Кристина Лорен
Красив непознат (12)

Единайсет

Срещата ми с Макс в парка бе… странна. Не, това определение не се доближава и на светлинни години от истината. Знам, че преиграх. Е, и? И той преигра. Защо се притеснявах от начина, по който реагирах, когато го видях в залата? А той защо хукна да ме гони?

Честно, какво правим?

Вечерта в понеделник се прибрах у дома и се захванах да правя пълнени палачинки по датски. Отне ми два часа да приготвя тестото, после да го оформя на топчета. Хората го правят за закуска! Майната им! Трябваше ми някоя засукана рецепта, затова избрах палачинките на баба ми от Дания. А докато оформях топчетата, имах предостатъчно време да мисля.

Напоследък не си позволявах да си оставям време за размисъл. Но докато приготвях любимите палачинки на семейството ми, усетих носталгия по дома. Липсваха ми родителите ми, липсваше ми сигурността на един живот, в който всичко бе предвидимо, независимо че изглеждаше неистинско и често ме депресираше. Бръкнах с мръсни ръце в чантата и извадих телефона си. Майка ми вдигна на седмото позвъняване. Типично!

— Здравей, слънчице! — изчурулика тя. Чух как нещо падна и изтрещя на пода до нея, тя изруга цветущо, пращайки някого или нещо на майната си.

— Какво става, добре ли си? — попитах и се усмихнах. Две думи от устата на майка ми бяха в състояние да ме накарат да стъпя обратно на земята.

— Да, всичко е наред. Изтървах си новия айпад. Добре ли си, захарчето ми? — Сега чак се сетих, че й бях звъняла сутринта на път за метрото.

— Само исках да те чуя.

— Мъчно ти е за дома ли? — попита след кратка пауза.

— Да, малко.

— Кажи ми! — настоя и веднага си спомних колко пъти бе казвала точно тези думи, за да ме накара да си кажа и да ми олекне.

— Запознах се с един мъж.

— Днес ли?

О, да, бях пропуснала да им кажа. Говорех с родителите си по няколко пъти в седмицата, но никога не бях споменавала Макс. И какво можех да кажа? Те никога не са настоявали да знаят за сексуалния ми живот нещо повече от това, което бях готова да споделя.

— Не, преди няколко седмици.

Буквално чувах мислите й, чудеше се как да реагира по най-добрия начин — да ме окуражи и в същото време да се опита да ме предпази. Как реагират майките, когато дъщерите им започнат връзка веднага след драматична раздяла с човек, пропилял цялата им младост?

— Кой е той?

— Занимава се с финанси. Тук, в Ню Йорк. Но не е американец. Англичанин е.

— О, чужденец! Това е прекрасно! — каза с протяжния си южняшки акцент и се засмя.

После попита съвсем сериозно:

— И ми казваш това, защото мислиш, че е сериозно?

— Казвам ти го, защото нямам никаква идея! — Обичах смеха на мама. Може би трябваше да го чувам по-често.

— Това е най-хубавата част от една връзка.

— Така ли?

— Разбира се. Да не си и помислила да си пропилееш шанса да се забавляваш и да вземеш всичко от живота само защото бившият ти те беше лишил от елементарни радости.

— Но… сега всичко е някак непредвидимо — въздъхнах. — Винаги съм знаела какво да очаквам от Анди… — Веднага щом го казах, съжалих за сравнението, а и истината е, че Анди винаги ме изненадваше. Неприятно.

Усетих как гневът й се надига като гръмотевична буря.

— Така ли? Знаела си какво да очакваш?

Толкова добре ме познаваше! А аз вече си я представих с ръце, скръстени на гърдите, готова да срита нечий задник. Или лице.

— Не, не съм знаела какво ми готви. Никога.

— Мислиш ли, че познаваш този човек достатъчно добре?

— Най-странното е, че имам чувството, че го познавам от много време, че винаги съм го познавала.

* * *

Колкото и да мислех, колкото и да будувах цяла нощ, все още нямах никаква представа какво става в главата му след случката в парка. Динамиката на събитията беше кофти, всичко бе обърнато с краката нагоре. Той трябваше да знае как се поддържат необвързващи връзки, а аз да знам как да се обвържа. При нас беше точно обратното.

И нито той, нито аз не биваше да искаме друго, освен секс. Но нямаше начин да се придържаме към това правило. От самото начало и двамата искахме да знаем повече един за друг, да се опознаем. И това натрапчиво желание бе започнало да се просмуква навсякъде. Вече бях напълно наясно със себе си, че колкото и да искам да поддържам изцяло сексуална връзка с него, това бе напълно невъзможно. Спомних си паниката, която ме обзе, когато хукна да ме гони. Прониза ме чувство за вина.

В сряда Макс ми изпрати снимка от вечерта, когато бяхме в библиотеката. На снимката се виждаше полата ми, преметната над бедрото. Беше почти обикновена снимка, но той я бе стилизирал в черно-бяло, а оригиналът беше малко поразмазан — бях сигурна, че я бе направил към края, когато бях изпаднала в нечленоразделни рецитации и свършвах, а той ме последва няколко секунди след това със заровено във врата ми лице, за да приглуши вика си.

В четвъртък ми изпрати една от снимките, която видях, докато лежахме на покрива и търсихме онази, на която се виждаше лицето ми. Беше снимка на ръцете ми, докато разкопчавам джинсите му. Бях успяла да ги сваля съвсем малко, едва се виждаха очертанията на възбудения му пенис, издул сивите му боксерки.

И двете снимки пристигнаха по обед — точно когато работех по финализирането на два големи договора. Опитах да се убедя, че съм в такова прекрасно настроение само защото бях към края на работата си по договорите и че приповдигнатият ми дух няма нищо общо с Макс и с предстоящата ми среща с него. Каква нагла лъжкиня!

— Имам въпрос — каза Джордж, нахлувайки в офиса ми, без дори да почука. — Сигурни ли сме, че Макс Стела е хетеросексуален? Все за това мисля, откакто го видях тук в понеделник.

Дали бях казала, без да искам, името му на глас, или Джордж се опитваше да направи същото, което Клоуи правеше през петнайсет минути след срещата в понеделник — не спираше да споменава фирмата им и името му уж между другото, с повод и без повод, а после като хищник наблюдаваше изражението и реакцията ми.

— Да, сигурни сме.

— Може би е бисексуален?

Метнах червения химикал върху договора на бюрото ми, погледнах го и казах:

— Честно казано, много се съмнявам.

— Лично ли си се убедила?

Погледнах го, готова да го убия с поглед… е, не чак да го убия… Но точно днес нямаше начин да позволя на Джордж да си играе игрички с мен.

— Получи ли автографи от Милър и Гомес по време на кампанията на „Ажан Провокатьор“?

Джордж ме погледна с присвити очи.

— Добре, няма да питам повече, но знай, че съм крайно подозрителен. Крайно подозрителен! Когато го видя в понеделник, изглеждаше така, сякаш някой ти бе подпалил гащите. И да, получих автографи. И от двамата.

— Добре.

Точно тогава получих съобщение. За милионен път си напомних да сменя настройките, в случай че Макс ми пусне съобщение или снимка, защото снимките никога не бяха за пред хората. Не беше нужно всички да си счупват вратовете да гледат в екрана на телефона ми. Обърнах го, за да скрия името на екрана. Лицето на Джордж бе буквално изкривено от болезнено любопитство. Не можех да му се нагледам.

— Прекрасен си, но е време да се връщаш на бюрото си — казах.

— От кого е съобщението?

— Когато се ожениш за мен и започнеш да ми плащаш сметките, ще можеш да питаш такива неща, но дори и тогава няма да получиш отговор на подобен въпрос.

— Хубаво тогава! — каза намръщено, изпружи средния си пръст и се омете от офиса ми.

Погледнах екрана. Наистина беше съобщение от Макс. Сърцето ми биеше в галоп.

„Ще боядисват офиса и ще сменят килима през уикенда. Трябва да опаковам всичко в петък след работа. Ужасно съжалявам, не мога да направя нищо.“

Моментално пуснах съобщение:

„Това значи ли, че няма да те видя до другата седмица?“

В мига, в който натиснах бутона и го изпратих, разбрах колко отчаяно звуча.

Сара, звучиш отчаяно, защото си отчаяна!

След няколко минути той ми отговори.

„Предполагам, че помниш къде е офисът ми? Ще те чакам в шест, Цвете.“

* * *

Както повечето етажи в нашата сграда, в петък в шест вечерта офисите на „Самър & Стела“ също бяха празни. Майка му не беше на рецепцията. Докато минавах през голямата зала с откритите офиси, видях само двама души. Почуках плахо на вратата му. Чук плътния му глас:

— Влез.

Яко съм го загазила с този мъж!

Това беше заключението ми, след като влязох и го видях седнал зад бюрото си. Беше навил ръкавите на ризата си, носеше очила с дебели рамки. Беше толкова съсредоточен в това, което правеше, че чак ми секна дъхът. Оказа се, че когато Макс е вглъбен в работата си, изражението му много напомня на онази сериозност, с която ме чукаше и се стараеше да ме докара до оргазъм.

— Би ли заключила вратата, ако обичаш — каза, без да откъсва очи от монитора.

Обърнах се, заключих и се огледах. Колко време ще му отнеме да опакова всичко това? И кога възнамерява да ме погледне и да ми каже, че съм красива? Какво да се прави — изградени навици или Павлови инстинкти. По нищо не личеше, че ще боядисват на другия ден. Дори не беше започнал да си прибира нещата. Покрай едната стена бяха натрупани хартии и книги, а в другия ъгъл имаше поне двайсет празни кашона, които тепърва трябваше да се пълнят.

— Сигурен съм, че ще ти е доста скучно. Знам, че постъпих като егоистично копеле да те карам да дремеш тук, но както и да е. Хайде, събличай си дрехите.

Ченето ми увисна.

— Моля?

— Дрехите. Махай ги — каза и ме погледна над очилата си. Най-сетне ме погледна! — Нима очакваше, че ще останеш облечена?

След което поклати неодобрително глава, нагласи рамките на очилата си и обърна поглед към монитора.

— Мразя да опаковам. Не знам дали мразя нещо повече от подобни… акции. Да те видя гола, ще е най-хубавото нещо за тази вечер.

— Ам… — опитах се да заформя отговор. Истината е, че предишната Сара никога не би се навила да седи гола пред някого само и само да го разнообразява. Но ето, новата Сара нямаше нищо против да го направи. Тръгнах към канапето и махнах кашмирения си пуловер с къс ръкав. После изхлузих плоските сини балеринки, на които бе избродирано британското знаме. Накрая махнах ластичните тъмносини джинси.

— Дори не забеляза обувките ми — измърморих по-скоро на себе си.

— Говориш глупости. Разбира се, че забелязах обувките ти — каза сухо и ми смигна. — Забелязвам всичко „по“ и „около“ теб, Сара.

— Да бе!

— Давай, пробвай ме.

— Къде е рожденото ми петно?

— Вдясно, точно под най-долното ти ребро.

— Имаш ли любима бенка?

Ето, сега го хванах натясно! Нямам много бенки.

— Тази на китката ти. — Огледах китката си и разбрах коя има предвид. Бях крайно впечатлена.

— Какво казвам, преди да свърша?

— Когато свършваш, издаваш нечленоразделни звуци, но малко преди това казваш „моля“. Много пъти. Не, не го казваш, прошепваш го. Винаги ме молиш, сякаш някога бих ти отказал да свършиш.

— Какъв е вкусът на влагалищните ми сокове? — попитах. Очите му се стрелнаха към мен, после обратно към екрана, после пак към мен. Успях да прикрия усмивката си, като захапах устната си, докато измъквах краката си от бикините.

— При повечето жени мирише на едно и също — на вагина. Ти миришеш на сладка вагина. — Стана и тръгна към мен. — Легни и си сложи главата тук — каза и нагласи главата ми върху страничната облегалка на канапето. Беше изненадващо удобно, като се има предвид, че кожата бе много твърда. — Сега разтвори колене!

Бях крайно изненадана, предполагам ми е проличало, но направих, каквото ми каза. Не се стърпях и се засмях, когато отметна косата от челото ми и ме нагласи, сякаш бях някаква статуетка, а той се чудеше дали да ме закачи на стената, или да ме подреди някъде по рафтовете.

— „Нарисувай ме, Джак, нарисувай ме, както си рисувал онези френски момичета“ — казах, имитирайки Роуз от „Титаник“.

— Нахално хлапе! — усмихна се той и ме ощипа по дупето.

Реших да го пробвам и щом се обърна с гръб и тръгна към бюрото си, прибрах леко краката си.

— Широко — извика през рамо.

Засмях се и разтворих крака, както ме беше нагласил. След няколко минути се върна и ми подаде книга.

— Ето, да се забавляваш, докато аз работя.

— Ти няма ли да се съблечеш?

— Полудяла ли си? — засмя се той. — Трябва да опаковам.

Погледнах книгата в ръцете ми. На корицата се кипреше мъж с голи гърди, до него една котка, а в нозете му — полугола жена. „Лапите на котката“?

— Това изглежда… интересно — казах и започнах да прелиствам към средата. После се зачетох в резюмето. — Тоя има две пантери. Едната е жена, която се казва Кат, а тя пък си има някаква дива, вампирясала котка. — Погледнах го въпросително. — За домашен любимец? Това е домашният любимец, с когото и двамата правят секс.

— Изглежда доста задълбочено и философско четиво.

— Взел си я от щанда за книги за по долар, нали?

— Не. Стори ми се много откровена, нещата са казани с истинските им имена, затова реших, че ще ти хареса. Сега, Цвете, тихо. Зает съм.

В началото ми се стори почти невъзможно да се съсредоточа върху книгата, но времето минаваше. Макс бе погълнат от работа — опаковаше нещата от бюрото си и постепенно забравих, че седя сама на дивана му.

Чисто гола.

Книгата беше неописуемо мръсна, да не говорим за нецензурния език, да не говорим за отвратителното качество на писане, но предполагам, че от подобни книги не се изисква кой знае какво литературно качество, пък и целта им е съвсем друга. Имаше много мъже, много жени, всеки прави секс с всеки, в един момент не можеш да разбереш кой с кого. Но имаше секс. Описан крайно детайлно. Всеки стискаше в ръка или нещо много твърдо, или нещо много влажно, направо течащо, или и двете наведнъж. Хората в тая книга постоянно пищяха, стенеха и понякога забиваха ноктите си в някого. А героят седеше в ъгъла и тихичко наблюдаваше.

— Изчервяваш се — каза, наведе се, остави един кашон с книги на земята, облегна се на бюрото си и ме погледна. — От петнайсет минути четеш тая книга, но едва сега се изчервяваш за първи път. Като домат.

Вдигнах поглед от книгата и премигнах.

— Учудих се, че са употребили… една дума. Няма друго.

— Коя дума? „Пичка“?

Кимнах и с изненада открих, че се възбуждам от самата дума, от начина, по който я каза с влудяващия си акцент. Именно начинът, по който я произнесе, омекоти грозотата й. И звучеше почти секси.

— Обичам тази дума. Колко е грозна и в същото време така чаровна и откровена, нали? — После потърка брадичката си и каза: — Я ми прочети този пасаж.

— Не мо…

— Сара…

Лицето ми гореше от срам.

— „Той хвана бедрата й, натисна ги с все сила настрани и се загледа във влажната и разголена пичка“.

— Ето на това му казвам сочен изказ — каза той и се засмя. После се върна зад бюрото и се захвана да опакова останалите неща. — Можеш да ми разкажеш за любимите си моменти, докато вечеряме.

Отворих уста да протестирам, но той вдигна пръст до устните си и каза съвсем тихо:

— Чети.

Погледнах страницата. Едва различавах думите.

Коя жена се цупи на предложение за вечеря? Коя жена прави проблем от това? Тази жена, която знае, че вечерята води до нощувка, до спане в едно легло, което пък води до спане в едно легло всяка вечер. От там следва размяна на ключове, преместване, извинения за закъснения, после няма секс, няма разговори и следват хиляди надежди да те поканят някъде с него, за да прекарате известно време заедно.

Но после се сетих колко съжалявах, когато не останах при него на Четвърти юли. И колко ми липсваше през седмицата, как едва дочаках петъка.

— По дяволите!

Закашлях се. Пак с това кашляне! Затворих очи.

— Добре ли си? — попита Макс от другия край на стаята.

— Да, нищо няма.

След двайсет минути бях прочела около седемнайсет секс сцени. Усетих как Макс се приближава. Прокара пръст от шията надолу до коляното ми. Прошепна:

— Затвори си очите. Не ги отваряй, докато не ти кажа.

— Много командваш днес — рекох, но въпреки това пуснах книгата на земята и затворих очи. Почти веднага слухът ми заработи с нечувани обороти и прецизност. Струваше ми се, че стаята вибрира, улавях и най-незначителния шум. Чух как разкопчава колана си, после ципа, чух как тихо въздъхна. Да не би…?

Чувах как ръката му се движи, как започна бавно и после забърза, и все по-бързо… Дишаше накъсано, напрегнато.

— Искам да гледам — прошепнах.

— Не! — Гласът му издаваше кошмарно напрежение. — Сега АЗ гледам ТЕБ.

Никога не бях… слушала как човек мастурбира, но мога да кажа, че беше истинско мъчение да държа очите си затворени. Звуците му и думите му направо ме побъркваха. Казваше ми да си отворя краката по-широко, да докосвам гърдите си.

— Книгата те е възбудила. Колко си мокра? Кажи ми! — Усетих как движенията му стават френетични. Без да отварям очи, протегнах ръка и се докоснах, за да проверя. Нямаше нужда дори да му казвам. Чух как простена, изруга и свърши. Исках да гледам лицето му, но не посмях да отворя очи. Сърцето ми щеше да изскочи. В стаята настана пълна тишина. Чувах само собствения си дъх и неговото все още тежко дишане. Някъде се включи климатик. Усетих хладния въздух върху пламналата си кожа. Той закопча ципа и затегна колана си.

— Връщам се веднага, отивам да се измия.

Чух отдалечаващите се стъпки, чух как отвори вратата и преди да я затвори, се засмя и каза:

— Вече можеш да си отвориш очите.

Имах чувството, че през последните десет минути в стаята е станало тъмно.

Ръката ми бе все още между краката, а звуците от оргазма му не спираха да кънтят в ушите ми. Погалих се и установих, че мога да свърша много бързо. За по-малко от минутка. Със сигурност, преди да се върне. Без да губя време, започнах да се галя така, както го правеше той, с неговия ритъм, спомнях си нежните му и съвсем елементарни за изпълнение инструкции, как ми казваше точно това, което имах нужда да чуя. Толкова добре се разбирахме, имаше някакъв съвършен баланс в действията ни. Всичко с него беше лесно.

Нямаше и секунди, откакто почнах, и усетих как оргазмът ми се катери по бедрата, как се сбира в една точка и експлодира. Не знам какво влагат хората в израза „да видиш звезди посред бял ден“, но точно това видях с отворени очи, дъхът ми спря, усещах как вената на врата ми пулсира с пощурелия пулс на сърцето ми. И точно тогава вратата се отвори. Преглътнах и напразно се опитах да успокоя дишането си. Не знам защо след това, което той направи, изведнъж се почувствах като дете, което са хванали с ръка в кутията с курабийките. Макс се усмихна, дойде до мен, седна на дивана. Преместих се навътре да му направя място, а той взе ръката ми в своята и вкара пръстите ми в устата си.

— Добре ли прекара насаме, Цвете?

— Ако беше останал да погледаш, нямаше да питаш — казах и се опитах да спра поредното конфузно изчервяване, плъзнало по шията ми.

— Няма значение — каза и леко засмука кожата под брадичката ми. — Ще гледам видеото после.

Преди да кажа каквото и да е, той стана, тръгна към шкафа с напитките, отвори го и натисна бутона на камерата, която бе оставил включена на най-горния рафт.

— Ще… какво?

Той се обърна и ме изгледа дяволито.

— Имаш видео на… това? — попитах. Никога досега не бях изпитвала толкова противоречиви чувства. Да ме хване как мастурбирам! Кошмар! Да ме гледа как мастурбирам! Господи, само мисълта за такава възможност беше толкова възбуждаща!

— Да, имам.

— Макс, лицето ми…

— Нагласих камерата по-ниско и те накарах да легнеш така, че лицето ти да не се вижда — каза много сериозно той. — Не бих го направил без твое позволение. Жалко наистина, защото обичам да гледам лицето ти, когато свършваш — каза и се приближи до мен.

Той прокара пръст по бузата ми, но сякаш… не беше в стаята, изглеждаше сериозен, замислен за нещо съвсем различно, но не спираше да изучава лицето ми. После премигна и се отърси от това, за което се бе замислил.

— Сега, за вечеря си мислех да ядем в тайландски ресторант, но си алергична към фъстъци, а в най-добрия тайландски ресторант слагат фъстъци във всяко ястие. Какво ще кажеш за етиопски? Имаш ли нещо против да ядеш с ръце? Кълна се, никой по тези места не ме познава — засмя се той.

Гледах го с отворена уста, напълно забравила, че се очакваше да протестирам срещу подобно нарушаване на уговорката ни.

— Откъде знаеш за алергията ми към фъстъци?

— Носиш гривна за алергия.

— Чел ли си какво пише на нея?

Той ме огледа объркан и за миг се поколеба.

— Носиш я така, че хората да не могат да прочетат какво пише на нея.

Поклатих глава, седнах, прокарах пръсти през косата си. Мъжът, в когото бях влюбена толкова години, почти не ме забелязваше, макар че живееше под един покрив с мен. Мъжът, с когото исках да правя само секс, бе забелязал всичко. И за моя голяма изненада, прошепнах:

— Етиопски ресторант.

* * *

Макс ме поведе към задния изход на сградата към паркирана черна кола.

— Ти шегуваш ли се? Папараците и в колата ли те следят? До вас?

Той се засмя и отвори вратата на задната седалка.

— Не, Цвете, не съм чак толкова известен. Нападат ме само по разни събития и из улиците. В случая го правя заради твоята параноя, не заради себе си.

После даде инструкции на шофьора да кара към „Кухнята на дявола“. После пак се обърна към мен:

— Благодаря, че остана да ми правиш компания, докато опаковам. Всъщност, благодарение на теб едно толкова досадно занимание се превърна в истинско удоволствие. Беше изключително забавно и разтоварващо.

— Май не успя да свършиш много работа, повечето остана за… после — казах и го погледнах подозрително. Той се загледа в устата ми и след доста време каза с широка усмивка:

— Хвана ме. Исках да те накарам да дойдеш при мен, за да си припомня колко красива изглеждаш на моя диван. Наел съм хора да свършат работата утре сутринта, преди да дойдат бояджиите. Понякога, когато съм на работа, ми се иска да те виждам по-често. — Притисна се към мен и ме целуна сладко със затворени очи. Наместих се на седалката. Имах чувството, че земята е станала плоска и се крепи на ръба на скала, че всеки миг всички ще се обърнем.

— Не вярвах, че мъже като теб съществуват — казах, без да мисля. — Наистина. Толкова е лесно, когато си наоколо.

— Вече ти казах. Харесвам те.

След тези думи ме притисна до себе си и устните му не се откъснаха от моите до края на пътуването. Нямам представа дали пътувахме минута, час, седмица, но когато пристигнахме в „Кухнята на дявола“, не исках да излизам от колата. Освен това изобщо не обърнах внимание на залялата ме надежда, че ще ме покани да прекарам нощта с него. Оставях я да си стои мирно и кротко.

* * *

Сервитьорката пристигна с голямо плато с вегетариански ястия.

— Вземаш малко инджера^[1] и си топиш в яденето — каза Макс и отчупи малко от хляба, за да демонстрира как става. Гледах как облизва пръстите си, дъвче и ми се усмихва. — Какво има? — попита.

— Ами… устата ти…

— Искаш да кажеш, че харесваш устата ми? — попита и изплези език да оближе устните си. После вдигна чаша и отпи голяма глътка вино. Този мъж ме караше да се чувствам като пияна. Не, не като пияна, направо като надрусана, безпомощна, загубила ориентация. Вплетох пръсти в неговите под масата и си представих как го моля да си тръгнем, да ме заведе у дома, да ме гали. След дългата целувка в колата той като че избягваше всякакъв допир с мен. Нарочно ли го правеше? Опитваше се да ме побърка? Защото ако това беше намерението му, можеше да се каже, че мисията му беше повече от успешна. Погледнах платото и направих като него — отчупих хляб и загребах малко леща. Храната беше топла и определено много вкусна. Затворих очи.

— Колко е вкусно!

Усещах, че ме гледа, погледнах го, а той само се усмихна безмълвно.

— Какво? — попитах.

— Знаеш какво работя, знаеш къде работя, знаеш, че майка ми работи за компанията, знаеш, че имам поне една сестра. Знаеш и за скандала със Сисили. Всичко, което знам за теб, освен че се чукаш превъзходно, е, че си се преместила от Чикаго в Ню Йорк преди около месец, загърбила си връзка с някакъв изрод и работиш за Бен и годеницата му.

Почувствах се ужасно неловко, стомахът ме сви, едва преглътнах хапката.

— Не знам какво искаш да кажеш. Преди малко твърдеше, че знаеш всичко за мен.

— О, наблюденията ми върху тялото ти и всичко по тялото ти едва ли могат да се поберат в една средно голяма обществена библиотека. В случая обаче говоря не за наблюдения, а за опознаване, за това, че не знам нищо за жената под въпросното тяло.

— Е, знаеш къде живея, къде работя и че съм алергична към фъстъци.

— Минаха няколко седмици, Сара. Наистина се чувствам доста неудобно да ме държиш на такова космическо разстояние от себе си! — Премигна и отмести поглед от мен. — Не съм сигурен, че мога вечно да бъда в позицията на „непознатия“. И ти да се държиш така, сякаш за мен трябва да си някаква случайно срещната жена.

— Но ние се справяме толкова добре в тая игра на непознати — пошегувах се, но когато видях как лицето му помръкна, се предадох и с нежелание попитах: — Какво искаш да знаеш?

Слава богу, най-сетне ме погледна. Затвори очи. Гъстите му черни мигли опряха в бузите му. Дълго остана така, сякаш обмисляше въпроса си. Беше толкова красив, божествен. Единственото, което бях в състояние да почувствам, бе как главата ми пулсира, като че в нея имаше чук или бормашина.

— Имала ли си куче? — попита след… може би век.

Засмях се облекчено и леко истерично. Мисля, че го уплаших.

— Да, баща ми открай време има далматинци, но в момента майка ми е на тема лабрадори.

— Би ли повторила?

— Лабрадори и разни кръстоски на пудели.

Той поклати удивено глава и се усмихна:

— Вие, американците, сте нечувана нация. Винаги се намесвате в делата на природата. От две кучета ще направите сто кръстоски. Какво им е на оригиналните породи!

Вдигнах чашата до устните си и точно отпих, когато той попита:

— Защо толкова се страхуваш да бъдеш с някого?

Задавих се, закашлях се, едва преглътнах. Той вече се смееше с цяло гърло.

— Спокойно, само пробвах докъде мога да стигна с въпросите. Явно дотук. Имаш ли братя или сестри?

— Не — отговорих с облекчение. — Родителите ми са малко лудички. Слава богу, че не са си позволили повече от едно дете. Второ дете би ги убило.

— Защо?

— Родителите ми са… ексцентрични — казах и мисълта за тях ме накара да се усмихна.

Не, ексцентрични не е точната дума.

Представих си мама с крилцата от пера и всичките бижута по тялото й. Баща ми с очила като лупи, риза с къс ръкав и папийонка. Тя бяха от друго време, от друга планета, но човек не можеше да не ги обича — може би именно заради тяхната ексцентричност.

— Баща ми винаги е работил много, но когато не е на работа, започва да се пали по разни неща… Едно след друго, една мания след друга. Майка ми обича да работи, много е дейна, но баща ми никога не й е позволявал да върши нещо извън къщата. Тя е израснала в Тексас. С баща ми са се запознали в университета. Завършила е математика, но след сватбата започнала да продава козметика и после включила и някакви дрехи, които не се мачкат. Луда работа. След това се ограничи предимно до козметика. Разни неща за кожата.

— С какво се занимава баща ти?

Поколебах се как да отговоря. Всъщност бях изненадана, че ми задава този въпрос. Нима не знаеше нищо за мен?

— Фамилното ми име е Дилън, нали така? — Той кимна, явно заинтригуван.

Макс е англичанин, вероятно никога не е чувал за Дилън, Сара!

Изведнъж ми се стори ужасно трудно да му кажа. Сякаш трябваше да вдигна огромно метално гюлле и да го задържа в ръцете си завинаги. През целия ми живот хората започваха да се държат с мен съвсем различно, след като научеха кои са родителите ми, а такова нещо не оставаше дълго в тайна, но пък и аз не се стараех да го крия. Запитах се дали и с Макс ще се случи същото, дали ще промени отношението си към мен. Поех дълбоко дъх, погледнах го.

— Семейството ми държи верига магазини. По-скоро на регионално равнище. Но са големи магазини.

Той присви очи, замисли се.

— Чакай малко. Дилън? Рекламата… „За да живееш, трябва да обичаш“? Тези Дилън?

Кимнах.

— О, значи семейството ти притежава веригата „Дилън“?

После се засмя, сякаш се смееше на себе си.

— За бога, Сара… нямах никаква представа… Сега се чувствам като лайно.

— По-добре стана, че не знаеше коя съм — казах, но стомахът ми се сви при мисълта, че сега, когато знае, че съм някоя, може да започне да гледа на мен по различен начин. Вече знаеше за Анди и му бе станало ясно каква глупачка съм била, как упорито съм отказвала да видя нещо, което абсолютно целият град знаеше през цялото време, от самото начало. Щеше да си даде сметка, че преди да се превърна в неговата загадка, съм била нечия изтривалка за кални обувки. Погледнах встрани и усетих как се смалявам като спукан балон. Опитвах да се сетя за нова тема на разговор, но преди да измисля нещо, той ме изпревари:

— Знаеш ли какво ме изумява у теб? — попита и ми наля чаша вино от мед.

— Не, какво?

— Първата вечер, когато се запознахме, и после вечерта в склада в Бруклин… нещата, които ми позволи да правя с теб, а в същото време се изчервяваш при една леко вулгарна дума.

— Знам, не е ли странно? — Засмях се и отпих от виното.

— Това ме изумява, но и ми харесва. Харесва ми вътрешният ти конфликт. И колко си сладка. Харесва ми, че имаш такова богато семейство, а съм те виждал с една и съща рокля два пъти. — Облиза устни и ме изгледа с хищническа усмивка. — Но най-много ми харесва, че си добър човек, а ми позволяваш да върша с теб всякакви лоши неща.

— Мисля, че не са лоши.

— Ето, виждаш ли какво имам предвид. Ти не смяташ така, но повечето хора ще си помислят, че си луда да тръгнеш към някакъв склад, за да се видиш с мен. Ти си американка, наследничка на богата фамилия, а позволяваш на някакъв англичанин да те заведе в склад и да ти прави голи снимки. Да му позволиш да те снима как мастурбираш, защото те възбужда мисълта, че после ще гледа записа. Това е, което ти искаше от мен. Затова ме помоли. — Облегна се на стола, погледна ме. Беше много сериозен, дори объркан. — Аз съм мъж, за бога. Как мога да откажа такова нещо? Не вярвах, че жени като теб изобщо съществуват. Открито наивни и в същото време толкова сексуални, че едно нежно чукане на матрака изглежда ужасно неуместно, неподходящо, недостатъчно.

Вдигнах чаша до устните си, а той не откъсваше очи от устата ми. Усмихнах се.

— Мисля, че ще се изненадаш, ако ти кажа, че на повечето жени не им е достатъчно едно нежно чукане на матрака.

— Туш! — засмя се Макс.

— Ето защо камерите и жените те преследват — казах. — Не е само заради скандала около Сисили. Ако беше само това, след няколко седмици щеше да им писне и досега да са забравили. Но ти си мъжът с различна жена всяка седмица. Мъжът, който никоя не може да задържи за дълго, мъжът, който знае как да стигне до междукрачието на всяка жена и да си иде, без да я нарани.

Погледна ме като удивено дете. Зениците му се разшириха, сякаш някой бе пуснал капка мастило в небето точно когато слънцето се скрива зад хоризонта.

— Напоследък не съм с различна жена всяка седмица.

— Жените невинаги искат да бъдат третирани като нещо чупливо, като нещо рядко или ценно — продължих мисълта си, без да обръщам внимание на последното му изречение. — Искаме да бъдем желани. Искаме чист, груб секс точно толкова, колкото и мъжете. А ти си единственият мъж, който явно разбира това.

Той се облегна на лакти и ме погледна. Очите му трескаво изучаваха моите.

— Защо тогава съм останал с впечатлението, че когато си с мен, ми даваш нещо специално, нещо съкровено, нещо, което не си давала на никого преди мен?

— Защото това е самата истина.

Той отвори уста да каже нещо, но точно тогава мобилният ми звънна. Бях го оставила на масата и когато с Макс погледнахме към него, знаех, че видя изписаното на екрана име.

Анди мобилен.