Кристина Лорен
Красив непознат (11)

Десет

— Все още не разбирам защо идваш с мен днес.

Забавно копеле беше тоя Уил, едва сдържах усмивката си, когато очите ни се срещнаха в огледалото на асансьора. Не обърнах внимание на любопитните погледи на хората около нас. Очевидно гневният му тон ни бе спечелил публика. Той натисна копчето за осемнайсетия етаж. Вниманието ми остана приковано към табелката до него — „Райън Медиа Груп“.

— Знаеш колко обичам да те гледам в действие. Толкова е забавно, като да стреляш по риба във варел, както му казвате вие, американците.

— Първо — започна, но вече по-тихо, — не използваш израза правилно, а и никой не го използва вече. И второ, в момента бълваш глупости. Имаш около сто срещи тази седмица. Знам, че нямаш време да идеш до кенефа. Защо, по дяволите, се довлече на тази среща? Честно, не ми трябваш тук.

— Да, прав си, на практика не ти трябвам за тази среща, но съм те виждал на такива срещи и преди, приятелю. Някой започва да говори за невротрансмитери или някакви химически вещества и ти изглеждаш, сякаш си издумкал няколко цигарки трева. Тук съм само да се уверя, че няма да се съгласиш с някакъв смешен бюджет, това е. И че няма пак да се вкараш в някакви налудничави емоции и да не изпортиш нещата.

— Нищо няма да изпортя, никога не изпортвам нищо.

— Разбира се, не — казах. — Не беше ли ти тоя, дето не спря да говори за великите си контакти тук и там? Аз мога да си поприказвам малко с Бенет и така — с един куршум — два заека. Става, нали?

Знаех, че извинението ми за присъствието на тази среща беше повече от тъпо, дори аз не можех да намеря логика в него. Истинската причина беше, че не бях свикнал да се чувствам не на мястото си, особено с жените. Не бях свикнал и да се навъртам около тях като някакъв тийнейджър само и само да хвана някоя насаме за няколко минути. Това… нещо със Сара бе замислено така простичко, но в момента изглеждаше всичко друго, освен изпълнимо. Преди няколко часа бях заформил този план — да използвам Бенет като извинение да се намъкна на срещата и да видя Сара още в понеделник, защото нямаше начин да чакам чак до шибания петък.

Няколкото случайни срещи извън уговорката за петък ме бяха поразглезили. Това изключително приятно пътуване в таксито си беше чист бонус. Но сега започнах да се колебая. Що за оправдание пред Уил? И дали нямаше да загазя, че преминавах определените от Сара граници?

Вратите на асансьора се отвориха. Уил ме погледна замислено и каза:

— Не забравяй, че това е моето шоу. От теб се иска да седиш и да изглеждаш хубав.

Момичето на рецепцията стана да ни посрещне.

— Господин Самър, господин Стела!

— Радвам се да се видим отново — казах и тя ни поведе към голяма зала за конференции. Едната стена беше в прозорци от пода до тавана. Оттук Ню Йорк изглеждаше като пощенска картичка.

— Господин Райън ще дойде всеки момент.

— Колко жалко, че трябва да прекараш свободния си следобед тук, вместо да чукаш мистериозното си секси котенце! — каза Уил, когато останахме сами.

Тръгнах към прозореца и погледнах към трафика долу.

— Как реши, че е свободна в понеделник следобед?

Уил отвори документите си и започна да ги подрежда на масата. Седнах до него и се сетих за последния път, когато идвах тук. Нима не я преследвах и тогава? И какво се промени? Нищо. Да, продължавахме да се виждаме, да се чукаме, опознах всеки сантиметър от тялото й, но не напредвах нито сантиметър напред, не можех да пробия стената и да разбера какво се случва в красивата й глава и какви ги мисли.

По коридора се чуха гласове. Вдигнах глава точно когато Бенет влизаше в залата.

— Здравей, Уил — каза той и се здрависа с него. После ме погледна с усмивка, но не успя да прикрие любопитството си. — Макс, не очаквах да те видя днес. Ще се присъединиш ли към дискусията ни за „Б&Т Биотек“?

Не можех да не забележа самодоволната физиономия на Уил. И двамата знаеха, че си взех изпита по биохимия само благодарение на яко флиртуване с професор Уилям Харверстън. Бенет и Уил обичаха да говорят за случката като за „онзи път, когато Макс почти си легна с мъж“.

— Знаеш, че всичко може да се очаква от него — каза Уил.

— Да, така е — съгласи се Бенет. Не бях помислил от гледната точка на Бенет. Бяха минали няколко седмици от благотворителната вечеря, но сега се запитах дали се досеща, че съм тук заради Сара, или пък бях успял да го заблудя, че съм дошъл да дискутирам някакви неща, които си бяха работа на Уил.

— Два конски задника, това сте вие двамата, особено като се съберете — промърморих.

След малко настана оживление. Хората започнаха да пълнят залата. Колкото и да бях решен да запазя хладнокръвие и да изглеждам печен и готин и много спокоен бизнесмен, изцяло съсредоточен върху темата на дискусията, всичко това замина по дяволите, когато Сара влезе. Беше последна. Винаги се изненадвах колко е красиво това момиче. Когато Бенет я представи, погледът ми се плъзна по тялото й — от пръстите на краката до очите. Морскосиня пола, късо розово пуловерче, което леко очертаваше разкошните й нежни гърди, а оголеният й врат събуждаше вампира в мен.

— Това е Сара Дилън, завеждащ финансовия ни отдел — представи я Бенет на Уил.

— О, здравейте! Истински се радвам да се запознаем след толкова много имейли — каза Уил и направи крачка към нея. — Май не се засякохме на благотворителната вечеря миналия месец?

Размениха още няколко лигави любезности и… тя ме видя. Очите й се разшириха, но се овладя за част от секундата. Тръгна към мен с протегната ръка. Не, никак не беше щастлива да ме види.

— Мисля, че се запознахме на благотворителната вечеря — каза тя със скована усмивка. — Макс Стела, нали?

Поех ръката й и плъзнах палец по китката й.

— Поласкан съм, че помните името ми, Сара.

Тя издърпа ръката си, усмихна ми се сухо и тръгна към стола си. Аз се приближих до Клоуи, заприказвахме се за някакви неща, не помня за какво, но май ме канеше да намина на вечеря по някое време през следващите седмици. Мисля, че приех. Сега вече разбрах защо Бенет си бе паднал по тази жена: тя бе красива и явно доста умна. Не пропуснах да забележа как погледът й се плъзна към Бенет и после върна вниманието си върху мен. Сякаш си имаха начин да си говорят само с поглед. По едно време той завъртя очи и на лицето му грейна широка усмивка. Горкото момче! Яко беше налапал въдицата. Трябва да се има предвид, че Бенет бе от хората, при които усмивката се появява веднъж на високосна година!

Седнах на единственото свободно място. До Сара. По изражението на лицето й разбрах, че идеята не беше добра.

Минутите се влачеха като векове. Господи, това беше най-скучното нещо, на което бях присъствал. Наука и дискусия за стратегии за наука. Но за Уил беше рай. Освен това знаеше, че умирам от досада и мога да се закълна, че когато за миг затвори очи, беше просто да прикрие екстаза, който изпитваше от отегчението ми.

Усещах тихия гняв на Сара. Имах чувството, че ще се пръсне. Какво толкова се случи, че изведнъж стана толкова напрегната? Бог ми е свидетел, че усещах сантиметрите между нас. Трябваше да се концентрирам до краен предел, за да държа ръцете си в скута и да не си позволявам никакво движение, защото ако почнех, не знам къде щях да спра. Усещах всяко нейно движение: когато отпиваше вода, когато се наместваше в стола си. Усещах аромата й. Не бях предполагал, че ще е такова мъчение да седя до нея, без да мога да я докосна, без да мога да направя най-обикновеното от всички неща — да прибера това кичурче зад ухото й.

И защо, по дяволите, исках да й прибирам кичурите зад ухото? Това откъде се взе? Съвършеният ми план за деня замина по дяволите.

Веднага след презентацията на Уил Сара се извини с някаква спешна работа и се изпари, преди да успея да говоря с нея. След края на обсъждането на най-добрия вариант за изработване на успешен маркетингов план буквално излетях към офиса й.

— Здравейте — каза асистентът й и ме огледа от главата до петите.

— Мога ли да видя госпожица Сара Дилън? — попитах, но всъщност не чаках отговор, вече влизах в офиса й.

— Желая ви късмет, защото не е тук — каза той. Обърнах се с намерение да го убия с поглед, но той се бе заровил в бумагите си.

— Някаква представа къде мога да я намеря?

— Вероятно е излязла да се поразходи — отвърна той, без дори да вдига глава от листовете. — Преди малко влезе така, сякаш някой й бе подпалил обувките! — Сега вече ме погледна. — Когато иска да заколи някого, обикновено отива в парка.

— О, по дяволите, по дяволите!

Хукнах към асансьора, без да обръщам внимание на втрещените погледи на служителите. Влязох в асансьора и започнах да броя етажите до долу. Казахме си две думи, за бога! Какво толкова бях направил? Горещият въздух ме блъсна като ударна вълна. Издигащите се сгради допълнително ме задушаваха. Огледах улицата и тръгнах пеша към парка. По тротоарите имаше предимно туристи и хора с кучета, милиони кучета, но се надявах, че на тези токчета едва ли щеше да е набрала голяма преднина.

Едно от най-странните усещания е да излезеш от претъпканите, миришещи на нагорещен асфалт улици и да се гмурнеш в трева, зелено, дървета, листа, влажна почва и вода. В края на алеята видях розовото й пуловерче и извиках името й. Тя спря и се обърна като ударена от ток.

— За бога, Макс! Какво си мислиш, че правиш?

— Какво правя? — Спрях пред нея.

— Там, в залата! — каза задъхано. — Нямах никаква представа, че вие финансирате „Б&Т“! Алооо, конфликт на интереси! Това говори ли ти нещо?

Потърках лице. По дяволите, това уж много простичко споразумение ми се струваше най-шибаната объркана ситуация, в която бях попадал.

— Мисля, че не е проблем.

— Нека ти го обясня — започна тя. — Завеждащата финансовия отдел на компанията, която се занимава с маркетинга на „Б&Т“, спи с шефа на компанията, която плаща за този маркетинг. Не мислиш ли, че има конфликт на интереси? Може би си искал новата ти сексуална партньорка да има малко повече сделки? Или пък си искал да се сдобиеш с възможно най-добрата цена чрез поредното си креватно завоевание?

Майтапеше ли се с тези глупости? Как е възможно дори да си го помисли? Лицето ми пламна от възмущение.

— За бога, Сара! Не искам да ти осигурявам сделки. Не се притеснявам, че може да ви намалее работата, не те чукам, за да съм сигурен, че ще си свършиш работата добре!

Тя въздъхна и вдигна ръка да ме спре.

— Знам. Но помисли как ще изглежда в очите на хората. От колко време си в този бизнес? Не знаеш ли, че хората обичат да изкривяват нещата? За мен това е нова работа. И моята работа е да се занимавам с твоя бизнес. Знам, че и за теб е просто бизнес! Но хората се интересуват от всеки детайл в живота ти! Сам виждаш. Колко време е минало, откакто Сисили е напуснала града, и все още те преследват!

Беше прекалено чувствителна на тема публичност, което крайно ме озадачаваше. Освен това самата тя знаеше, че това са само глупости, сигурен бях, че не вярва на нито една дума от всичко, което каза. Тя погледна встрани, ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Истината е, че изобщо не ми пукаше кой ще ме види със Сара. Бяха минали пет години от драмата със Сисили. Не можех повече да си позволявам да давам ухо на клюки. Кой какво казал, как го казал, защо го казал. Сара обаче не можеше да разбере.

Тръгнах към една върба и се мушнах под плачещите клони, седнах и се облегнах на дървото.

— Опитваш се да го изкараш по-голям проблем, отколкото е, ако изобщо става дума за проблем.

Тя се приближи, но остана права.

— Мисълта ми е, че трябва да има някаква дискретност, независимо дали има конфликт на интереси, или не. Не искам Бенет да си мисли, че ми е навик да спя с клиентите на компанията.

— Разбирам това, макар че Бенет е последният човек, който би критикувал в случая.

Наблюдавах я как бавно и плахо се приближава, краката й се огънаха и седна до мен на топлата трева.

— Нямаше основателна причина да идваш. Не очаквах да те видя. Изненада ме.

— Мили боже! Сара, по дяволите! Не дойдох да те опипвам под масата. Дойдох с Уил само за да те видя, да ти кажа „здравей“. Толкова ли е трудно да приемеш нещо, което не си очаквала, да се нагодиш към такава елементарна ситуация, толкова ли е невъзможно да не си чак толкова… праволинейна?

Тя се засмя, но след това смехът й секна. След няколко секунди започна да се смее пак: първо тихичко, после с пълно гърло, даже се държеше за стомаха. В един момент й потекоха сълзи от смях.

— Мислиш, че съм праволинейна? — успя да каже, без да спира да се смее. Не знам какво толкова казах, че предизвиках този истеричен смях, така че седях, застинал до нея, и се питах дали изпада в истерия, или просто се смее, или се е побъркала. Мина време, докато се успокои, избърса очите си, въздъхна и каза:

— Да, мисля, че мога и да не бъда праволинейна… Да се чукам в бар, на благотворителна вечеря, в склад, в библиотека…

— Престани, Сара, нямах това предвид…

Тя вдигна ръка да ме спре.

— Не, това беше един много добър урок. Защото веднага щом се замисля колко добре се справям в едно нещо, откривам колко съм скована в друго.

Изскубнах стръкче трева, замислих се.

— Трябваше да ти пусна съобщение, че ще дойда.

— Може би.

— Но знаеш ли, за мен би било огромно удоволствие, истинско щастие да те видя как влизаш на среща в моята сграда, на най-обикновено събрание на „Самър & Стела“.

— Ти не искаш само това. Ти искаш да ме изведеш на вечеря, да спим в стаята за гости на майка ти, да правим курабийки заедно или нещо такова.

— Защото на мен не ми пука дали ще ни видят заедно. И щом на мен не ми пука, защо ти се притесняваш толкова много?

— Защото хората ще започнат да ровят, да душат, да обсъждат, да измислят легенди. Ще спекулират, ще изровят всичко за нас, ще разберат какво обичаме да правим, какво правим. Връзките, които са център на вниманието, не свършват добре. Хората ще те преследват цял живот от мига, в който им покажеш, че ти пука.

— Ясно — кимнах. Заслушах се във вятъра. Огънатите почти до земята клони бяха като полюшващо се перде. Хубаво беше в това малко убежище! Тишина и спокойствие. Далеч от трафика, от тълпите, от всичко, което можеше да стане свидетел на нашия разговор и на това, което се случваше в мен. А аз се топях, изпарявах се, изчезвах, защото сега вече знаех със сигурност — исках Сара, винаги, от самото начало я бях искал. И това бе единственото ми желание. От първия ден. Приех и горчивата истина: колко горчиво се бях заблуждавал, че рано или късно Сара ще поиска нещо повече от секс, колко ялови са били надеждите ми аз да съм този, който поставя условията. Не се случи нищо от това, което бях очаквал.

— Макс, много съм объркана тези дни — каза тихо тя.

— Можеш ли да ми кажеш защо. Поне това можеш да си позволиш.

— Не днес — каза и погледна към короната на дървото.

— Не казвам, че не съм щастлив с това, което правим, но понякога е много трудно, когато те държат на една ръка разстояние, особено ако тази ръка държи заредена пушка.

— Знам, Макс — засмя се тя, наведе се към мен и притисна устните си към моите. Бях очаквал да се прегърнем, да се целунем дискретно, след като оправихме нещата, след като й признах, че е трябвало да я предупредя, след като тя призна, че е преиграла, но не стана точно така: ръцете й обхванаха лицето ми, устните й жадно се отвориха пред моите. Преметна се и седна в скута ми, обкрачи ме.

— Защо си толкова мил с мен? — прошепна и ме целуна, преди да успея да й отговоря.

Отдръпнах се и я погледнах. Този въпрос ме закова. Можех да напъхам ръка под блузата й, дори в бельото й, но реших, че трябва да й отговоря.

— Защото искрено и истински те харесвам и съм силно привързан към теб.

— Случва ли се да лъжеш? — попита. Очите й търсеха истината в моите.

— Разбира се, но защо ми е да съм нечестен с теб?

Тя се замисли и кимна. След дълга пауза прошепна:

— Трябва да се връщам.

Настроението ми моментално се обърна на 180 градуса. Изритаха ме от топлината и интимността и ме хвърлиха в устата на Винаги Деловата Сара. Моето момиче беше бумеранг.

— Добре.

Тя стана и изтупа тревата от полата и коленете си.

— Май е по-добре да не се връщаме заедно.

Е, какво да кажеш на това? Не й отговорих, защото се страхувах, че ще избухна. Шибаните й правила! И то след като досега бе седяла в скута ми, в парка, пред очите на всички.

Загледа се в лицето ми, повдигна се на пръсти, целуна ме по бузата и каза много внимателно:

— Аз също те харесвам и съм истински привързана към теб.

Гледах я как се отдалечава с вдигната глава и изправени рамене. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от някаква… бърза разходка в парка, сякаш нищо не се бе случило.

Огледах се. Нима наистина се заблуждавах, че мога да събера парчетата от сърцето си, които току-що бях разсипал по тревата, в краката й?