Кристина Лорен
Красив непознат (13)

Дванайсет

Качих Сара в таксито и дълго гледах след него, докато фаровете му напълно се стопиха сред светлините на града.

Мамка му!

Тя не прие обаждането, остави телефона да звъни без звук и вибрации, обърна го с екрана надолу, но не преди да види кой й се обажда. Нямаше начин да прикрие реакцията си, но се опитваше, истински се стараеше.

Анди мобилен.

Никога не бях предполагал, че човек е в състояние да се затвори толкова бързо. Сякаш някой натисна някакво копче и светлината в лицето й угасна и продължи да се отцежда до пълен мрак. Едва се хранеше, спря да говори, затвори се в себе си, отговаряше само с „да“ и „не“. Опитах се да разведря настроението, разказвах мръсни вицове, флиртувах с нея най-безсрамно, но… нищо. След около пет минути тя реши да ни спаси от пълната катастрофа на вечерта, каза, че има главоболие, и настоя да си вземе такси. Да си отиде у тях. Сама.

Мамка му!

Стоях и гледах празната улица, когато колата ми спря пред нас. Показах с жест на шофьора, че няма нужда да става да ми отваря вратата, седнах и когато ме попита накъде да ме кара, казах, че искам да се прибера у дома.

Тръгнахме. Гледах как градът лети покрай прозорците на колата, гледах размазаните светлини на фаровете около нас и с всяка измината пресечка настроението ми ставаше все по-мрачно. Всичко беше толкова хубаво. Най-сетне бе започнала да се отваря пред мен, полека ме допускаше до себе си. Все още се чувствах леко смутен от признанието за родителите й. Собственици на една от най-големите в страната вериги за луксозни стоки. И после… Анди мобилен. Шибаният Анди с неговия шибан мобилен!

Усетих внезапен пристъп на ярост. Питах се колко често говорят, дали изобщо говорят.

Шест години е много време. Значи имаха история, дълга история, която не можеше да се набута като прах под черджето. Не знам защо бях решил, че този мъж е вече извън живота й. Донякъде разбирах защо не иска да се обвързва, но начинът, по който ме бе държала толкова далеч от себе си, винаги ми бе подсказвал, че има нещо повече от страх. Дали я искаше обратно? Може би! Изумих се как ми подейства самата мисъл за такава вероятност. Разбира се, че иска да си я върне. Как е възможно да не я искаш? За стотен път се замислих какво по-точно е станало, за да приключи така с него. Защо отказваше да ми каже?

Карахме през центъра на града, когато получих съобщение от нея. Бяхме почти пред апартамента ми.

„У дома съм, всичко е наред. Благодаря за вечерята.“

Е, тая вечер замина по дяволите. Първата ми реакция бе да й се обадя, но веднага осъзнах, че каузата е обречена, защото тя беше такъв проклет инат. Написах около двайсет възможни отговора, не изпратих нито един. Проблемът беше, че исках да говорим за случилото се, а тя нямаше да иска и да чуе. Другият проблем бе, че по време на вечерята, може би към края, си бях загубил топките. И всичко.

— Имаш ли нещо против да покараме малко из града, Скот? — попитах. Той кимна и тръгна на север покрай парка. Отворих указателя на телефона си и набрах номера на Уил. Отговори на второто позвъняване.

— Здрасти. Какво става?

— Имаш ли няколко минутки? — попитах и се загледах през прозореца към хората по улиците.

— Разбира се, изчакай секунда — каза и чух как стана и затвори някаква врата. — Наред ли е всичко?

Отпуснах глава на облегалката. Нямах идея откъде да почна. Знаех само, че трябва да разтоваря объркването и страховете си и единственият подходящ за целта човек в живота ми беше Уил. За негова голяма беда.

— Нямам никаква представа — казах.

— Много закодирано послание. Не съм получил обаждане или мейл, че някъде има пожар, така че вероятно не е за работа.

— Ще ми се да беше за работа.

— Добре де… не спомена ли, че имаш планове за тази вечер?

— Всъщност… затова ти се обаждам… Господи, не мога да повярвам, че правя такова нещо. Мисля, че имам нужда някой да ме изслуша. Мисля, че ако го кажа на глас, ще почна да виждам някакъв смисъл и да разбера какво, по дяволите, става.

— Чакай да се настаня удобно. Очертава се доста интересно — засмя се той.

— Знаеш, че се виждам с една жена.

— Не се виждаш, а чукаш една жена. Жената, която чукаш, нали така?

Затворих очи.

— Уил?

— Да, Макс? Не става ли дума за онова ужасно секси парче, което се чука божествено? Онази мистериозна дама, конфиденциалната информация, за която се пази от Цербер или нещо такова. Жената, която не иска да й се правят снимки и която със сигурност ще отиде в рая?

Въздъхнах.

— За тази жена… Искам да кажа, каквото и да научиш тази вечер, остава само между нас, нали? Да разчитам ли?

— Разбира се — каза някак обиден от недоверието ми. — Може да съм задник, но съм задник, на когото може да се има доверие. И мисля, че трябва да дойдеш тук, за да… де да знам, да си пилим ноктите и да си скубем веждите, докато си говорим за чувства… ако искаш.

— Жената е Сара Дилън.

Тишина. Е, сега вече му запуших устата.

— Уил?

— Леле!

— Нали? Знам — казах и започнах да разтривам слепоочията си.

— Сара Дилън. От „Райън Медиа“?

— Същата. Всичко започна, преди да разбера, че работи за Бен.

— Майко мила, тази жена е прелестна, но… не ме разбирай погрешно… ама… тя е ужасно резервирана? Не ми е минавало през ума, че е… такова момиче. Поздравления, наистина.

Когато го каза, изведнъж се почувствах много по-добре и реших да продължа с излиянията.

— Започна като обикновена свалка. Бях сигурен, че ме използва, за да си играе на секс игрички, да експериментира нови неща.

— Нови неща?

Почесах се по брадата, премигнах и изплюх камъчето.

— Тя обича да прави секс на обществени места.

— Я пак? — засмя се той. — За една и съща Сара ли говорим?

— И ми позволява да й правя снимки.

— Чакай… Какво?

— Снимки… щрак, сещаш се. Понякога повече от снимки. На нас двамата.

— На вас… как на вас?

— Докато се чукаме.

Настана тишина, почти чувах как мига на парцали. След малко се позакашля, прочисти гърло и каза:

— Добре де, сексът на обществени места е много хубаво нещо. Но да ти кажа честно, всеки мъж, когото познавам, е правил снимки на гаджето си, докато я чука.

— Какво се опитваш да ми кажеш, задник миризлив?

— Че си изостанал със съвременните тенденции, чеп сплескан.

— Уил, в момента съм напълно сериозен.

— Да, и? Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че тази вечер за първи път успях да я накарам да излезем, да идем да ядем в шибания ресторант. И там разбирам, че родителите й са шибаните Дилън, Уил! Дилън! Онези с магазините! Това са неща, които не знаех до тази вечер.

Той млъкна и накрая тихо се засмя.

— Да. И?

— Седим и за първи път си говорим като нормални хора, когато оня чекиджия, бившето й гадже, звъни.

— Да.

— И очевидно се е държал с нея ужасно и й е разкатал фамилията. Тя не му вдигна, но щеше да си счупи краката да си тръгне. Може да прави секс с мен, докато припадне, обаче не иска да ми каже защо трябва да чакам един месец да се съгласи да излезе да яде с мен. За бога, Уил, говорим за ядене! С мен.

— Аха, да.

— И сега пак съм в началото. Родителите й имат магазини, израснала е в Чикаго. Това е, не знам нищо друго за нея. Честно, пич, нищо.

— Да.

— Ти изобщо слушаш ли какво ти говоря?

— Разбира се. Слушам внимателно. Не знаеш нищо за нея.

— Правилно.

— И провери ли я в Гугъл?

— Разбира се, че не.

— Защото?

— Мисля, че водихме подобен разговор след случая със Сисили. Човек не може да очаква нищо добро от проучвания в Гугъл.

— Но когато става дума за работа, когато започваш да работиш с някого, го проверяваш, нали?

— Разбира се.

— Е, понеже аз работя с нея, съм я проверявал в Гугъл. Информацията е, меко казано, доста подробна… и полезна.

Гърлото ми се сви, започнах да разхлабвам вратовръзката и да разкопчавам копчето на ризата. Нямаше смисъл, задушавах се.

— Кажи ми какво пише?

— Няма начин, пич — засмя се той. — Помисли къде си забравил топките си, закачи си ги обратно и чакай лаптопът да загрее. И като стана дума за топки, трябва да затварям. Имам компания.

* * *

Казах на Скот да кара направо към къщи. След пет минути вече седях на лаптопа и пишех името й в Гугъл.

Майко милааа!

Бях очаквал да е спомената тук-там някаква бегла информация, но… не и това. Страница след страница, след страница. Повече информация, отколкото за мен самия. Поех въздух и натиснах на изображения. Безкрайно много снимки. Снимки от целия й живот. Всичко от последните десет години. На някои от тях беше толкова млада, малка, на някои с пригладена коса, на други рошава. Но на всяка снимка изглеждаше беззащитна и наивна. Имаше снимки със семейството й. Повечето бяха правени от папараци, с много висока резолюция, снимани отдалеч, снимки, които продаваха вестници с огромни скандални заглавия над или под тях. Имаше много видеозаписи, стари и нови. Партита, сватби, благотворителни събития, ваканции. И винаги този мъж до нея.

Беше няколко сантиметра по-висок от нея, с черна коса и остри римски черти. Бляскавата му, озъбена усмивка изглеждаше почти толкова искрена, колкото и очаквах — никак. Значи това е Анди. Известен още като Андрю Мортън. Конгресмен от страната на демократите, представител за седми район Илинойс. Изведнъж нещата започнаха да се наместват. Въздъхнах почти отчаяно и натиснах на снимка, която явно бе правена неотдавна. Косата й беше с почти същата дължина като сега. Зад нея имаше коледно дърво. Заглавието:

„Сара Дилън и Андрю Мортън по време на церемонията, на която конгресменът обяви плановете си да се кандидатира за Сената през следващата есен.“

Натиснах линка и изчетох цялата статия. Беше от зимата. Това означаваше, че конгресменът бе започнал вече с кампанията си за сенатор. Върнах се на началната страница и намерих снимка на Сара, бягаща между глутница папараци, скрила лице в палтото си. В началото не обърнах внимание на тези снимки, защото лицето й не се виждаше, а, бога ми, имаше стотици такива. Натиснах линка и зачетох статията от „Чикаго Трибюн“!

Конгресменът на демократите Андрю Мортън бе забелязан снощи по време на интимна вечеря с дама, която, както се вижда от снимката, не е неговата годеница Сара Дилън. Брюнетката, която — както разбрахме за вас — се казва Мелиса Марино, работи като младши асистент в офиса на господин Мортън в Чикаго.

В средата на статията имаше друга снимка, на която… Анди очевидно… страстно целуваше жена, която очевидно не беше Сара.

Дилън и Мортън са заедно от 2007 година. Любимците на Чикаго се сгодиха скоро след като Мортън обяви намеренията си да се кандидатира за Сената. Сара Дилън, завеждащ финанси за търговската фирма „Ниман & Шимавас“, е единственото дете на Роджър и Саманта Дилън, основатели и собственици на голямата търговска верига с клонове в седемнайсет щата. Семейството на Сара Дилън е основен спонсор на кампанията на Мортън.

Говорителят на семейство Дилън не бе открит за коментар, но говорителят на Мортън заяви пред „Чикаго Трибюн“: „Личният живот на господин Мортън не е предмет на обществено обсъждане“.

За нещастие, прочутият плейбой и законодател може би е преминал границите на политическата си стратегия и неговите дейности извън кабинета му се превърнаха в център на обществено обсъждане.

Прочут плейбой! Мръсен кучи син!

Облегнах се на стола и се загледах в снимките на Сара и Анди. Гърдите ми горяха от гняв. Тя беше жена, от която не можеш да откъснеш поглед с дни, искаш да я гледаш, не можеш да й се наситиш. Искаш да я опознаеш, да се хвърлиш под автобуса, за да я спасиш. Разгледах всички снимки. На всяка бе усмихната. На абсолютно всяка… до миналия април. Камерите я обичаха. С годините усмивката й едва забележимо се променяше. И оня плъх й е изневерявал от години, многократно, ако може да се вярва на такива статии. Не беше зле, доколкото можех да преценя колко хубав може да е един мъж, но изглеждаше доста по-възрастен от нея. Намерих статия, в която се споменаваше възрастта му — трийсет и седем. Десет години по-голям. Според тази статия, която бе само отпреди два месеца, било обществена тайна, че Анди спи с други жени. Бяха го хванали няколко пъти само през последната година и хората все повече се убеждаваха, че я бе използвал заради името и парите на семейството й. Беше експлоатирал до краен предел любовта на пресата към романтичната връзка между родителите й, с чието име излизаше напред винаги когато репутацията му беше застрашена.

Разгледах още снимки, избутах стола назад с отвращение. Използвал я е, взел й е всичко, което може да вземе. Поискал е ръката й и след това най-нагло е продължил да чука всичко, облечено в пола.

Господи! И после как няма да има проблеми с доверието? Как няма да се бои от папараци!

В апартамента беше станало тъмно. Тръгнах към бара, включих няколко лампи и си сипах голямо уиски. Изпих го почти на една глътка, усетих как изгаря хранопровода ми и как по тялото ми се разлива топлина, но това не помогна. Въпреки това изпих остатъка и си сипах второ. Какво ли прави? Дали си е у дома? Дали му се е обадила?

След всички тези снимки вече имах представа каква история са натрупали през тези години. Дали не се обаждаше да се извини? Ами ако вече е на самолета да се връща при него? Или купува билет? Погледнах си часовника и си представих как отивам на летището, мятам я на рамо и я прибирам обратно тук. И после я чукам на матрака, докато единственото мъжко име, за което може да се сети, е моето.

Трябваше да намеря начин да не мисля за нея, но пиенето определено не беше този начин. Отне ми по-малко от пет минути да махна костюма и да сложа къси гащи и маратонки. Тръгнах към спортния салон на двайсетия етаж и включих пътеката за бягане. Както винаги, по това време на деня беше празно. Нищо по-хубаво от празен салон!

Тичах, докато стъпалата ми се подпалиха, докато спрях да усещам краката си. Тичах, докато на практика всяка мисъл в съзнанието ми се изпари с потта. Освен една: ако се върне при него, това ще ме убие. Тръгнах към шкафчетата, махнах изпотените дрехи и се строполих на пейката, заровил пръсти в косата си. Беше толкова тихо, че когато мобилният ми звънна от шкафчето, едва не подскочих. Вдигнах рязко глава, изненадан, че някой ми звъни по това време. Стигнах до шкафчето и замръзнах, когато видях снимката на Сара. Беше една от любимите ми — сложила ръка на шията си, един кичур карамелена коса галеше нежната бяла кожа на рамото й.

— Сара?

— Здрасти.

— Добре ли си? — попитах.

Чу се клаксон и тя извика:

— Всичко е наред. Макс, виж… зает ли си? Мога да…

— Не, не, точно свърших в салона. Къде си?

— Всъщност… — Засмя се нежно. — Пред вас.

— Къде си? Долу? — Мигах и не можех да повярвам.

— Да. Може ли да се кача?

— Разбира се, дай ми минутка, ще сляза да…

— Не, може ли да се кача направо в салона. Просто… страхувам се, че ако остана да чакам, ще превъртя.

Е, това вече нямаше начин да го разтълкувам. Стомахът ме се сви от притеснение.

— Да, разбира се, Цвете. Сега ще се обадя на портиера.

След няколко минути Сара влезе и ме завари по кърпа около кръста. Изглеждаше уморена, очите й бяха зачервени, горната й устна бе подута от гризане. Напомни ми на онези снимки, които бях гледал от съвсем ранната й младост, само че… малко по-различна версия. Усмихна се плахо и ми помаха с ръка. После затвори вратата зад себе си.

— Здравей — казах и тръгнах към нея. Свих колене и я погледнах в очите. — Какво има? Какво се случи?

Тя въздъхна, поклати глава и нещо в изражението й веднага се промени, беше отново Сара — такава, каквато винаги я бях познавал.

— Исках да те видя — каза.

Знаех, че се опитва да избегне въпроса ми, но не успях да спра усмивката си. Не можех да спра и ръцете си, които вече бяха от двете страни на лицето й, а палците ми галеха бузите й.

— Е, това обяснява защо си в мъжката съблекалня на спортната зала.

— Сами ли сме?

— Да. Съвсем сами.

— Така и не довършихме започнатото тази вечер — каза тя и ме избута към душа.

Сърцето ми подскочи само при допира на ръката й, ушите ми забучаха. Тя се вдигна на пръсти да ме целуне, ръцете й вече бяха върху кърпата около ханша ми. Пресегна се зад гърба ми и завъртя крана на душа. Водата потече по гърба ми.

— Тук ли искаш да го направим?

Тя ми отговори, но не с думи. Измъкна тениската си през главата и събу джинсите си.

Предполагам това беше „да“.

— Апартаментът ми е точно под нас… — казах и се опитах да я накарам да позабави малко темпото. Вече си представях какво неописуемо удоволствие би било да я чукам тук, да чувам виковете й в кънтящата баня, да усещам как плочките вибрират от стоновете й. Да, би било страхотно, но сега за първи път исках само едно — голото й тяло в моето легло, с хубави чаршафи и възглавници, всичко избутано на пода, разбира се. Може би щях да вържа китките й за рамката на леглото.

Тя изобщо не обърна внимание на думите ми. Уви пръсти около пениса ми и стисна. Заби зъби във врата ми. Опитах се да избистря съзнанието си. Спомних си изражението, с което влезе. Не беше в неин стил да не ми отговаря, да отбягва да ми отговори. Тази вечер беше съвсем различна. Беше дива, палава, смела, но причините бяха… грешните причини. Причината не бях аз. Очите й бяха прекалено… оголени, лицето й — издължено от напрежение и умора. Тя бе дошла, за да забрави.

Гърлото ми пресъхна, прокарах език по устните си. Усетих дъха на череша от балсама й за устни. Самият аз вече се изненадвах какви каталожни подробности знаех за… тялото й, дори за вида на балсама й за устни. Знаех как изглежда лицето й, когато изживява оргазма си, знаех точно как се втвърдяват зърната й и как очите й се притварят, когато я помиташе първата вълна от конвулсии. Сякаш искаше да гледа всичко, да попива с очите си, преди да стане невъзможно да удържи желанието за облекчение. Познавах допира на ръката й около кръста си, познавах забитите й в гърба ми нокти. Познавах всеки неин звук, начина, по който дишаше, начина, по който спираше да диша, когато движех пръстите си в нея точно както обичаше. Забелязвах и нови неща, неща, които ми харесваха, неща, които исках да видя пак, и пак. Например, когато казваше нещо смешно и тайничко се подсмихваше, докато чакаше да загрея смешката. Беше толкова деликатна, чертите й не се променяха, изражението й оставаше същото, само нещо едва доловимо проблясваше в крайчетата на устата й и съвсем леко в очите. Как пощипваше долната си устна, докато четеше. И онази целувка на покрива, бавна и ленива, сякаш искаше да ми каже, че никога не е имало друг, че никога няма да има друг. Никога.

Но тази Сара… Аз не познавах тази Сара. Винаги бях подозирал, че начинът, по който реагира — прекалено ентусиазирано, крайно или твърде оживено, понякога дори раздразнително, е някаква форма на самосъхранение. Но никога не си бях представял как би изглеждала Сара без щита си за самозащита, без радостта и веселието в очите й. Беше като удар в стомаха. Дъхът ми секна. Дробовете ми блокираха. Улових ръцете й в моите и направих крачка назад.

— Кажи ми какво става? — попитах и затърсих отговора в лицето й. — Говори с мен, моля те.

Тя се облегна върху мен.

— Не искам да говоря.

— Сара, нямам нищо против да ме използваш като развлечение, което да те откъсне за малко от тревогите ти, но поне бъди честна с мен и ми кажи. Има нещо. Нещо не е наред.

— Добре съм.

Но не беше. Нямаше да дойде тук, ако беше добре.

— Чуваш ли се какво говориш? Нарушаваш собствените си правила, като идваш тук; и така е по-добре, радвам се, че си тук, защото това е нормално и истинско. Но не си го правила досега и искам да знам причината.

Тя направи крачка назад и ме погледна.

— Анди се обади.

— Знам. — Челюстта ми изпука, така яко бях стиснал зъби.

Тя ми се усмихна извинително.

— Каза, че иска да се върна при него. Каза всички онези неща, които копнеех да чуя години наред, но така и не чух. Каза, че се е променил и че никога повече няма да ме нарани.

Гледах я и чаках. Тя притисна лице до врата ми, събра смелост.

— Той просто се тревожи за кампанията си. Цялата ни връзка е била лъжа.

— Ужасно съжалявам, Сара.

— Потърсих информация за Сисили.

— Да? — Не разбирах какво иска да ми каже.

— Още когато я спомена, знаех, че съм чувала името, не ми даваше мира. И след като ми разказа за нея, исках да разбера как изглежда, да я видя. Лицето й ми беше много познато, но едва тази вечер се сетих откъде. Покрай Анди съм срещала много хора. Обикновено забравях лицата им няколко секунди след това. Но… нея не я бях забравила. Когато се прибрах у дома, пак я погледнах в интернет и му се обадих… — Гласът й леко потрепери. — Той не млъкна половин час колко съжалявал, как никога нямало да си прости тази единствена, забележи, единствена грешка. Както и да е. Попитах го за Сисили. И знаеш ли какво ми каза той?

— Сисили… Какво за нея? Не разбирам.

— Той каза: „Мамка му, Сара. Точно сега ли трябва да говорим за това? Това са стари неща. Минало, история“. Така каза, Макс. Чукал я е. Анди е бил онзи политик, когото споменава в писмото си. Андрю Мортън, конгресменът курва от Илинойс, изчукал всички жени в седми район, за да спечели гласове. Изчука я вечерта, когато се запознах с нея. Беше някакво събитие по кампанията на Шумер.

— Та аз бях на това събитие! Със Сисили. Но не бях с нея като гадже. Тя ми се цупи цяла вечер, тръгнах си ядосан, но така и не разбрах защо ми се бе разсърдила тогава.

Сара потръпна в ръцете ми.

— Спомням си много ясно как го видях да излиза от мъжката тоалетна. Заговорихме се, той се опита да ме накара да побързам да влизам, буквално ме буташе в тоалетната, но аз го помолих да ме изчака и точно тогава тя излезе от мъжката. Погледна го, после погледна мен и мина като бясна хала покрай двама ни. Беше много странно, защото не разбирах защо тази жена се държи така. Но сега знам. Чукали са се в мъжката тоалетна.

Обгърнах я в прегръдката си, притиснах я, водата се стичаше върху нас. Бяхме в различен свят, в света на малките водни мехурчета. Но светът навън беше още по-малък. Много по-малък, отколкото си мислех в деня, в който случайно попаднах на Сара в бара, където бе влязла да поиграе пинбол, по-малък, отколкото си мислех в деня, когато таксито й заби спирачки пред мен и ме спаси от папараците. Това беше свят, в който преди години Сисили се бе изчукала с гаджето на Сара, защото беше ядосана на мен. Но сега, когато я държах в ръцете си, не можех да не изпитвам вина за онази вечер.

— Съжалявам — прошепнах.

— Не, не разбираш. — Погледна ме, по лицето й се стичаха струйки вода, но не й пукаше. — Тогава бяхме заедно само от няколко месеца. През цялото време, през всичките тези години аз се опитвах да си повярвам, че онази вечер не се е случило нищо. Мислех си, че е започнал да ми изневерява много по-късно… през последните… месеци. Но той не ми е бил верен нито един ден! Никога!

Притиснах я по-силно и прошепнах в косата й:

— Знаеш, че това няма нищо общо с теб, нали? Това само показва какъв гнусен човек е този… дори не мога да го нарека мъж. Нито един мъж не би се държал по такъв противен начин.

Тя направи съвсем малка крачка назад и ме погледна. Опита се да прикрие усмивката си. Очите й бяха все още червени, насълзени, но благодарността в тях бе истинска. Нещо стисна гърдите ми, може би с поглед успяваше да притисне гръдния ми кош и да накара дробовете ми да спрат да дишат. Защото да правиш напълно освободен от задръжки секс без никаква обвързаност, е страхотно, но това тук… това беше нещо коренно различно.

— Бях с него прекалено дълго време. Понякога се чудех дали тогава наистина е чукал тази жена, после се страхувах, че го обвинявам несправедливо. Но се радвам, че напуснах. Бях права, решението ми да си тръгна е най-правилното от всички решения в живота ми. Просто… искам, готова съм за по-щастлив живот.

Преглътнах тази нова емоция, опитах да се съвзема, спомних си, че сделката ни не включва чувства и привързаност, опитах се да се съсредоточа върху факта, че голото й тяло е все още притиснато към моето.

— Много мъже биха убили за жена като теб — казах и се опитах да звуча убедително, но бях напълно неподготвен за това, което изпитах при мисълта за Сара с друг мъж. Сякаш някой ми бе извадил вътрешностите и на тяхно място бе излял леденостудена вода. След това трезво осъзнаване на горчивата за момента истина аз се обърнах, спрях водата и взех една хавлия.

— Ела да те изсуша. Тук е ужасно студено.

— Но… ти не искаш ли…

— Беше много тежък ден за теб — казах и пригладих косата й назад. — Позволи ми да бъда джентълмен. Поне една вечер. А аз обещавам да ти се реванширам другия път. — Исках да я помоля да остане, но не бях сигурен дали ще се съгласи, а не бях в състояние да приема отказа й. — Добре ли си?

Тя кимна и притисна лицето си до гърдите ми.

— Мисля, че трябва да поспя.

— Ще се обадя на Скот да те закара у вас.

Облякохме се в мълчание, гледахме се, този път, без да се крием един от друг или от хората. Беше толкова съблазнително… сякаш гледаш как се съблича, но отзад напред… Обу джинсите, закопча сутиена, сложи пуловера пред гърдите си. Винаги я бях желал много силно, но никога така отчаяно както сега, докато я гледах как се опитва да се съвземе.

Влюбвах се в нея и този път бях напълно безпомощен.

* * *

В събота сутринта взех телефона да й се обадя. Двайсет пъти набирах номера й и всеки път затварях, преди да звънне. Разумът ми казваше, че трябва да й дам време, да я оставя малко, да й дам възможност да се съвземе, да бъда джентълмен. „Мамка му, искам да я видя!“, казваше всичко друго в мен. Започвах да се държа като недоклатен тийнейджър.

Обади й се, задник. Кажи й да дойде днес. И не й позволявай да ти откаже.

Този път обаче аз се дърпах — и не защото не исках, а защото мъж, който си повтаря клишето, че никога не трябва да се обажда на жена, всъщност наистина не заслужава тази жена.

Цяла сутрин продължих да си измислям извинения и оправдания да не й се обадя, включително и това, че вероятно е заета. Заета! По дяволите, та аз дори не знаех дали има други приятели, освен Клоуи и Бенет. Не можех да я попитам за приятелите й, нали? Щеше да забие тока си в окото ми. Но ако няма приятели, какво прави, когато не е на работа? Аз ходех да играя ръгби, да пия бира, да тичам, ходех на изложби. А това, което знаех за нея, бе свързано или с работата й, или с мен. Не знаех почти нищо за живота, който бе започнала да гради тук. Може би нямаше да ми откаже, може би щеше да се съгласи да правим нещо заедно, особено след този кошмарен ден.

Време е да започнеш да се държиш като мъж, Стела.

Най-накрая намерих топките си, сложих ги на мястото им и когато телефонът й звънна, не затворих.

— Ало? — звучеше крайно изненадана. Как няма да е изненадана, тъпак. Никога досега не си й се обаждал по телефона! Поех въздух и изпуснах най-нечовешкия и дълъг брътвеж под форма на монолог:

— Добре, слушай и не ме прекъсвай, моля те. Знам, че по правилата не правим неща, които нормалните двойки правят. И след това, което си преживяла с господин Странстващ Пенис Конгресмен Мортън, напълно разбирам на какво се дължи отвращението ти към обвързването, но ти дойде снощи и така или иначе нарушихме правилата. Твоите правила. И ако искаш да правим нещо заедно днес… не че трябва да правиш нещо… или че трябва да правим нещо заедно… но дори и да не искаш да правим нищо заедно, моля те, не ми казвай, че имаш други и по-добри варианти за прекарване на свободното време… но ако искаш да дойдеш на мач по ръгби… — Млъкнах и се заслушах дали има живот от другата страна на линията. — Нищо не избистря мозъка така добре, както да гледаш овъргаляни в кал англичани, които се опитват да си счупят кокалчетата на краката.

Тя се засмя.

— Какво да гледам?

— Ръгби. Ела да гледаш ръгби. Или ако не ти се гледа ръгби, после ще ходим да пием бира „При Мади“, в Харлем, ела направо там.

Тя не отговори около… май мина седмица.

— Сара?

— Мисля.

Тръгнах към прозореца и започнах да си играя с щората.

— Мисли по-високо.

— Следобед съм на кино с една приятелка — започна тя и някак ми олекна, когато спомена, че има приятелка, но в същото време напрежението започна да се разстила в стомаха ми като отрова. — Но може би ще дойда да пийнем по нещо след мача. В колко мислиш, че ще свърши?

И точно като пъпчив тийнейджър взех, че подскочих във въздуха със здраво стиснат юмрук, все едно бях спечелил световно по нещо си. Идеше ми да си ударя един тупаник.

— Мачът трябва да свърши около три часа. Може да се чакаме „При Мади“ около четири.

— Да, добре, там ще съм — каза тя. — Но… Макс…

— М?

— Мислиш ли, че отборът ви ще бие? Не искам да пия с група депресирани кални англичани.

Засмях си и я уверих, че ще ги смелим.

* * *

Така и стана, отнесохме ги като куцо пиле домат. Рядко ми ставаше жал за другия отбор. Обикновено бяха американци и ръгбито просто не им беше в кръвта, не са виновни горките. Затова обикновено се чувствах страхотно след всяка победа. Но този път беше изключение. Някъде след средата на мача нашият отбор полагаше всички усилия да не бележи повече точки. Бях в страхотно настроение при мисълта, че Сара ще ме чака след това. Но към края на мача имах чувството, че играем срещу десетгодишни деца, които големите лоши батковци смилат от бой. Изпитах нещо като гузна съвест.

Влязохме в бара на Мади с нечовешки ревове, понесли Роби на раменете си, и се опитвахме да пеем някаква доста мръснишка песен.

Маделин беше барманката и собственичката на бара. Махна ни и веднага напълни дванайсет големи халби с бира.

— Ей, уиски, моме! — извика Роби към жена си.

Мади се обърна и взе от малките чаши за шотове, размърмори се, че Роби се е насвяткал и че калният му задник ще спи на канапето. Огледах се за Сара, но освен нас нямаше никого. Преглътнах разочарованието си, обърнах се към бара и отпих голяма глътка от бирата. Мачът започна по-късно, беше вече почти пет и нея я нямаше. А дали изобщо трябваше да се учудвам? И тогава ме удари кошмарната мисъл, че може би е идвала, чакала е и си е тръгнала.

— Мамка му! — измърморих.

Мади бутна един шот уиски към мен, обърнах го на секундата и пак изругах.

— Какво има? — чух познат дрезгав глас зад гърба си. — Мръсни копелета! Пак сте победили, нали?

Завъртях се на стола и лицето ми щеше да се разцепи на няколко парчета от усмивката, която сякаш изригна отнякъде. Изглеждаше като онези мънички кукли, с които украсяват торти за рождени дни. Късичка жълта рокля и зелена фибичка в косата.

— Красива си! — Затвори очи за секунда. — Съжалявам, че закъсняхме.

Тя се олюля леко и каза:

— Няма проблем, имах време да пийна няколко питиета.

Не я бях виждал пийнала от вечерта в клуба, но разпознах познатия палав поглед в очите й. Беше почти божествено усещане да видя отново онази Сара.

— Подгизнала ли си?

Тя ме погледна учудено, после се усмихна широко.

— Подгизнала? Така ли се казва на вашия език? Да, малко съм подпийнала — отвърна. Вдигна се на пръсти и ме целуна. Господи!

Ричи се развика като кръгъл идиот:

— Какво, по дяволите, става? Макс, на лицето ти има… някакво момиче.

Сара направи крачка назад и очите й се разшириха от ужас, осъзнавайки, че всички са ни видели.

— О, по дяволите!

— Спокойно! На никого не му пука кои сме — казах й тихо. — Едва си спомнят името ми, трябва да им се представям всяка седмица.

— Това не е вярно — каза Ричи. — Казваш се Задник.

Погледнах го, после погледнах Сара и се усмихнах.

— Нали ти казах!

Сара протегна ръка към него, усмихна му се мило, с онези големи, грейнали очи и каза:

— Здрасти, аз съм Сара.

Той се здрависа и може би точно тогава я погледна истински… в смисъл, разбрах точно в коя секунда осъзна колко невъзможно красива е Сара. Огледа лицето й, погледна към гърдите й и им се представи:

— Ричи — измънка.

— Радвам се да се запознаем, Ричи.

Той ме изгледа мръснишки.

— Как, за бога, закова такова красиво дете? От коя планета я докара?

— Нямам представа — рекох и я притеглих до себе си. Тя се опита да протестира, че ще изцапам роклята й, освободи се от ръцете ми и се обърна към Дерек, който седеше от другата ми страна.

— Здравей, аз съм Сара.

Дерек остави бирата си много внимателно, сякаш се опасяваше, че ще я изтърве, избърса устата си с мръсните ръкави на тениската си и каза:

— Напълно съм сигурен, че е така.

— Сара е с мен. — Опитах се да се намеся.

И ето по този начин подпийналата Сара тръгна из бара и се представи на всички момчета от компанията ми. Виждах жената на политика, но за първи път осъзнавах колко мило, искрено и дружелюбно момиче е тя. Когато се върна при мен, тя ме целуна по бузата и каза:

— Приятелите ти са много мили. Благодаря, че ме покани.

— Няма проблем.

Няма проблем? Каква завършена мисъл, какво ораторство! Браво, Макс!

Ала не бях виновен, просто тя ми действаше така, тя ми стопяваше мозъка и не можех да измисля нищо… сходно на нормално изречение. Тя ме караше да се чувствам дяволски щастлив. Не че се презирах или нещо такова, не че се чувствах виновен за това, което съм, но не мога да кажа, че не бях женкар, преди да я срещна, не мога да отрека, че бизнесът ми зависеше от това някой да загуби пари, а друг да спечели, бях завързал някои доста сериозни връзки из високите среди, откакто дойдох от тази страна на океана. Най-добрият ми приятел беше Уил, с когото прекарвахме времето, разменяйки си вулгарни обиди, по-точно най-различни вариации на думата „вулва“.

Кажи й бе, чеп смотан. Заведи я в някой ъгъл, пусни й хубава песен и й кажи, че я обичаш.

— Разкарай тоя стар блус от ушите ми, Мади — извика Дерек. И точно когато се канех да я дръпна за ръката и да я заведа в някой ъгъл да й говоря, тя се изправи и извика:

— Това не е блус! — Дерек се обърна и я погледна изненадано. — Не, не е. Това е Еди Кохран. Не е блус, а рокабили — каза тя, но под изумения му, втренчен поглед тя сякаш леко се притесни и добави по-тихичко: — Това са две съвсем различни неща.

— Знаеш ли как се танцува тая боза? — попита и пак я огледа от главата до петите.

За моя голяма изненада тя се засмя и каза:

— Изпроси си го.

— О, не, по дяволите, не, аз…

Тя обаче така и не му даде възможност да довърши шумния си протест. С нейните петдесет и малко кила бе успяла да го вдигне на крака и да завлече огромното му тяло чак до дансинга.

— Майка ми е от Тексас. Опитай се да спазваш ритъма — каза тя с грейнали очи.

— Шегуваш се, нали? — попита той и погледна към нас за помощ. Целият бар бе замрял, никой не говореше, всички ги гледахме с интерес.

— Давай, давай! — извиках.

— Дер, не се дръж като мацка в цикъл — извика Мади, увеличи музиката и всички започнахме да ръкопляскаме. — Направи едно свястно шоу.

Лицето на Сара грееше. Тя взе ръката му и я сложи на рамото си, а когато той се опита да протестира, тя поклати неодобрително глава:

— Така се почва. Слагаш една ръка на рамото ми, а другата на гърба ми.

Ние седяхме и гледахме, а тя му показваше как се танцува: две бързи стъпки, две бавни. После му показа как да се върти през целия дансинг в посока, обратна на часовниковата стрелка. Само след една песен той започна да схваща и наистина бяха доста добри. Танцуваха, сякаш се познаваха от години, сякаш Дерек прекарваше всяка свободна секунда в упражнения по танци.

Може би това бе най-важното, което трябваше да знам за Сара. Всеки, който се запознаеше с нея, искаше да я опознае. Тя беше мила, сладка и неустоима, но не само за мен. Тя беше магнит за всички с чистотата и наивността си, които пробиваха като слънчеви лъчи дори и през най-тайните й инстинкти и фантазии. И в онзи миг имах едно-единствено желание — да разбия мутрата на оня копелдак Анди. Беше загубил времето й, беше го пропилял, беше пропилял… самата нея.

Станах и тръгнах към дансинга.

— Мой ред е — казах. Очите й потъмняха и вместо да сложи ръцете ми, както бе нагласила ръцете на Дерек, тя притисна тяло до мен, целуна ме по бузата и каза:

— Сигурна съм, че винаги е твой ред.

— Не трябваше ли да има по-голямо разстояние между нас, докато танцуваме… този танц? — попитах усмихнат и се наведох да я целуна.

— Не и с теб.

— Добре е да се знаят такива подробности.

Тя се усмихна закачливо.

— Обаче съм адски гладна. Искам бургер с размера на главата ми.

Засмях се с пълно гърло и целунах челото й.

— Има едно място до апартамента ти, където правят такъв размер бургери. Ще ти пусна адреса. Може ли да отида до нас и да си взема душ? Ще те чакам там след час.

— Вечеря? Два дни поред? — попита с нетърпение. Къде изчезна онази дистанцирана, предпазлива жена, която бях свикнал да виждам довчера? Къде се бе изпарила? Може би Резервираната Сара бе само илюзия? Нейна илюзия, не моя.

Кимнах. Усмивката ми се смали, нямаше нужда да се преструвам. Край, за мен това бе краят на игрите и на заблудата, че между нас може да има някакви граници.

— Да — казах с дрезгав глас.

Тя захапа долната си устна, за да прикрие усмивката си, но това не беше възможно, вече не.