижението, през което минах — каза и посочи снимките. — Повярвай ми, Сара, нямаше нужда да идваш и с присъствието си да ми напомняш колко съм бил жалък. Освен това никой не те е канил в тази стая. — Загледа се в снимката, на която устните му бяха залепени за бедрото ми, и добави: — Мислех си да ги оставя две седмици и после да ги махна.

— Макс…

— Ти ми каза, че ме обичаш. — Желязната му маска се пропука. Съвсем малко. Никога не го бях чувала ядосан. Но за всяко нещо си има първи път. Нямах представа какво да кажа. Та той говореше за нас като за минало. Най-важното в момента обаче бяха моите чувства към него, особено в стая, която ме затрупваше с доказателства за това, което бях направила от него. Какъв беше онази нощ и какъв беше сега.

— Но ти имаше снимки на други же…

— Ако ти ме обичаше истински, както те обичам аз — отряза ме той, — щеше да ми дадеш възможност да обясня как и какво си видяла във вестника.

— Обикновено обясненията идват прекалено късно, много след като някой се нуждае от тях.

— Да, ти го показа ясно и категорично. Но ти си мислиш, определено вярваш, че съм направил нещо лошо. Лъгал ли съм те някога? Крил ли съм нещо от теб? Аз ти имах доверие. За теб е някаква даденост, че никой никога не ме е наранявал и доверието ми идва ей така, щрак — и готово… Мислиш ли, че ми е лесно да имам пълно доверие на някого? Мислиш ли, че не съм способен да изпитвам болка? Да, така си мислиш, защото си прекалено заета да пазиш собствените си чувства, своето сърце, своя живот, за да проумееш, че и другите хора имат чувства и че може би не съм такъв, какъвто им изнася да ме покажат във вестниците.

Каквото и да кажех, нямаше да ме оправдае. Той беше прав. Много прав. След като ми каза за Сисили и за романтичния си живот, аз просто реших… да, приех за даденост, че всичко му идва лесно и леко, че никога не е изпитвал болка, че не е нараняван, че не е видял другата страна на любовта.

— Можеше да ми дадеш възможност да обясня — каза.

— Сега съм тук, обясни ми.

Замисли се, лицето му остана напълно безизразно, дори може би леко раздразнено, погледна встрани и кимна.

— Тези, които откраднаха чантата ми, са продали снимките, казвайки, че те са ги правили. Любезните и отзивчиви хора в „Селебритини“ намериха деветдесет и осем снимки — на нас, двамата. В чантата, на SD картата, на телефона ми. Ако бяха успели да пробият паролата на лаптопа ми, щяха да намерят още поне двеста. И какво става накрая? Избират една-единствена снимка на бедрото ти и слагат снимка на жена, която дори не познавам.

Усетих как лицето ми се изкривява от объркване, недоверие, изумление, а сърцето ми блъскаше като чук.

— Искаш да кажеш, че са сложили снимката ей така. Не е твоя снимка?

— Снимката беше в телефона ми — каза и пак ме погледна. — Но не знам коя е жената. Уил ми изпрати тази снимка сутринта точно преди да ми вземат чантата. Снимката е на жена, с която се е виждал два-три пъти преди няколко години.

Не разбирах.

— Защо ти е пратил снимка на тази жена?

— Казах му за снимките, които ти правя, че са истинско изкуство. Че е нещо съвсем ново за мен. И както става винаги, той започна да се шегува, че това не е никаква новост за него и че едва ли не всеки път ходи с апарата да снима жените си. Беше просто игра, както винаги. Как винаги е бил навсякъде, винаги е правил всичко, как съм изостанал във всичко. Разбира се, само се шегуваше. Уил беше сигурен, че съм влюбен в теб, много преди аз да го осъзная. — Той направи крачка назад и се облегна на стената. — Лошото е, че започнахме шегата в деня, преди да замина. Той ме попита дали пазя снимките ти в телефона си и после ми изпрати тази единствена снимка. Но шегата дойде в много, много лош момент.

— Но там пишеше, че имаш снимки на много жени.

— Лъжа.

— Защо не ми каза тези неща? Защо не ми остави съобщение, не написа съобщение?

— Първо, защото мисля, че сме зрели хора и можем да говорим лице в лице. Всичко, което сме правили, откакто се познаваме, изисква голямо доверие, Сара. Мислех, че заслужавам да ми имаш доверие и сега. И второ… — Той прокара ръка през косата си, изруга. — Трябваше да ти призная, че съм казал на Уил, че те снимам. Това означаваше да ти призная, че съм споделил тайната ни. За мен това означава предателство спрямо жената, която… вярвах, че ми има доверие. Адвокатите ми се занимават по въпроса с клеветата, но сериозно, цялата тая работа ни кара да изглеждаме като пълни задници в очите им.

— Точно думата „задник“ ми дойде на ума, когато видях вестника.

— Не разбираш ли, че те търсеха именно такава сензация? Историята за мен и многото ми жени. Намериха стотици наши снимки, но решиха да сложат само една. Има една-единствена снимка на друга жена и те слагат точно нея. Казах ти, че не се виждам с никоя. Не беше ли достатъчно за теб?

— Това е, защото съм свикнала мъжете да казват едно, а да правят съвсем друго.

— Но очакваше, че няма да съм като него, нали? — попита и затърси отговора в очите ми. — Иначе нямаше да ми кажеш, че ме обичаш. Защо да си даваш труда да ми подариш такава нощ?

— Предполагам, че когато снимката излезе… не знам… мислех, че тази нощ не е означавала нищо специално за теб.

— ГЛУПОСТИ! Ти не беше ли там? Не виждаш ли снимките? Сляпа ли си да видиш какво означава тази нощ за мен?

Протегнах ръка към него, но той се отдръпна. Изглеждаше истински ядосан. И яростта ми към самата мен, гневът ми към него, всичко се събра и гръмна. Спомних си, когато видях снимката на другата жена. Сякаш някой ме бе пробол с нож.

— А какво очакваше да си помисля? Просто, най-логичното бе, че си играеш с мен. За теб всичко винаги е било толкова лесно. Така изглеждаше!

— Беше лесно, да. Най-лесното нещо на света бе да се влюбя в теб. Не трябва ли да е така? Не става ли така при всички хора? Лесно, без драма, без съмнения. Това, че не са ми прегазвали сърцето през последните години, не означава, че съм от камък и това сърце е достатъчно здраво и няма да се пръсне, когато някой мине като валяк през него. По дяволите, Сара! През последните две седмици съм се превърнал в развалина. Напълно размазан.

Притиснах ръка към стомаха си. Имах чувството, че ако не се хвана сама, ще се разпадна на място.

— И аз.

Той въздъхна, заби поглед в обувките си, но не каза нищо повече. Сякаш някой бе сложил сърцето ми в центрофуга.

— Искам да бъда с теб — казах.

Той кимна само веднъж, но не ме погледна, не каза нищо. Направих крачка към него, повдигнах се на пръсти да го целуна, но едва стигнах до брадичката му, защото той не наведе глава да отговори на целувката ми.

— Макс, липсваш ми. Знам, че взех прибързано решение, че направих погрешни изводи. Аз… просто си помислих, че… — И тук спрях. Сякаш не съществувах за него. Обърнах се и без да поглеждам назад, излязох от дрешника, минах през спалнята и се върнах на партито.

* * *

— Ще си тръгвам — казах на Клоуи, веднага щом успях да я дръпна не съвсем дискретно от разговора й с Уил и Бенет. Двамата ни изгледаха, без изобщо да прикриват интереса си към развоя на събитията. Всички бяхме застанали в онази част от всекидневната, която изглеждаше точно като шеста стая. Гърдите ме боляха, сякаш някой забиваше карфици в дробовете ми. Исках да махна тази смешна рокля и да се свия във вана, пълна с тесто за сладки.

— Дай ни двайсет минутки, става ли? — попита и ме погледна в очите, опита се да разбере какво става. — Или трябва да тръгнеш веднага?

Огледах се, търсех с очи Макс, но той не бе излязъл от спалнята. Исках да съм тръгнала, когато се върне при гостите. Със сигурност не желаех да остана в този ъгъл и да си спомням колко ме обичаше, колко беше мил в клуба и във всяка секунда след това.

Бях ужасена, че го губя, объркана, но най-вече бях влюбена в него. До лудост. И споменът за красотата, която бе показал чрез всички тези снимки, щеше да остане в съзнанието ми, докато дишам.

— Току-що проведох най-странния си разговор с Макс. Чувствам се като най-големия идиот в света, а той е такъв инат, и то с пълно право, защото се държах с него глупаво. И искам да си отида. Ще си взема такси.

Уил се приближи, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Не тръгвай веднага.

Погледнах го сърдито.

— Голямо си прасе, Уил. Бих убила Макс, ако разбера, че ти е пращал мои снимки.

Той кимна виновно.

— Знам.

Но вече не го слушах. Вниманието ми беше приковано от Макс. Вървеше по коридора и се приближаваше към стаята. Не знам кога и как се бе появил, защото не спирах да се обръщам и да гледам натам. Облегна се на стената, отпи от уискито си. Гледаше ме. Изражението му беше същото като първата вечер, когато се запознахме, когато ме гледаше как танцувам за него.

— Съжалявам — казах само с устни. — Сгреших.

Уил говореше нещо, но изобщо не го слушах. Гледах как Макс облизва устните си, после очите му грейнаха.

— Красива си — каза с устни.

Уил ме питаше нещо. Какво каза Макс?

Кимнах и измънках:

— Да.

— Сара, въпросът не изискваше отговор „да“ или „не“.

— Аз… Аз… — Опитах да се концентрирам, но видях как Макс оставя питието си и тръгва към мен. Пригладих роклята си и се опитах да изпъна рамене и да сложа някаква безизразна физиономия.

— Би ли повторил въпроса?

— Макс идва насам, нали? — попита Уил и ме погледна с явно задоволство.

— Аха. — Кимнах.

Не осъзнавах колко близо стоя до стената, докато не опрях в нея, притисната от огромното тяло на Макс. Той впи устни в моите. Прошепна името ми — пак и пак. Исках да кажа нещо, исках да се пошегувам, че се целуваме пред очите на всички, на собственото му парти, но бях като размазана от тежестта на залялото ме облекчение. Не можех да направя нищо друго, освен да разтворя устни за езика му. Зъбите му минаха по брадичката ми, по челюстта, засмука врата ми. През рамото му видях, че всички ни гледат с ококорени очи, разговорите бяха спрели, а някои тихо започнаха да обсъждат.

— Макс — прошепнах, зарових пръсти в косата му. Не можех да спра да се усмихвам. Имах чувството, че лицето ми ще се разцепи на две. Той погледна устните ми, очите му бяха полузатворени, гладни. Изглеждаше като пиян. От мен. — Макс, гледат ни.

— Това е в твоя ресор. — Усмихна се и отново ме целуна.

— Щеше ми се да спазим малко повече анонимност.

— Лошо. Защото няма да стане. Мисля, че се разбрахме, че на това парти ще кажем на всички.

Отдръпнах се и го погледнах в очите. Гледаше ме съвсем сериозно.

— Съжалявам, много съжалявам за всичко.

— Предполагам, че вече ти е ясно, че и аз искам да бъда с теб. Само ми дай секунда да се съвзема — каза тихичко.

— Да, разбира се. — Кимнах.

Макс се усмихна широко и ме целуна по носа.

— Поне свършихме и тая работа. Но си спечелих правото за справедлива присъда. И недоверчивата Сара вече я няма, нали?

— Няма я. Обещавам.

Макс оправи сакото си, пое дъх, сложи ръка в моята и се обърна към втрещената публика.

— Моля да бъда извинен, но не съм бил с приятелката си от две седмици.

Хората се усмихваха, сякаш бяхме най-милото нещо, което са виждали в живота си. Познавах тези погледи, бях им свикнала, бях ги наблюдавала години наред. Но сега… сега беше истинско. Нещата, които открих в Макс, нямаха нищо общо с анкети, представителни извадки и обществено мнение. За първи път в живота си това, което се случваше зад затворени врати, беше десетки пъти по-хубаво от онова, което виждаха хората.

* * *

Макс все още изпращаше гостите си, когато се мушнах в спалнята му да разгледам снимките. Не можех да проумея как една снимка може да хване съвсем точно чувството ти и да го покаже толкова оголено. Докато ги гледах, имах усещането, че обективът е снимал разголената ми душа. Чух как влиза и тихо затваря вратата.

— Как си издържал?

— Кое да съм издържал? — Застана зад мен и се наведе да целуне врата ми.

— Да гледаш тези снимки всеки ден, докато бяхме разделени. Ако бяха на моята стена, досега да съм се удавила в море от самосъжаление и корнфлейкс.

Той се засмя и ме обърна с лице към него.

— Не бях готов да се откажа от теб. Все още не. Бях нещастен, но бих бил по-нещастен, ако бях развял бялото знаме и бях обявил мисията за приключена. — Ето, от това имах нужда — някой да ми напомня, че чашата не е наполовина пълна, а че прелива.

— Мисля, че ще е много изтощително за теб да бъдеш оптимист и за двама ни — казах.

— Да, но възнамерявам рано или късно да те направя оптимист — каза, разкопча ципа на роклята ми и я плъзна надолу по раменете. Отново ми напомни на малка локвичка в краката ми. Пристъпих и се оставих на удоволствието от изгарящите му, впити в кожата ми очи.

Но когато го погледнах, стомахът ми се сви от притеснение и болка. Беше толкова сериозен, дори мрачен.

— Какво има?

— Можеше да разбиеш сърцето ми. Не искам да го забравяш.

Кимнах и преглътнах твърдата буца в гърлото си.

— Знам.

— Когато казвам „Обичам те“, това не означава, че те обичам, защото си нещо добро за кариерата ми или че ми харесва сексът с теб и колко често обичаш да го правиш. Това означава, че обичам теб. Обичам да те карам да се смееш, да гледам как реагираш на света, да научавам малките големи неща за теб. Обичам начина, по който ме караш да се чувствам друг човек. И ти имам доверие, че никога няма да ме нараниш.

Може би защото беше толкова висок и имаше широки рамене, защото винаги се усмихваше и никога не се обиждаше, Макс винаги бе изглеждал като голяма неразрушима скала, сякаш никой и нищо не можеше да го събори. Но в крайна сметка, той беше раним като всеки човек.

— Разбирам — казах. Но беше толкова странно да си на мястото на този, който ранява, който е причинил болката, който е объркал нещата. Да си този, на когото се дава втори шанс.

Той ме целуна и направи крачка назад, за да съблече сакото и жилетката си. Остави ги в ъгъла. И тогава забелязах апарата му. Тръгнах към Макс, вдигнах го и нагласих обектива.

Той махаше папийонката си.

— И аз те обичам — казах. Бях приближила апарата максимално близо до лицето му.

Направих няколко много бързи снимки, а той ме гледаше… гладно. Както винаги.

— Събличай се — казах.

Измъкна папийонката и я пусна на пода. Започна да разкопчава ризата си.

Щрак.

— Само да те предупредя — казах, без да свалям обектива от окото си. — Тази нощ ще се наложи да оближа всеки сантиметър от гърдите ти.

Той се усмихна.

Щрак.

— Няма проблем, но няма да е зле да оближеш и малко по-надолу.

Снимах ръцете му върху колана, панталона му, захвърлен на пода, стъпалата му, пръстите на краката му, спрели точно пред моите.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита и взе апарата от ръцете ми.

— Правя снимки за моята спалня.

Той се засмя и поклати глава.

— Качвай се на леглото, Цвете. Май си забравила как стават тези неща при нас.

Седнах на леглото и усетих как потъвам в меките чаршафи. Матракът сякаш се отвори да ме прегърне. Той разтвори единия ми крак и ме огледа.

Щрак.

— Погледни ме — каза тихо. Един лъч от грейналото нощно небе на Манхатън освети кожата под гръдния ми кош. Пръстът му се закатери по вътрешната част на бедрото ми, а аз не откъсвах очи от лицето му, наполовина скрито от апарата.

Щрак.

Въздъхнах и затворих очи.

Нов живот. Нова любов. Нова Сара.