Кристина Лорен
Красив непознат (17)

Шестнайсет

Слънцето се бе вдигнало високо над хоризонта. Погледнах я. Топла като спящо бебе. Косата й бе разпръсната около главата, лицето й бе почти заровено във възглавницата. Плъзнах поглед по тялото й, по гърдите, по елегантно извития й гръб, по бедрата и ханша, наполовина покрит с чаршафа. Можеш да научиш ужасно много неща за някого, след като прекараш една нощ с него: дали обича да краде одеялото ти, дали хърка, дали се гушка. Но Сара обичаше да се разполага на цялото легло. Ръцете й, краката й, цялото й тяло бе проснато върху моето като морска звезда. Любихме се отново точно призори, когато небето бе меко, съвсем леко порозовяло, а черното постепенно преливаше в синьо. Тя буквално падна върху мен, усмихната до уши, и заспа на секундата.

Беше десет и половина. Прокарах пръст по ръката й. Не исках да я будя, не исках да тръгвам. Фотоапаратът ми беше на нощната масичка, вдигнах го внимателно, сложих го на ръба на матрака и започнах да разглеждам снимките, които бях направил през нощта. Бяха стотици. На някои от тях се събличаше, но на повечето изглеждаше отчаяно щастлива, извила гръб под мен. Звукът от движещите ни се тела, приглушените й викове, накъсани от стоновете й и от щракането на фотоапарата, щяха да останат като миг в съзнанието ми.

Върнах се в началото, на първата снимка от предната нощ, загледах се в лицето й, удавих се в изражението й. Това беше снимката, която й направих след признанието, че я обичам. Беше ми позволила да направя толкова много снимки на лицето й. Един от най-вълнуващите моменти в живота ми беше мигът, когато ми позволи. И последното правило отпадна. За мен разрешението й да снимам лицето й означаваше много повече от всички думи на света.

Докато разглеждах снимките, забелязах как изражението, движенията й, цялото й поведение се променя с всеки следващ кадър. В началото изглеждаше отчаяна, после някак отпусната и облекчена, сякаш някой бе свалил невидим товар от гърдите й, а накрая беше палава и необуздана. А снимките изглеждаха толкова интимни, толкова топли. Съвсем точно копие на усещанията ми.

Станах тихо, прекосих стаята и извадих лаптопа си. Изчаках няколко секунди, докато зареди програмите, и след това извадих SD картата от апарата и я вкарах в лаптопа. Влязох в сайта на малка и много дискретна компания, която копираше професионални снимки, качих тези, които исках да извадя, и изтрих файловете от твърдия диск. После махнах картата и я пъхнах в чантата си. Не бях прибрал само апарата си. Приближих се до леглото, наведох се над нея и прошепнах:

— Трябва да тръгвам.

Видях как кожата й настръхна. Разбуди се веднага.

— Трябва да хвана самолета — казах съвсем тихо.

Тя измънка, протегна се, а аз гледах с изумление как очите й бавно се отварят и свикват към слънчевата светлина.

— Не искам да тръгваш — каза и се обърна по гръб. Гласът й беше плътен, натежал от съня, дрезгав. Сещах се за около хиляда неща, които исках да чуя от устата й. Исках да не спира да говори с този глас. Беше толкова изкусителна. Очите й все още бяха сънливи, по лицето й имаше гънки от възглавницата, но голите й гърди приковаха цялото ми внимание. Сложих ръце от двете страни на лицето й и казах:

— Знаеш ли, че сутрин си най-голямото природно чудо, което съм виждал?

Сложих палец върху гърдите й и направих малка пътечка между тях. Поех дъх, но дори дишането ми трептеше от силата на това помитащо, почти задушаващо чувство — да съм така близо до нея.

— Наистина ли? — усмихна се тя и погали с палец долната ми устна. Исках да го засмуча, да го захапя, но тя ме погледна сериозно. Очите й търсеха моите, питаха ме. Накрая прошепна: — Това снощи… наистина ли се случи?

— Искаш да кажеш дали наистина те чуках до несвяст и признах, че ме притежаваш във всяко отношение? Ако това питаш — да, случи се.

— Какво означава: „Обичам те“? Странно колко различно могат да звучат същите тези думи при различни обстоятелства. Искам да кажа, че съм го казвала и преди, но никога не съм осъзнавала колко… големи могат да бъдат тези две думи. Разбираш ли? Сякаш преди съм била много млада или незряла, за да осъзная истинското им значение. Не е ли ненормално? Или пък аз съм луда? Но не, не съм луда. Просто съм… много неопитна в тези неща. Честно казано, това е нещо съвсем ново за мен.

— Знам, че в момента казваш нещо много дълбоко и важно, но не е възможно да се съсредоточа с тези голи гърди пред очите ми.

Сара завъртя очи и се опита да ме избута, но не успя. Нямах никакво намерение да мръдна оттам. Вместо да стана, аз се наведох и приглуших протеста й с целувка, с която се опитах да изразя безумните си чувства, но не знаех дали могат да се поберат в една-единствена целувка. Чух, че навън се извива внезапна лятна буря. Чух как дъждът заплющя по прозорците, чух гръмотевиците в далечината. Но явно слухът ми не общуваше с тялото. През съзнанието ми за секунда мина мисълта за мокри шосета, за задръствания, виждах хиляди ръце, вдигнати за такси, за част от секундата си помислих, че никога няма да стигна до летището, но разумът ми също нямаше нищо общо с тялото, защото, когато тя уви крак през гърба ми и ме притегли към себе си, забравих всичко.

Устните й се откъснаха от моите и се залепиха за ухото ми, а аз се опитвах да си спомня къде по-точно трябваше да ходя.

— Боли ме малко, но болката е така сладка. Искам още.

И след тези думи кръвта се източи от главата ми и се събра в пениса.

— Това е може би най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал.

Сара се изправи, блъсна ме в гърдите, събори ме по гръб и когато се качваше върху мен, прошепна:

— Не заминавай.

Чаршафът падна, впих ръце в тялото й, палците ми минаха по зърната й. Тя взе апарата, вдигна го до лицето си и ме погледна през обектива.

— Искам да направя снимка на лицето ти между краката ми.

— Господи, Сара — простенах и отпуснах глава на възглавницата. Затворих очи. — А аз досега да си мисля, че си едно невинно дете, което аз, големият и зъл развратник, вкарвам в грях?

Тя избухна в смях, а аз просто я гледах и й се любувах.

— Обичам те — казах, сложих длан на врата й, притеглих главата й към лицето си и я целунах. Прокарах ръка по бедрата й, голи, гладки и настръхнали от допира ми.

— Ние… наистина ще го направим, нали? — попита и се отдръпна съвсем леко, колкото да ме погледне в очите.

— Да. Наистина ще го направим.

— Съвсем официално?

— Изобщо не се съмнявай. Вечери, срещи, представяне на приятелката ми пред всички, които познавам в този град, и така нататък.

— Мисля, че идеята ми допада — каза. Бузите й бяха розови като на бебе. Впи леко нокти в скалпа ми, а аз окончателно се разтопих. Не исках да бъда никъде другаде, само тук, само до нея. Но часовникът до леглото ме гледаше заканително.

— Мамка му, наистина трябва да тръгвам. — Затворих очи.

— Добре.

Но след това… долепи горещите си устни върху моите. Не ме целуваше, просто ги беше притиснала съвсем невинно, но в онзи миг именно чистотата на тази целувка ми се стори много по-възбуждаща от всичко, не чак толкова невинно и чисто, което бяхме правили допреди часове. „Майната му на полета!“, помислих, разхлабих вратовръзката си и я метнах през рамо. Изправих се на колене, погледнах я и започнах да разкопчавам ризата си.

— Ще закъснееш — каза и се пресегна към колана ми, а по лицето й бавно плъзна сатанинска усмивка.

— Ще хвана следващия полет.

* * *

След лудо препускане през терминала на летището (определено си заслужаваше) и още пет часа в самолета най-сетне кацнах в Сан Франсиско. Предната нощ бях спал не повече от час и половина, а в самолета — едва няколко минути. Умората започна да ме натиска. Прозях се, взех си чантата от отделението над седалката, излязох от самолета и тръгнах през терминала към най-близката кафемашина. Беше абсолютно безотговорно да изпусна полета си, за да остана още час със Сара. Знаех го още докато се движех в нея и наблюдавах лицето и гърдите й под мен. Но от друга стана, никога не бях изпитвал подобно нещо и все още ми беше трудно да проумея всичко, което се случи, всичко, което си казахме. Докато чаках така желаната доза кафе, получих съобщение от Уил.

„Успя ли да нащракаш някои нови голи снимки за новия моден сезон?“

Отговорих веднага:

„Да ти го начукам. Обзалагам се, че не ти стиска да извадиш апарат и да снимаш.“

След което напъхах телефона в чантата си. Мислех да му се обадя по-късно след срещата и да му кажа за новите събития около Сара. Усмихнах се, извадих чашата с кафе от машината, махнах капака и докато слагах сметаната, някой ме потупа по рамото.

— Мисля, че изтървахте това! — Беше мъж, малко по-нисък от мен, с рядка руса коса.

Държеше черен портфейл.

— Не е мой — казах и посочих с глава към охраната до ескалаторите. — Кажи на тях — добавих и се обърнах да си взема куфара от земята, но той ме стисна за ръката и попита много настоятелно:

— Сигурен ли сте?

— Да, напълно съм сигурен — кимнах и извадих собствения си портфейл, за да го уверя. — Късмет все пак. Дано намерите собственика.

Добър човек!

Той направи крачка назад, а аз се загледах как се отдалечава с бърза крачка. Бях загубил достатъчно време днес, трябваше да се размърдам. Сложих капака на чашата с кафе и се наведох да си взема куфара. Сърцето ми спря. Нямаше го.

* * *

— Моля, опишете как изглежда чантата ви — каза почти заспалата от скука чиновничка на гишето за изгубени вещи. Според закачената на ризата й карта се казваше Елена Джун. Дъвчеше дъвка, надуваше балончета и чакаше да й отговоря. Погледнах към монитора зад нея. Видях единствено собствения си гръб, но бях повече от сигурен, че съм в някаква телевизионна игра, скрита камера или нещо такова.

— Сър? — подкани ме тя с възможно най-отегчения глас на света.

Прокарах пръсти през косата си. Обмислях как да я удуша по-болезнено, но после реших, че това може да усложни процедурата по намирането на багажа ми.

— Мека кожена чанта с дръжка през рамо. Марката е Хермес. Сиво и пясъчнокафяво.

— Можете ли да изброите всички ценни неща в нея?

Имах чувството, че повръщам в устата си. Едва преглътнах.

— Файлове и папки, моите папки. Моят лаптоп. Моят телефон. Мамицата му. Всичко! Абсолютно всичко!

Цялата информация за клиентите! Трябваше веднага да се сменят паролите. Колко време щеше да отнеме? Какви последици можеше да има! А аз дори нямах телефон да се обадя на Уил. Заспалата патица ми подаде някакъв формуляр и един химикал, завързан с въженце, та да не го открадне някой.

— Изглеждате доста притеснен. Имате ли нужда от минутка да се съвземете? Или ще попълните формуляра? Само отбележете в квадратчетата.

Взех завързания химикал, попълних името и адреса си и започнах да отбелязвам в квадратчетата: лаптоп, мобилен телефон, лични вещи. Погледнах часовника си и се почудих дали има квадратче за изгубени нерви, защото определено ги губех заедно с разсъдъка си. Бях почти към края на формуляра, когато стигнах до едно квадратче. И като прочетох какво пише до него, щях да си повърна стомаха.

Камера/фотоапарат. Не бях взел фотоапарата с мен, но бях взел SD картата с намерението да я изтрия веднага щом имам възможност и малко свободно време. Сега вече се сещах за около милион псувни, но в моето положение просто не бяха достатъчни.

Забих поглед в мръсния плот на гишето. Ламинатът се бе прокъсал в краищата около металните лайстни. Виждаше се голяма пукнатина. Тази пукнатина беше най-саркастичната метафора в живота ми.

— SD картата ми! — казах по-скоро на себе си.

— Картата за фотоапарата ви? — попита Елена Джун.

Преглътнах. Два пъти.

— Да. Картата с всички снимки.

Изругах и се оттласнах от гишето. Спомних си какво Сара ми позволи да направя предната нощ. И как ми се бе доверила! Мамицата му, мамицата муууу!

Тогава към нас се приближи по-възрастна жена с коса, прибрана на кок.

— Господин Стела? — попита. Отне ми време да кимна, все още не можех да изляза от пълния срив. — Разгледахме записа от камерите. Били са двама. Единият ви е отвлякъл вниманието, докато другият е взел чантата и е побягнал. Бил е вече долу на ескалаторите, преди да осъзнаете, че чантата я няма.

Дали е възможно подът да се отвори и да ме погълне? Може би вече ме е погълнал? Може би съм под земята?

* * *

След като направих всичко, което можеше да се направи на летището, наех кола да ме откара до хотела. Преди срещата нямах никакво време да купувам нов телефон. От стаята се обадих на справки и помолих да ме свържат с офиса. Уил не беше там, но асистентката му ме увери, че веднага ще смени всичките ми пароли и акаунтите ми ще обясни на Уил какво е положението. Обещах й дузина рози и повишение на заплатата от името на Уил, седнах на леглото и се загледах в телефона, обмисляйки всякакви варианти как да поднеса новината на Сара. След дълго прехвърляне на всички възможности стигнах до извода, че няма лесен начин, пак набрах справки, взех телефона на офиса й и помолих да ме свържат.

Джордж вдигна телефона. Затворих очи. Нямах нищо против момчето, но днес просто беше изключено да се занимавам с него.

— Офисът на Сара Дилън — каза той.

— Госпожица Дилън, моля.

Той не отговори веднага и точно започвах да се изнервям, когато каза:

— Добър ден и на вас, господин Стела. Бихте ли изчакали секунда.

Чух свободния сигнал на телефона й и сърцето ми се сви в мъчително очакване. Тя вдигна чак след три позвънявания.

— Сара Дилън.

Още щом чух гласа й, сърцето ми се отпусна и топлина заля гърдите ми.

— Здрасти.

— Макс? Не познах телефона ти.

— Да, обаждам се от хотела. Добре ли си? Малко си напрегната.

— Днес можех да мина и без това проучване на цените. Трябваше да дойда на работа преди обед, но не съжалявам за мързелуването! — Тя млъкна, а аз пак затворих очи и си представих как свърши последния път. — Как мина полетът?

— Добре. Дълго и уморително — казах и закрачих из стаята, доколкото ми позволяваше кабелът на телефона. Загледах се през прозореца. Хората навън бързаха по задачите си, погълнати от техните си проблеми, изгубени в своите си светове. — Липсваш ми.

Чух как стана и затвори вратата.

— И ти ми липсваш.

— Успя ли да поспиш, след като тръгнах?

— Съвсем малко — засмя се тя. — Не знам кой успя да ме изтощи така, че да не мога дори да спя.

— Щастливо копеле е тоя!

Опитах се да си представя какво прави, как е облечена. Може би бе облякла пола, без бельо. И онези ботуши до коляното. Не се вкарвай в кофти филми точно сега, Макс!

— Няма да те има цялата седмица, така ли? — попита тя.

— Да, прибирам се в петък следобед. Ще прекараш ли нощта с мен?

— Да, със сигурност.

Поех дълбоко дъх и си напомних, че не е станало кой знае какво, че не трябва да се притеснявам. Предположих, че крадците просто ще изтрият всичко от телефона и лаптопа ми и ще се опитат да ги продадат.

— Виж, откраднаха ми чантата на летището.

— Какво! — извика тя. — Но това е ужасно! Що за хора ще направят такова нещо?

— Светът е пълен с идиоти.

— Коя чанта? С дрехите ти ли?

— Не, ръчната. С лаптопа. — Пак поех дъх. — И с телефона. Вече смениха паролите на всички файлове, които са свързани с работа, но… Сара, SD картата, която ползвах снощи, беше там, а нямах време да я изтрия. И телефонът ми… не съм изтрил нищо там.

— Добре, добре, спокойно. — Сякаш говореше повече на себе си. — Добре… — Чух как кожата на стола й проскърца и си представих как се изправя и нервно започва да крачи из стаята. — Предполагам, че не са хванали крадците…

— Не… Разбрах, че са били двама… две гадни копелета. Това ми казаха от охраната на летището.

Тя мълчеше, а аз не знаех какво да кажа и сега се сетих, че едно от нещата, в които определено не ме бива, са разговорите по телефона. Исках да я видя, да видя изражението й. Да преценя дали е разтревожена.

— Е, обзалагам се, че искат да изкарат бързи пари. Нали? — каза най-сетне. — Предполагам, че ще продадат някъде лаптопа и телефона и ще изхвърлят SD. Дори мисля, че вече за затрили всичко в лаптопа, а картата е в някоя кофа за боклук.

Притиснах чело в прозореца и въздъхнах облекчено.

— Господи, обичам те! Бях се побъркал от притеснение как ще приемеш новината за картата.

— Само си ела при мен. Ще си направим нови снимки.

— Разбрано — казах и се усмихнах в слушалката.

* * *

Изложбата в събота и конференцията в неделя минаха като в мъгла. Срещнах се с хора, с които досега бях общувал само по телефона. Уредих срещи в Ню Йорк за няколко бъдещи инвестиции. Темпото, с което мина уикендът, ми помогна да не се сещам през десет минути, че нямам нито една снимка на Сара, нищо, което да отвлича вниманието ми. И може би този път за добро.

В понеделник се събудих от шума на количката със закуската ми — кроасан с кафе. Небето беше мъгливо. Колкото и странно да звучи, двата дни без комуникации, интернет и телефон ми дойдоха добре. Насладих се на спокойствието, но тази сутрин щях да имам време да купя телефон и да ползвам интернета, докато се прибера. Като се изключи фактът, че снимките на Сара ми липсваха, беше истински рай да живееш спокойно, без непрестанно някой да ти звъни по работа.

Точно когато си помислих, че всичко е наред, забелязах, че червената лампичка на телефона до леглото ми свети. Кога бях пропуснал обаждането? Огледах телефона и забелязах, че звукът е бил изключен от самото начало. Вдигнах слушалката и натиснах копчето за гласовата поща. Съобщението беше от Уил. Едва познах гласа му. Звучеше като обезумял.

— Макс, вземи си „Ню Йорк Пост“ и ми се обади веднага. Не знам как ще гасим пожара.