Кристина Лорен
Красив непознат (14)

Тринайсет

Втори месец в Ню Йорк и едва сега започнах да се замислям какво правя в свободното си време. Нямах никакъв спомен от тези дни, нищо съществено. Имах няколко приятелки, с които ходех на някое шоу, на кафе или излизах за по коктейл. Говорех с родителите си три-четири пъти в седмицата. Не, не бях самотна. Със сигурност животът ми беше много по-пълноценен от последните месеци — и дори години — в Чикаго. Сега обаче по-голямата част от времето извън работа бе заета с Макс.

Как, по дяволите, се случи това? И кога?

Сексуална връзка ли? Явно не правя нещо както трябва.

Но от друга страна, Макс никога не се изненадваше от развоя на нещата между нас, никога за нищо. Не се изненада, когато го натиснах да правим секс в клуба, не се изненада, когато отидох в офиса му да му предложа секс (и нищо повече) под формата на някаква уговорка, нито пък когато го издирих на двайсетия етаж на блока му и се опитах да го вкарам обратно под душа, умолявайки го да ме вземе, да вземе и тревогите ми. Дори приятелите му бяха страхотни. Дерек беше може би най-грамадният човешки индивид и макар че не беше най-великият танцьор с тази огромна маса мускули, с която трябваше да подскача по дансинга, да танцувам с него, бе вероятно най-забавното и най-хубаво нещо в ежедневието ми, особено на фона на предишния ми живот… и като се изключи времето, прекарано с Макс.

Помахах за довиждане на Дерек, той ми смигна, сякаш да ми напомни какво ми каза на дансинга:

— Гадно копеле е тоя, внимавай!

Под единствената лампа над дансинга Дерек ми се стори още по-кален и мръсен. Огледах роклята си и забелязах няколко кални отпечатъка от ръцете му.

— Не е чак толкова зле — казах.

Дерек се засмя и ме потупа по главата, сякаш бях дете.

— Той е от най-гадните типове, казвам ти. Винаги е вежлив с всички, никога не се дъни, винаги помага на приятелите си, никога не се държи като задник… Голям задник, казвам ти. Истински кошмар! — каза и ми смигна.

Благодарих на Мади и тръгнахме. Докато излизахме и Макс махаше за такси, чук как всички се разпяха гръмогласно и ужасно фалшиво.

— Ще се видим след малко — каза, преди да затвори вратата, и ми помаха през прозореца. Обърнах се и го погледнах. Стоеше неподвижно и сковано на тротоара и гледаше как таксито се отдалечава.

* * *

Бяхме се разбрали да хапнем нещо обикновено, по един бургер в малко и тихо местенце в Ийст Вилидж. Обичам тихите места, обичам да е тихо. И може би тишината щеше да ми помогне да удавя агресията в съзнанието си. Планът ми да се забавлявам, да бъда дива, да разделя нещата в отделни кутийки, всяка емоция в отделно чекмедже, систематизирана и подредена, определено бе отишъл по дяволите.

Прибрах се и взех душ, за да измия калта след танците с Дерек и Макс, облякох обикновена рокля с връзки на врата. Песните от бара бучаха в ушите ми и си позволих да си представя пръстите му, как се гушкам до него на дивана и гледаме филм или как сядам с чаша топло кафе до страничната линия и го гледам, докато играе ръгби. Всяка една от фантазиите ми се струваше реална, можех да протегна ръка и да я взема, но разумът и тревогите ми не се предаваха и все така настоятелно играеха адвокати на дявола.

Излязох в коридора и заключих апартамента си, като не забравих да си напомня: Всяко нещо с времето си. Никой не те кара да правиш тези неща!

Дори в събота вечерта, когато хората бяха излезли да се насладят на прохладния мързелив късен следобед и да погледат залеза, беше по-спокойно в сравнение с центъра.

Колко неусетно това място се бе превърнало в мой дом! Макс бе избрал ресторант на няколко пресечки от жилището ми. Вече се оправях доста добре из квартала и не ми се налагаше да оглеждам всеки знак и да чета имената на улиците.

Забелязах бледите жълти светлини над входа. Отворих вратата. Звънчето над нея звънна меко. Макс беше вече там. Изкъпан, с чисти дрехи, четеше „Таймс“. Позволих си няколко секунди да му се насладя — тъмночервена тениска, износени, скъсани на бедрото джинси. Светлокестенява коса, почти изрусяла от слънцето. Жестоки маратонки, предположих, че са произведени в Англия. Изпружени дълги крака. Слънчевите му очила бяха небрежно сложени на масата.

Затвори си устата. Това е само твоето… божествено секс другарче. Седи си в някакъв ресторант за бързо хранене и те чака.

Затворих очи, поех дълбоко дъх и тръгнах към него. Границите се бяха размили. След днешния ден не можех да продължавам да се преструвам, че единственото, което искам от този мъж, е оргазъм в петък. Не можех да се преструвам, че сърцето ми не скача и ме понаболява с някакъв сладък спазъм, когато го видя, не можех да отрека, че се сви тъжно, когато си тръгнах преди около час. Не можех да се преструвам, че нямам чувства. Почудих се дали е прекалено късно да избягам. Едва когато чух смеха му, разбрах, че стоя като мумия, гледам го с отворена уста, а той бе вдигнал поглед към мен преди… нямам идея преди колко време. Устните му се извиха в усмивка.

— Изглеждаш ми доста превъзбудена. Май не трябва да прекаляваш с бирата — каза и сложи едната голяма халба пред мен. — Позволих си да ти поръчам бургер с размер на главата ти и малко чипс. — Засмя се и поясни: — Или както ги наричате тук — пържени картофи.

— Страхотно! Благодаря.

Сложих чантата си на празния стол и седнах срещу него. Очите му се усмихваха в моите и после се гмурнаха надолу към устните ми.

— Е? — попитах и отпих от бирата, без да откъсвам очи от него.

— Е?

Несъмнено му беше супер забавно от това развитие на събитията. Не бях човек, който обича всичко да е под контрол, но бях свикнала с предсказуемостта на предишния си живот, а през последните два месеца не бях успяла да предвидя нито едно от събитията, които ме връхлетяха.

— Благодаря, че ме покани в бара днес.

— Благодаря, че дойде. — Кимна и се почеса по врата.

— Приятелите ти са много печени.

— Да, няколко конски задника, събрани в отбор.

Засмях се и изведнъж усетих как някакво бреме пада от раменете ми.

— Странно, защото и те мислят така мило за теб.

Той опря лакти на масата и се наведе напред.

— Имам въпрос.

— Да?

— На среща ли сме?

Току-що бях отпила от бирата. Задавих се.

— За бога, жено, не умирай, не изпадай в паника! Просто се питах дали не си решила… дали не е редно да определим нови правила. Дали да не направим един бърз разбор на старите?

Кимнах със салфетка на устата, все още се давех, за бога!

— Да, добре.

Той остави бирата на масата и започна да изброява моите правила на пръсти.

— Един път в седмицата, никакви други сексуални връзки, добре е сексът да е на обществени места, със сигурност не и в моето легло, снимките са позволени, дори желателни, но без лица и публичност… — Вдигна чашата си, отпи огромна глътка, облегна се напред и прошепна: — И нищо друго между нас, освен секс. Един вид, да си начешаме крастата. Споменах ли всичко, или пропускам нещо?

— Не пропускаш, така е. — Сърцето ми блъскаше в гърдите, като си помислих само колко далеч бяхме оставили всички тези правила. Само за ден. Едно младо момче донесе голяма табла с бургери, по-големи дори от главата ми, и огромно количество картофки.

— Господи! Какво е това? — Гледах с недоумение храната на масата. — Това е…

— Това, което си поръча — отвърна на свой ред и грабна шишето с оцета.

— Знам, но аз не мога да изям такова количество.

— Хайде да го направим по-забавно, искаш ли? — попита и веднага постави условията на играта. — Който изяде повече, има право да постави ново споразумение или да запази същото.

Усмихна се, затвори оцетника и го постави прилежно на масата. И двамата знаехме, че тежи почти два пъти повече от мен. Нямаше начин да изям повече от него. Но дали беше наистина гладен. Може би си беше напълнил стомаха с бира и… като нищо да успея да го победя. И… дали искаше, или не искаше да поставя нови правила?

— Стига си мислила — каза, взе бургера си и отхапа гигантско парче.

— Добре. Нави ме — казах. Нямах търпение да чуя какви са неговите условия.

* * *

Гледах го с отворена уста как избърсва ръцете и устата си и пуска салфетката в празната чиния.

— Много вкусно — каза и най-сетне ме погледна. Когато видя какво става в моята чиния, избухна в нечовешки смях. Патетична гледка — бях изяла едва една четвърт от бургера, а картофките изглеждаха толкова много, сякаш не ги бях докоснала. Пуснах бургера в чинията и се предадох.

— Преядох.

— Спечелих.

— Нима си се съмнявал, че ще спечелиш!

— Защо прие тогава? Можеше да не се съгласиш, нали? — попита и избута леко стола си назад. Свих рамене, станах да тръгваме, преди да ме притисне да му отговоря. Да, бях любопитна какви са неговите условия, но не бях сигурна дали ще мога да се справя с това, което ми предложи. Не знаех дали имам сили да го призная дори пред себе си, да не говорим за него. Полека изтрезнявах, а с огромното количество храна в стомаха ми имах чувството, че мога да легна на тротоара и да заспя там, но беше едва осем и половина. Мисълта, че трябва да чакам чак до другия петък, за да го видя, пак ми се стори непоносима… освен ако той не промени правилото. Улиците на Ийст Вилидж бяха пълни с хора, млади хора, на моите години. Излезли да пийнат, да потанцуват.

Макс плъзна пръсти между моите и леко стисна ръката ми. По навик започнах да протестирам, че не е по правилата да вървим из улиците така, но той ме изненада, като ме дръпна в съседната врата. Оказа се бар с доста оскъдно осветление.

— Знам, че си преяла и ти се спи, но седни, изпий един коктейл и ще се разбудиш. Не съм свършил с теб за тази вечер.

Господи, как ми хареса последното изречение! Успяхме да си проправим път до един тъмен ъгъл и даже намерихме сепаре. Взех си джин и тоник, а Макс продължи на бира. Разказваше ми за детството си, за Лийдс. Разбрах, че родителите му са ирландски католици, че се е родил по средата на дълга серия деца — седем сестри и трима братя. Живеели по три деца в стая. Детството му беше толкова различно от моето. Гледах го, без да мигам, а той буквално ме бомбардираше с интересни истории: как направили фамилен духов оркестър, как когато голямата му сестра Лиз била на осемнайсет, я хванали да прави секс в семейното волво с пастора. Секс по взаимно съгласие! Най-големият брат на Макс, Даниел, напуснал университета, за да се присъедини към някаква католическа мисия в Мианмар, но се върнал будист. Най-малката му сестра се омъжила веднага след училище и на двайсет и седем вече имала шест деца. Останалите му братя и сестри също имаха удивителни истории. Брат му Найл, който се родил само десет месеца след Макс, бил управител на лондонското метро. Една от сестрите му била професор по химия в Кеймбридж, имала пет деца, все момчета.

Макс призна, че понякога се чувства съвсем обикновен на фона на колоритното си семейство.

— В университета учих изкуства, после завърших бизнес финанси и тогава ми хрумна идеята да продавам изкуство. В очите на татко бях пълен провал, издънката на семейството — както в избора на кариера, така и поради факта, че не бях създал дузина деца, преди да навърша трийсет.

Но когато каза това, се засмя, сякаш пълният му провал в очите на родителите му в крайна сметка нямаше кой знае какво значение за тях. Баща му, пушач от почти детска възраст, починал от рак на белите дробове седмица след дипломирането на Макс, така че майка му решила, че й е нужна промяна и се преместила тук при него.

— Нито аз, нито тя познавахме някого в Ню Йорк. Познавах няколко души, но не директно, а чрез други хора и най-вече благодарение на бизнес програмата ми в университета. Приятели на приятелите ми, които работеха на Уол стрийт. Но аз исках само едно — да участвам в културния живот на Ню Йорк. И исках да си намеря партньор. Някой, който да разбира от наука и технологии. Така се запознах с Уил.

Той се облегна и доизпи бирата си. Без майтап, човекът пиеше за световно. Не знам колко бири изпи, отдавна спрях да ги броя, но по нищо не му личеше, което означава, че може да носи това, което изпие.

— Е, трябва да призная, че се запознахме в една кръчма, но започнахме почти на следващия ден с един малък проект. След две години вербувахме Джеймс да се занимава с информационните технологии, защото Уил не можеше повече да жонглира с био- и информационните технологии.

— Имаш ли специално стоманено черво за бирата? — попитах и се засмях. Не беше честно. Тялото му беше… как казваше Джулия… направено от павета, а не от плочки. Именно по тялото на Макс бях видяла мускули, за чието съществуване дори не бях подозирала. Той ме изгледа, леко объркан, погледна празната си чаша и попита:

— Това някаква заигравка ли е?

— Напълно — отговорих и вече усещах ефекта от втората водка. Бузите ми бяха пламнали, усмивката ми не слизаше от лицето. — Абсолютна заигравка.

— Да, този лаф не върви много с американски акцент.

— Харесваш ли американския акцент? Защото всички тези английски неща, които говориш с този акцент, ме карат да си мечтая как извършвам безобразни неща с устата ти.

Той облиза устните си и май… се изчерви.

— Американските акценти, понеже имате ужасно много, не са особено секси. Но твоят е много сладък. Особено когато си малко подпийнала. Толкова е равен и някак… — И тогава, за да ми демонстрира как звуча, издаде някакъв скимтящ звук с щипка триумфалност. Не можех да повярвам, че издавам подобни звуци, когато говоря. Намръщих се, а той се засмя гръмогласно.

— Изобщо не звуча така!

— Е, добре, може да съм преувеличил малко. Но това, което намирам за изключително секси в теб, е начинът, по който мислиш, огромните ти кафяви очи, сочните ти устни, нежните звуци, които издаваш, когато свършваш, и да не пропусна да отбележа убийствените ти бедра и гърди.

Усетих как по цялото ми тяло се разля топлина, от гърдите до ноктите на ръцете и краката.

— Бедрата ми?

— Да, сигурен съм, че вече съм споменавал колко прекрасна кожа имаш. А на бедрата ти е дяволски нежна и мека. Може би никой не ти го е казвал. Предполагам никой не ги е целувал толкова много, колкото аз.

Замигах втрещена от думите му. Да, той знаеше, че Анди е единственият ми мъж, но беше напълно прав. Анди почти никога не ме целуваше от кръста надолу.

— Какви са новите правила — попитах. Леко ми се зави свят, вероятно беше от алкохола… или от мъжа… Не, не знам. Той се усмихна като хищник.

— Мислех, че никога няма да попиташ.

— Да започвам ли да се притеснявам?

— О, да!

Потръпнах, но не беше от страх, а от огъня, който се раздухваше в слабините ми. Винаги можех да кажа, че не съм съгласна, нали? Но знаех, че няма да откажа.

— Правило номер едно: запазваме петъците като твърда уговорка, но имаме право да добавяме дни, когато и двамата го желаем. Можеш да ми откажеш, но поне ще имам правото да попитам, да те поканя и да не се срамувам и страхувам, ако е друг ден, а не петък. И… — Пресегна се и прибра кичур коса, паднала на лицето ми. — И ти можеш да попиташ, да поискаш, ако желаеш да ме виждаш по-често. Няма да се налага да се извиняваш, ако се наложи да дойдеш при мен, когато си разстроена. Знаеш ли, не всичко е секс.

— Добре — казах с разтреперан глас и най-сетне издишах.

— Правило номер две: ще ми позволиш да бъда с теб в легло. Голямо легло. На което да мога да те завържа, да те огъвам, да те премятам. Или може би само да те чукам на матрака, без да махаш обувките с високите токове, за да мога да ги виждам на раменете си. Не е нужно да е моето легло, не е нужно да е сега. Обичам да те чукам на обществени места, наистина, така че ще го запазим. Но понякога ми се иска да те имам само за себе си, да не бързам.

Той спря и зачака реакцията ми. Кимнах в съгласие.

— Обещавам да правя снимки, защото и на двамата ни харесва. Няма да настоявам да се показваш с мен на обществени места, докато сама не решиш, че искаш. Няма проблем за това. И дори и никога да не пожелаеш да те виждат с мен, и това е добре. Няма проблем. Но, Сара, всичко, което правиш, е толкова ново и хубаво. Разбирам потребността ти от личен живот, да те оставят на мира, да не те снимат след всичките години пред обективите. Разбирам това. И запазването на личното ни пространство ми харесва. Готов съм да експериментирам и по-натам, да открием и други неща, които и двамата обичаме да правим.

После разпери ръце, сви рамене, целуна ме бързо по устните.

— Става ли? — попита.

— Това ли е всичко?

— Ти какво очакваше? — засмя се той.

— Не знам наистина. — Вдигнах чашата и изпих няколко големи глътки. Водката доразпали пожара в стомаха ми, крайниците ми омекнаха. — Но… искам да кажа… че тези правила ми харесват.

— Имах известно предчувствие, че може и да ти се понравят.

— Страдаш от чувство за пълноценност.

— Страдам от увереност, че съм умен — поправи ме той и се засмя. — И… Сара?

Вдигнах поглед от ръцете си и го погледнах в очите.

— Какво?

— Благодаря за доверието, което ми гласува, да бъда твоето първо нерационално, лудо решение.

Гледах го и като на забавен каданс наблюдавах как игривото му изражение полека се смени с нещо сериозно, дълбоко, напрегнато, сякаш очакваше неприятна новина или добрата му идваше прекалено бавно. И може би точно това изражение, може би пък музиката или фактът, че виждах Макс в съвсем друга светлина, с цялата история на семейството му, на хората, които обичаше и държеше до сърцето си всеки миг от натовареното си ежедневие… всичко това се събра и исках да бъда близо, много близо до него. Не като разстояние, не като сантиметри или километри. Сложих ръце от двете страни на лицето му, наведох се към него и казах:

— Ти наистина си удивителен мъж.

Той се усмихна и поклати глава.

— А ти си пияна.

— Може и да съм, но това няма нищо общо с твоето… твоята… удивителност? — Целунах го по устните. — Когато пия, съм… по-експресивна.

Засмуках долната му устна и… Мамка му, обикновено при избора между бира или бензин, винаги бих избрала бензина, толкова ненавиждах вкуса на бира, но на неговите устни тя ухаеше зашеметяващо.

— Сара… — опита се да каже нещо.

— Кажи го пак. Обичам, когато казваш името ми. Шшт. Тихо.

— Сара — каза изпълнително той, но после направи крачка назад. — Скъпа, нали разбираш, че някой може да ни види тук.

— Не ми пука. — Опитах се да размахам отпуснатата си и сякаш направена от кашкавал ръка.

— Но може да ти пука утре, когато не си чак толкова… експресивна.

— Не съм много пияна. И честно, не ми пука. Снощи разбрах, че съм позволила на целия свят да ме снима къде ли не до мъж, който се е интересувал само от второто ми име и нищо повече. А ти си тук и си толкова мил, и искаш да ме виждаш по-често, и искаш да направиш сериозна ревизия на шибаните ми правила…

— Сара…

— Не ме прекъсвай, когато съм вдъхновена да говоря — казах и притиснах пръст върху устните му.

— Да, виждам вдъхновението ти — каза и се опита да се усмихне под натиска на пръста ми.

— Така, значи, искам да кажа… че си страхотен мъж и искам да те целуна в един бар. И не ми пука дали някой ще си помисли: Охо, тази иска да бъде госпожа Стела. Колко е жалка! Луда ли е? Знае ли, че той чука различна жена всяка вечер?

— Но аз не чукам…

— Но те не знаят това и работата е, че… — Поех дълбоко дъх, сложих ръка на гърдите му и погледнах в усмихнатите му и леко озадачени очи. — … не ми пука какво си мислят. Писна ми да ми пука какво си мислят хората. Харесвам те.

— И аз те харесвам. Много. Всъщност…

Не успя да довърши, наведох се към него и го целунах. Беше доста хаотична целувка: не само че го целувах, ами се катерех по тялото му, настаних се в скута му. В онзи тъп бар. Но не ми пукаше. Не ми пукаше! Държеше лицето ми като в люлка и когато погледнах широко отворените му и умоляващи очи, видях нещо. Нещо, което тогава не разбрах.

— Моя сладка Сара — каза тихичко, без да откъсва устни от моите. — Леко, с малки крачки, не бързай. Всяко нещо с времето си. Хайде да те приберем у дома.

* * *

Добре че поне чукът в главата ми спря да блъска до понеделник сутринта, защото имах ужасно много работа. Първо — новите цени на „Провокатьор“. Второ, да предам на Саманта по-голямата част от работата по „Б&Т Биотек“. В списъка ми определено не бе заложено като точка от плана да не спирам да мисля за Макс и как цялата динамика на връзката ни се бе обърнала за трийсет и шест часа. Но първо работата. После щях да имам достатъчно време да се побърквам. Или… поне това бяха плановете ми.

— Сааарррааа — извика Джордж. Не знам как успя да разтегне името ми в около седемнайсет срички. Влязох в офиса си, оставих лаптопа на стола и се огледах: Джордж се беше разположил на стола ми, вирнал крака на бюрото и с вестник в ръка.

— Защо си седнал на моето бюро?

— Защото си мислех, че е най-подходящото място да се насладим заедно на шеста страница от вестника. Готова ли си?

Стомахът ми се срина до кокалчетата на краката, даже си представих как се е свил там.

— За какво да съм готова? — попитах. Беше седем и половина сутринта, понеделник.

Прекалено рано за екстремни преживявания и за виковете на Джордж, при положение че едва се насилвах да дишам. Джордж обърна вестника към мен и там, на шеста страница, имаше огромна черно-бяла снимка на Макс. Е, бяха снимали само половината му лице, защото останалата половина бе скрита от главата ми.

— Какво е това?

— Вестник, сладка моя, вестник — каза и го развя пред очите ми. А думата „сладка“ предизвика остър спазъм в коремната ми кухина, където допреди малко се намираше стомахът ми. Цял ден вчера си бях повтаряла тази дума, спомнях си всяка нотка в гласа на Макс, как сладко звучеше думата „сладка“ от неговата уста. — Снимка на Макс, който целува… Охоооо… „мистериозна дама“. — Обърна вестника, за да ми прочете материала под снимката.

„Известният милионер и плейбой Макс Стела бе забелязан на чашка с мистериозна руса дама.“

— Не съм руса! — изсъсках.

Джордж ме изгледа лукаво.

— Благодаря за потвърждението! Съгласен съм, не си руса! По-скоро пясъчнокафяво. Но нека ти прочета останалото: „Двамата започнаха вечерта с тих разговор и топли усмивки и завършиха с горещ екшън в сепарето на бара. Изглежда, тигровото се завръща, но не като цвят, а като мода на поведение“.

Джордж ме погледна, подаде ми вестника. Изведнъж изражението му стана много сериозно.

— Не трябваше да ме лъжеш за теб и Макс, шефе. Много съм наранен.

— Не ти влиза в работата — казах и буквално изскубнах вестника от ръцете му. Да, на снимката беше Макс, без съмнение, но от мен се виждаше само част от тила и част от ръката. Никой нямаше да ме разпознае… с изключение на тези, които вече ме познаваха.

— Гривната за алергия и прекрасната ти коса — завърши Джордж. — От колко време продължава това?

— Не ти влиза в работата.

— Добър ли е в леглото? Добър е, нали? Даже много добър. Не, не ми казвай, нека сам си го представя — каза, затвори очи и затананика.

— Не ти влиза в работата! — потретих с ръка на челото. Мили боже! Бенет и Клоуи щяха да го видят. Всичките ми колеги. Някой можеше да изпрати това на родителите ми!

Мамка му! Мамка му!

— И сега какво? Двойка ли сте? — попита Джордж и явно изгубил търпение, стовари длан върху бюрото ми.

— Спри се, за бога! Не ти влиза в работата! Изчезвай от офиса ми!

Той стана, хвърли ми обиден поглед, който беше почти толкова естествен, колкото усмивката на някой полицай. Изглеждаше толкова развълнуван! Започнах да се питам дали новината го възбужда.

— Добре тогава — изсумтя. — Но те съветвам да си кажеш всичко с подробностите, когато се успокоиш, разбира се.

— Не си и помисляй. Заминавай.

— Между другото, това е страхотно, знаеш ли — каза вече съвсем сериозно. — Заслужаваш такъв мъж.

Погледнах го и за няколко секунди наистина спрях да се тревожа. Той не се притесняваше, не мислеше за най-лошото. Джордж беше истински перверзник и се наслаждаваше на терзанията ми, но освен това смяташе, че това ме прави щастлива, че заслужавам да се забавлявам, да живея, да бъда свободна жена на двайсет и нещо, да правя това, което правят другите жени на моите години. Той беше огледалото на моите мисли в събота вечерта. Този мъж е подходящ за теб, Сара! Това бяха същите мисли, за които се опитвах да се задържа, за да не падна. Но не знам защо в понеделник сутринта беше много трудно да си млад, див, уверен. Защо ли? Защото бедствието чукаше на вратата ми.

— Благодаря ти, Джордж.

— Няма защо. Пак заповядай, но Клоуи ще е тук след секунди, за да се прегърнете по женски или да те накара веднага да си сложиш гащите.

Всъщност тя се оказа много по-близо, отколкото Джордж предполагаше. Нахлу в кабинета ми, плесна Джордж закачливо, избута го навън и затвори вратата под носа му.

— Макс!

— Това вече го знам.

— Мистериозният непознат е Макс?

— Клоуи, съжалявам, че не ти…

Тя вдигна ръка и ме прекъсна:

— Попитах те дали е Макс, ти ми каза, че не е той. Излъга ме. Не знам дали да съм впечатлена, или ядосана.

— Впечатлена — предложих и се усмихнах миловидно.

— О, моля те, не бъди толкова сладка! — Тръгна към канапето и седна. — Разправяй.

Седнах до нея, въздъхнах и й разказах всичко: как сме се запознали в бара, как сме правили секс, за китайския ресторант, където се бях опитала да му кажа да не ме търси повече, но вече знаем как завърши всичко, а сега и Клоуи знаеше. Признах й, че Макс е мъжът, с когото съм била на благотворителната вечеря. И че единствено тя е успяла да ме убеди, че е време да позволя на другата Сара да изживее приключенията си, да опознае себе си, да разбере какво иска. С мъж, който на практика е световен експерт в необвързващи връзки.

— Но сега е повече от сексуална връзка… През последните… два месеца е станало повече, нали? — попита тя.

— За мен — да. Предполагам и за него. Може би.

— Бенет видя вестника тази сутрин — каза тя и се смръщи. — Откачих от притеснение и се опитах да го скрия веднага щом видях снимката, но той я зърна на будката за вестници до метрото.

— О, нееее!

Тя се усмихна и добави:

— Честно казано, притеснявал се е за моята реакция. Но каза, че познава Макс добре и ако е с теб, ще бъде само с теб. Ще бъде само твой. Което е добре, защото ако не е така, ще бъде лишен от най-важния си атрибут, ако ме разбираш правилно.

— Това не е проблемът — казах. — Което е малко смешно, но чакай малко, на кого говориш за изневери? Шест години опит в специалността. Забрави ли? Това, което ме притеснява повече, е, че аз не исках да искам повече… Това трябваше да е моето изживяване, нещо само за мен, а не за двама ни. Ами ако ме харесва само защото му дадох ясно да се разбере какво не искам от него? Тогава му дадох цел: да ме накара да го искам. Не мисля, че някога би признал такова нещо, може би самият той все още не го осъзнава. Но Макс не е човек, който обича да му се поставят условия и да му се определят граници. Може би само съм заложила стръвта и съм му поставила предизвикателство.

— Аз ли съм първата, която ще ти каже, че за всяко нещо си има първи път? И за всеки си има първи път. Казала ли си му какво изпитваш към него?

От външния офис на Джордж се чу врява, последвана от истеричните викове на Джордж. Секунда след това Макс нахлу в кабинета ми, а Джордж подтичваше след него, сякаш някой му беше подпалил обувките.

— Този мъж слуша ли някога какво му се говори! — попита ме Джордж.

— По принцип, не — отговори Макс, но веднага застина, когато видя отворения вестник. — Видяла си го?

— Да.

Той тръгна към мен. Изражението му беше гробовно.

— Виж, снимката е много лоша. Съмнявам се, че…

— Няма проблем — казах и прибрах косата си зад ушите.

— Аз…

— Аз не бих казала, че няма проблем — каза Клоуи и застана между нас. — Вярно е, че снимката е лоша, но аз те познах, Бенет също.

— И аз, и аз — обади се Джордж, вдигнал ръка като ученик пред учителката си.

— Защо си още тук? — попитах и вече започвах да губя контрол. — Връщай се на работа!

— Много мило — каза той и се отблъсна от стената.

— Аха! Радвам се, че сте се събрали съвсем навреме за съвещанието! — Всички като по команда обърнахме глави към вратата. Бенет влезе с вид на човек, който е спечелил най-големия облог в историята на човечеството. — Хубава снимка, Стела! В бар?

Очите ми почти изскочиха. Не се стърпях:

— Да, на стълбището на осемнайсетия етаж е по-приемливо.

Той погледна Клоуи.

— Сериозно? Казала си й за това?

— Разбира се — каза тя и махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха.

Макс се засмя.

— Бен? Чукал си асистентката си на работа? О, колко мило!

— Няколко пъти — подсказа му Клоуи.

Макс потърка ръце, крайно доволен от този обрат.

— Колко интересно. Не е ли интересно, Бен? Странно, че не го спомена преди няколко дни, когато ме нарече мъжка курва.

— О, колко вълнуващо. Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака — обади се Клоуи, като гледаше ту единия, ту другия.

— Нямам повече работа тук — измънка Бенет. — Макс, мини през офиса ми, като свършиш тук.

После целуна Клоуи по устните и излезе. Тя се обърна към Макс и попита:

— Много ми е интересно какво е да работиш с майка си в такива времена, когато снимката ти е из вестниците с това заглавие. Ядоса ли се?

— Майка ми е решила, че либидото ми не е активирано по рождение. И така е по-добре.

— За какво изобщо говорим? — възроптах. — Клоуи, обичам те, но ако обичаш, излез от офиса ми. Джордж! — извиках. Той светкавично подаде глава. — Престани да подслушваш. Заведи Клоуи до кафенето и й купи топъл шоколад. — Най-сетне погледнах Макс в очите. — Искам да остана насаме с Макс.

Макс затвори и заключи вратата на офиса.

— Много ли си ядосана? — попита загрижено.

— Какво? Не — въздъхнах и най-сетне седнах. — Ако си спомням добре, аз ти скочих. Ти ме предупреждаваше да не го правя.

— Така е — отвърна. Усмихна се, лицето му грейна, трапчинката му… — Но има и друго. Снимката ме издига в очите на хората. Тази прекрасна коса може да принадлежи само на най-пленителната жена в света.

Опитах се да прикрия усмивката си и, естествено, не успях. Той се наведе и ме погледна в очите.

— Сара, показваме се навън доста често. Беше въпрос на време да ни хванат. И следващия път може да не е само тилът ти.

— Знам.

Макс стана и се загледа през прозореца. После въздъхна драматично:

— Предполагам, че трябва да се ограничим само до лимузината и спалнята.

Знаех, че го каза на шега, но нещо в стомаха ми се обърна. Не защото не исках да бъда с Макс в легло. Просто не се бяха изчерпали другите места, където можех да бъда с него. Исках да задържа тази Нова Сара. Още мъничко поне.

— Не изглеждаш много щастлива от перспективата — отбеляза той.

— Харесва ми това, което правехме досега.

— На най-безумните места? — попита, но усмивката му леко посърна.

— Не само. Чувството, че можем да правим каквото си поискаме.

Той ме погледна, сякаш обмисляше нещо, и каза:

— Не е задължително това да се променя, Сара. Аз винаги ще го направя различно, независимо къде сме.

— Знам. — Усмихнах се.

— Но разбираш, че ако продължаваме така, рано или късно ще ни хванат. Има такава вероятност.

Беше прав, разбира се, че беше прав, но не можех да пренебрегна усещането, че всичките ми надежди някак се… затварят.

— Ще го измислим — казах, но знаех, че не съм убедителна.

— Сара, повярвай ми, човек може да се забавлява и да е щастлив дори и при по-стандартни условия.

Кимнах и се опитах да се усмихна, не успях.

— Да, знам.

Ала истината е, че не знаех. Знаех само, че това, което имам с Макс, не биваше да прилича на това, което имах, или по-скоро, което нямах в Чикаго.