Кристина Лорен
Красив непознат (10)

Девет

— Не е ли време да поговорим? — попита Клоуи.

Бях на стълбата. Обърнах се и я погледнах. Беше хванала някаква четка за боядисване и ме гледаше с ръце на кръста.

— За какво?

— За раздялата, за внезапното решение, за Анди и този мистериозен мъж, когото чукаш, за промяната в живота ти, за начина, по който изглеждаш сега в сравнение с преди?

— О, за това ли? — попитах и веднага сложих широка усмивка. — Няма какво да се говори, наистина.

Тя се засмя, потърка чело и остави петно от боя. Бенет не беше в града и Клоуи бе решила да боядиса целия апартамент, докато го няма, за да не й се пречка. Изглеждаше съсипана от умора.

— Защо не нае хора да свършат тая работа? Можеш да си го позволиш — попитах.

— Защото обичам да налагам мнение, да контролирам всички и ще те помоля да не сменяш темата на разговора. Виж, знам, че тази връзка те изтормози до краен предел, но ми се ще да знам повече за самата връзка, а дори не мога да кажа, че знам нещо за него самия. Та аз не го познавах, Сара. Бенет познаваше Анди, засичаха се на разни събития, а…

— Защото веднага щеше да разбереш що за човек е Анди. Бенет го надуши на секундата, помниш ли? — Усетих силна болка в стомаха само при спомена за живота ми с този мъж. Клоуи се опита да каже нещо, но аз вдигнах ръка да я спра. — Не отричай, знам, че Бенет не го хареса от първия път, но мислеше, че е неудобно да се меси. По времето, когато аз и ти се запознахме, а това беше доста отдавна, вече подозирах, че ми изневерява. Не исках да се навърта около теб, не исках да видиш за какъв неудачник се бях хванала и как се държа за него с две ръце.

Погледът й сякаш повехна. Едва сега разбрах какво искаше да каже, преди да я спра.

— Не беше необходимо да го познавам лично, за да знам, че лайното ти изневерява. Всички знаеха. Единственото прилично нещо в живота му беше ти.

Преглътнах няколко пъти, сълзите ме задушиха.

— Мислиш ли, че това говори лошо за мен. Че съм сляпа и глупава да пропилея покрай него толкова години от младостта си?

Спомних си нашата първа годишнина. Бяхме на вечеря в „Еверест“, спомних си как закъсня с половин час и как миришеше на женски парфюм. Какво клише! Когато го попитах дали е бил с друга, той ми каза: „Бебчо, когато не съм с теб, винаги съм с други, така е устроен животът. Но сега съм тук“.

Тогава си помислих, че говори за колеги, за хора от работата, но всъщност това беше единственият път, когато ми каза истината. И бе напълно искрен за връзките си с жени, макар че не употреби думата „жена“. А аз винаги упорствах и продължавах да се заблуждавам, че закъснява, понеже работи.

— Не — каза Клоуи и поклати глава. — Ти беше млада, вероятно в началото ти се е сторило като приказка. Анди е много красив мъж, няма спор. Но не е хубаво, не е здравословно за теб да мълчиш, да пазиш всичко в себе си, да отказваш да говориш и да правиш толкова резки промени. Просто искам да знам дали наистина се чувстваш добре.

— Наистина съм добре — кимнах.

— А Анди обаждал ли се е?

Загледах се в четката, пуснах я в кутията.

— Не.

— Това притеснява ли те?

— Всъщност съм малко разочарована. Иска ми се да знам, че е осъзнал колко е сгрешил, за да ме докара дотам, че да напусна града. Искаше ми се да го чуя да се моли. Но истината е, че ако звънне, най-вероятно няма да му вдигна. Никога няма да се върна при него.

— Той какво направи, когато му каза, че го напускаш?

— Започна да крещи, да заплашва… — Загледах се през прозореца и си спомних изкривеното му от ярост лице. Обикновено запазвах пълно спокойствие, когато беше бесен, дори ми действаше добре да видя, че в него има някаква емоция, но този последен път нещо в мен се пречупи. — Започна да хвърля дрехите ми на улицата. Избута ме от вратата.

Клоуи захвърли четката, без дори да се обърне да види къде падна, и се хвърли да ме прегърне.

— Можеш да го съсипеш, знаеш това, нали?

— Така или иначе сам ще се съсипе… рано или късно. Аз просто исках да се махна. — Усмихнах се и зарових лице в рамото й. — После се наложи да извикам адвоката на семейството ми да го изнесе. Мисля, че за вестниците това беше велика история, харесаха я. Къщата беше моя, но той беше забравил.

* * *

След като й разказах всичко, изведнъж се почувствах страхотно. Клоуи бе минала през няколко раздели. Но през последната година говорехме предимно за Анди и почти никога — за нея. Докато един ден тя най-неочаквано напусна „Райън Медиа“, заключи се в апартамента си и цяла седмица не пожела да говори с никого. Когато най-сетне се обади, ми каза всичко за Бенет, как е започнало, за тайните им срещи, как се бяха развили нещата след това и защо бе решила да го напусне.

За мен това беше революционен момент, но съвсем в грешната посока. Нейното решение да напусне работата си и да жертва връзката си, само затвърди желанието ми да оправя нещата с Анди. Исках да работя и за двама ни, да се помъча с все сили да градя бъдещето си с него. Но ако Бенет се оказа човек, с когото можеш да оправиш нещата и да градиш бъдеще, това не важеше за Анди. Анди никога не би могъл да бъде за мен това, което Бенет беше за Клоуи, не би направил за мен нещата, които Бенет правеше за нея.

Винаги когато мислех за бившето си гадже, се събуждах угнетена. Но след като говорих за него с Клоуи, в стомаха ми се настани оловна топка, която не се махаше, независимо че цял ден боядисвах в апартамента й и после тичах в парка. Мина ми през ума да се обадя на Макс, но да търся решение на проблем с един мъж, като си създавам нов с друг мъж, не бе най-подходящият вариант. Това, че ме покани на вечеря преди няколко дни, не значеше, че иска да задълбочава връзката. Не, едва ли искаше нещо подобно.

Понеделник и вторник минаха неусетно. В сряда имах среща след среща с новите клиенти. Имах чувството, че денят няма да свърши. Всяка минута ми се струваше година. Четвъртък беше още по-зле, но не само защото се оказа, че няма никаква, ама никаква работа. Клоуи и Бенет заминаха по-рано за уикенда на кратка почивка за Четвърти юли, Джордж се прибра за няколко дни в Чикаго. В офисите беше тихо, все по-малко хора се виждаха из коридорите. Повечето заминаваха за празника. Макар че имахме толкова много работа, изведнъж се оказа, че целият ми екип работи прекалено ефективно и бяхме свършили всичко за нула време. Нямах какво да правя. Стъпките ми кънтяха и ехото разнасяше кънтежа. Пуснах съобщение на Клоуи да я питам какво, по дяволите, правя сама в тази сграда и зачаках да ми върне отговор.

Тя: Мисля, че ти зададох същия въпрос вчера, преди да тръгна.

Аз: Стъпките ми кънтят из коридора, няма никого. Изпила съм толкова кафе, че мога да не лягам един месец.

Тя: В такъв случай се обади на красивия си непознат и използвай енергията за нещо полезно.

Аз: Не е толкова просто, не става така.

Тя: Какво значи това? Как така не става? Кое не е просто???

Мушнах телефона в чантата си и въздъхнах. Не бях й казала нищо за уговорката с „непознатия“, но усещах, че търпението й е на изчерпване. Слава богу, че не беше в града. Загледах се през прозореца. Да, можех да прибера телефона си и да запазя тайната само за себе си. Поне за няколко дни.

* * *

Времето в Ню Йорк през юни е много хубаво, но в началото на юли идват адските жеги. Имах чувството, че никога няма да изляза от лабиринта от небостъргачи и че малко по малко се превръщам в тухла, сложена да се доизпече в някоя фурна.

За първи път, откакто се преместих тук, усетих носталгия по дома. Липсваше ми вятърът от езерото, понякога толкова силен, че може да те спре, дори да те изтласка назад. Липсваше ми зеленото небе при наближаваща лятна буря. Липсваха ми самите бури, когато с татко се затваряхме в мазето и играехме пинбол.

Най-хубавото в Манхатън е, че можеш да се разхождаш без цел и посока и да попаднеш на нещо интересно. Този град предлагаше всичко: доставка на нудли със сос якособа в три часа през нощта, мъже, които намират складове с антикварни огледала с цел сексуални игри и забавления… и пинбол в един бар на няколко минути от офиса ми. Когато видях машината през прозореца на бара, буквално се заковах на място. Този град ми даваше всичко, от което имах нужда, и може би много повече. Просто досега не го бях оценила. Влязох в тъмния бар и с пълни дробове поех аромата на пуканки и бира.

Беше обед, слънчев и горещ четвъртък, а вътре имах усещането, че е полунощ, че всички спят, всички — освен хората в бара, които кротко си седяха, пиеха си бирата и играеха билярд. Машината за пинбол беше по-нова, полирана, лъскава, с розови лостове, освен това музиката беше малко емо и повече пънк и не ми хареса. В ъгъла обаче забелязах един стар модел с лицата на всички от „Кис“, с маските на една поотминала слава и с огромния изплезен език на Джийн Симънс^[1]. Развалих няколко долара на бара, поръчах си бира и тръгнах към малката групичка в залата.

Баща ми беше колекционер. Когато бях на пет и поисках кученце, той ми купи далматинец, после още един, после още един и накрая къщата се напълни с глухи кучета, които не спираха да се лаят едно друго.

После се запали по класическите модели на „Корвет“. Наложи се да наеме гараж, за да ги съхранява. После дойдоха старите тромпети, след това изкупи всички скулптури на местен художник и накрая се запали по машини за пинбол. Имаше около седемдесет. И още седем или осем в къщата. Всъщност, баща ми и Анди се сближиха по време на един турнир по пинбол у дома. Разбира се, баща ми изобщо не подозираше, че Анди няма никакво понятие от пинбол, още по-малко от машини за пинбол, но се бе държал така, сякаш колекцията на баща ми е най-ценното нещо на света. Освен това успя да остави у него впечатлението, че играе, откакто е пораснал достатъчно, за да стига до лостовете. Разбира се, баща ми беше крайно впечатлен, а аз едва не припаднах от щастие. Бях само на двайсет и една и не бях сигурна как родителите ми ще приемат Анди, който беше десет години по-голям от мен. Но баща ми направи всичко по силите си — отдели време, раздаваше чекове наляво и надясно само и само да поддържа тази връзка и амбициите на Анди. Никак не е трудно да се спечели доверието на баща ми, като се има предвид, че е крайно лековерен, но за сметка на това, след като спечелиш доверието му, това е завинаги. В крайна сметка Анди спечели турнира с лека ръка и задържа приза. За известно време. Стана така, че за беда, баща ми се оказал в ресторант, където по някаква огромна случайност бил и Анди. Вечерял с дама и тази дама изобщо не била любимата му дъщеря. От този миг за баща ми всичко свърши.

Колкото и да се опитваше да ме накара да видя какво представлява човекът до мен, колкото да ме ръчкаше да го погледна извън обществения му образ, аз все пак избрах да приема версията на Анди: жената била от екипа им, току-що се била разделила с приятеля си, била в тежка депресия, имала нужда някой да я изслуша.

Какъв загрижен шеф!

След два месеца вестниците публикуваха негова снимка с друга жена.

Пуснах една монета и сложих ръце на дръжките. Музиката и звукът бяха изключени. Машината остана някак странно, плашещо тиха. Бях загубила тренинг, но изобщо не ми пукаше. През последните няколко седмици често имах такива моменти, когато не ми пукаше от никого и нищо. Но имах и моменти, когато осъзнавах колко съм пораснала, а колко малко знам за живота и за отношенията между хората, колко малко знам как се гради нормална връзка. Понякога това се случваше, докато гледах Бенет и Клоуи, когато наблюдавах как тихо и без думи се обожават, как се обичат, без да се налага да си го казват.

Точно такъв беше и този момент — играех сама и ми беше хубаво, леко и спокойно. Не помня откога не се бях чувствала така.

Един мъж дойде и ме заговори, после дойде и друг. Знаех, че мъжете не могат да устоят на сама жена пред машина за пинбол. Но след четири игри усетих, че някой ме наблюдава. Сякаш погледът му притискаше кожата ми като ютия и я огъваше. Изпих останалата в чашата бира и се обърнах. Макс! Стоеше в другия край на бара. Беше с някакъв мъж, когото не познавах, но и той като Макс носеше бизнес костюм. Такова нещо не можеше да остане незабелязано на подобно място, както не можеше да остане незабелязана и късата ми сива рокля и високите червени токове.

Макс ме гледаше над ръба на чашата си и когато разбра, че съм го забелязала, леко вдигна бирата за поздрав. Довърших играта си и тръгнах към тях. Опитвах се да изглеждам сериозна и да предъвча закачливата усмивка, която напираше да лъсне на лицето ми. Едва сега осъзнах, че цяла седмица ми е липсвало само едно — да го видя.

— Здрасти. — Усмихнах се сдържано.

— Здрасти — каза той. Погледнах приятеля му — по-възрастен мъж с прошарена коса, издължено лице и топли кафяви очи.

— Сара Дилън, това е Джеймс Маршал, мой колега и много добър приятел.

— Радвам се да се запознаем — казах и се здрависах с Джеймс.

— Аз също.

Макс отпи от бирата си, посочи към мен с чашата в ръка и обясни:

— Сара е главният счетоводител на „Райън Медиа“.

Очите на Джеймс станаха като палачинки. Явно беше много впечатлен.

— Какво правиш тук? — попитах и се огледах. — Май не е най-доброто място за бизнес.

— Чупих се от работа по-рано. Както направиха всички нормални хора в този град. А ти, госпожичке? Опитваш се да се скриеш ли? — попита и очите му блеснаха дяволито.

— Не! — Усмивката ми се бе разляла по лицето, вече не можех да я спра. — Никога не се крия.

Очите му се разшириха за секунди, но бързо се овладя.

— Идвам тук, защото не е стерилно като в останалите барове и имат наливен Гинес.

— А аз идвам, защото имат билярдна маса и винаги си въобразявам, че мога да бия Макс — каза Джеймс, обърна бирата и добави: — Да играем тогава.

Реших, че сега е времето да си тръгна, метнах чантата си през рамо и се усмихнах на Макс.

— Забавлявайте се тогава. Доскоро.

— Ще те изпратя — каза и се обърна към Джеймс: — Вземи ми една бира и ме чакай на масата отзад.

После сложи длан на кръста ми и ме поведе навън към ослепителното слънце.

— Мамка му и жега! — изруга и сложи длан над очите си, за да се предпази от безмилостното слънце. — Върни се, ела да играем.

— Мисля да се прибера и да изпера. — Поклатих глава.

— Поласкан съм.

Засмях се, но когато вдигна ръка и погали лицето ми, започнах да се оглеждам притеснено. Той веднага дръпна ръката си.

— Да, да, знам — каза, сякаш да си напомни за… правилата.

— Джеймс знае ли за нас? — попитах тихо.

Погледнах го и веднага ми стана ясно, че съм го обидила.

— Не, приятелите ми знаят, че има някоя, но не знаят коя е.

Беше много неловко, а аз не знаех какъв е протокола в такива случаи. Ето защо уговорката за петък беше идеална: нямаше нужда да мислиш върху всяка дума, нямаше приятели, колеги, чувства, нямаше никакви граници.

— Замисляла ли си се понякога, че през цялото време се срещаме съвсем случайно по някакви места, извън… графика за срещи — каза, но изражението му остана непроницаемо.

— Не — признах, наистина не се бях замисляла. — Нима това не са нормални неща? В град, в който живеят милиони, постоянно виждаш един и същи човек.

— Но колко често срещаш човека, когото наистина искаш да видиш? Говорим за случайна среща, нали?

Извърнах поглед. Крайно неудобен въпрос. Сякаш бе забил свредел в стомаха ми. Той обаче сякаш не усещаше неудобството ми или се правеше, че не го усеща, и продължи да върти свредела.

— Уговорката за утре остава, нали?

— Да, защо да не остава?

Той се засмя, но погледът му се задържа върху устните ми.

— Защото са празници, Цвете. Не бях сигурен дали ще имам привилегията да те виждам по време на национални празници.

— Но това не е празник за теб, ти не си американец.

— Напротив. Това е денят, в който се отървахме от тези мрънкачи американците.

— Ха-ха.

— В такъв случай имам голям късмет, че тази година няма никакви празници в петък. Няма да се налага да пропускам любимия си ден в седмицата.

— Проверил си календара до края на годината? — попитах и без да се усетя, бях направила крачка към него, усещах топлината на тялото му дори при температура на въздуха около седемдесет градуса.

— Не, просто имам изключителен талант в изчисляването на дати.

— Нещо като онези хора с изключителен талант в дадена област, но пълни идиоти и умствено изостанали във всички останали?

Той се засмя и изплези език.

— Нещо такова.

— Къде ще се видим утре?

Той вдигна ръка и прокара палец по долната ми устна.

— Ще ти пусна съобщение.

И спази обещанието си. Едва бях завила покрай ъгъла, когато получих съобщението.

„Единайсто авеню, 24 улица. Ще видиш висока сграда от другата страна на парка. 7:00.“

Никакво уточнение каква е сградата, коя е, кой етаж, нищо за облеклото ми.

* * *

Когато пристигнах на адреса, веднага забелязах единствената висока сграда. Нямаше начин да сбъркам. Беше хубава постройка — камък и стъкло с изглед към Водния парк в Челси. Освен това се виждаше и Хъдсън. Във фоайето имаше един-единствен човек — портиера. Започнах да се въртя несигурно и да се чудя накъде да тръгна, когато той стана от стола зад бюрото си и попита:

— Вие ли сте приятелката на господин Стела?

След кратко колебание отвърнах доста войнствено:

— Да.

— О, извинете, че не ви попитах веднага! — каза и стана. Беше огромен мъж, почти колкото стената зад него. — Трябва да ви изпратя горе.

Поколебах се за секунда, замислих се какво значи това „горе“, после тръгнах към асансьора с бързи крачки. Охранителят извади някакъв ключ, пъхна го в ключалката на таблото и натисна копчето „П“. Покрив? На покрива? После направи крачка назад, помаха ми, пожела ми весело изкарване на празника и вратата на асансьора се затвори пред мен.

Сградата беше на двайсет и седем етажа, но явно асансьорът бе инсталиран наскоро. Беше доста бърз, почти нямах време да се замисля какво ме чака горе.

Когато вратите се отвориха, се оказах в нещо като малко фоайе, откъдето се виждаха стълби. Имаше табелка: „Към покрива. Вход забранен“. Е, явно знакът не важеше за мен, не и днес. Това беше Макс в крайна сметка, нали? За него нямаше забранени входове. Несъмнено човекът се стараеше да научи правилата и ги спазваше. До време. Докато разбере как да ги заобикаля.

Бутнах металната врата, тя изскърца и после се затръшна тежко зад гърба ми. Обърнах се и се опитах да я отворя, но се беше заключила автоматично. Денят бе горещ и ветровит, а аз стоях на покрива на почти трийсететажна сграда.

Мамка му! Дано Макс е тук, иначе ще превъртя.

— Тук съм! — извика някъде отдясно. Въздъхнах с облекчение и тръгнах покрай голямото електрическо табло. Макс беше постлал одеяло, имаше възглавници и невероятно количество храна и бира.

— Честит Ден на независимостта, Цвете. Готова ли си да те чукат навън?

Изглеждаше непоносимо красив. Джинси, синя тениска, мускулести загорели ръце. И цялото това изобилие от… Макс се приближаваше към мен. Господи, самото му физическо присъствие ме подлудяваше! Вятърът плющеше в тялото му и огъваше тениската, очертаваше мускулите му… Е, да речем, че нямаше начин да остана безразлична.

— Попитах дали си готова да те чукат навън? — каза тихо и се наведе да ме целуне.

Дъхът му миришеше на бира и ябълки. И на нещо… което може би се предаваше по наследство, нещо само негово, нещо, по което със затворени очи можех да го позная. С усещането за спокойствие, топлинка, сексуалност… Той беше любимата ми храна, онова забранено нещо в диетата, с което си позволяваш да се поглезиш от време на време, без да изпитваш вина, защото знаеш, че те успокоява, макар и да не е полезно за здравето и разсъдъка ти.

— Да — казах.

— И не се притесняваш от хеликоптери, камери и…

— И хората с биноклите на онзи покрив? — Посочих зад гърба му. — Не, не се притеснявам. А ти не се ли страхуваш, че ще те видят тук?

— Не, защото ако започна да се страхувам от такива неща, няма да съм аз. Не мога да изневерявам на природата си. Това би означавало да си седя у нас и да откачам от параноя, да се задушавам и да не мога да те чукам на покрива. Можеш ли да си представиш каква трагедия би било това за мен?

— Голяма? — Изобщо не му пукаше дали някой ще го види, или не. Не търсеше вниманието на хората, но не се и стараеше да го избегне. Крайно нетрадиционен начин да се справиш с пресата и с любопитството на хората. Порази ме колко хладнокръвно гледа на тези неща. И колко простичко се справя с тях. Усмихна ми се, целуна ме по носа и каза:

— Да ядем!

Беше донесъл багети, сирене, наденички, плодове, дребни сладки. На една малка табличка бяха наредени маслини, кисели краставички, бадеми. В една метална кофа с лед имаше няколко бутилки бира.

— Добро изложение — казах.

— Възнамерявам да преям тази вечер — каза с усмивка и прокара ръка по корема и нагоре към гърдите ми. После ме хвана за ръката и ме придърпа на одеялото. Извади две чаши и наля бира.

— В тази сграда ли живееш? — попитах и си взех резен ябълка. Мисълта, че сме близо до апартамента му, определено ме изнервяше, усетих лек пристъп на гадене.

— Живея в сградата, където ме остави таксито ти онзи ден. Тук имам апартамент, но майка ми живее в него — каза и веднага вдигна ръце в своя защита, преди да отворя уста да протестирам. — Сега е при сестра ми в Лийдс. Няма да се катери по покривите.

— Нали никой няма да се качва тук?

Той сви рамене, метна една маслинка в устата си:

— Не, но откъде да знам. Не съм съвсем сигурен. — Погледна ме и задъвка маслината. — Това притеснява ли те?

В стомаха ми се разля топлина, погледнах към заключената врата и се запитах какво ли би било усещането да съм просната на това одеяло, Макс в мен и изведнъж металната врата се отваря и излизат някакви хора.

— Не, не ме притеснява — казах и се усмихнах.

— Това е най-жестокото място за гледане на фойерверките — каза той. — Ще ги пускат от четири места, всичко може да се види оттук — ето там, над реката. Мислех си, че ще искаш да ги видиш.

Притеглих го до себе си и прошепнах:

— Всъщност много повече ме вълнува мисълта, че ще те видя напълно гол.

Макс издърпа няколко възглавнички, сложи ме да легна върху мекото одеяло, усмихна се, затвори очи и ме целуна. По дяволите, защо беше толкова добър във всичко? Би било много по-лесно, ако се държеше… безразлично. Да, сексът нямаше да е толкова добър, но нямаше всичко да е толкова объркано, ако Макс се държеше с мен като със средностатистическа любовница, или ако знаех, че за него съм просто едно развлечение един път в седмицата… Но той беше нежен, внимателен, уверен в себе си. Не му струваше никакво усилие да ме накара да се огъна под него, да изпитам болезнена потребност от него, да го моля тихо. Обичаше да го моля, нарочно удължаваше любовната игра, само и само да ме чуе как го моля да ме дразни по-дълго.

Когато целуваше кожата ми, когато бавно прокарваше длани и леко пощипваше най-възбудените точки в тялото ми, трябваше да полагам огромни усилия да не правя сравнения между него и единствения мъж, с когото бях спала през живота си. Анди беше груб и бърз. След първата година сексуалните ни контакти бяха сведени до няколко минути набързо в спалнята, няколко пъти на дивана и един или два пъти в кухнята. Сексът не беше споделяне, не беше търсене.

И ето го Макс с ягода между пръстите. Плъзна я леко по брадичката ми, сложи я между зъбите ми, изсмука соковете й. Не спираше да говори как иска да усети вкуса на моите сокове, да ме чука, докато писъците ми се чуят до реката. Снимаше, докато свалях ризата си, докато свалях неговата, докато плъзгах език по корема му, докато разкопчавах джинсите му, докато поема твърдия му, дълъг пенис в устата си. Надявах се да ми позволи да довърша този път.

— Не си затваряй очите, погледни ме — прошепна и направи снимка. Бях толкова изгубена в мига, че не ми пукаше за уговорката „без лица“. После запрати телефона настрани и зарови ръце в косата ми. Насочваше ме, забавяше темпото ми. Устата ми се движеше толкова бавно по него, не можех да си представя, че ще успее да свърши така. Но не ми позволи да ускоря темпото.

— Добре ли си? — попита с огромно напрежение в гласа. — Свършвам!

Гледах пламналото му лице, разтворените му устни, докато гледаше движенията на устата ми. Усетих спазмите му, звуците, откъртени от гърдите му, бяха нечовешки, говореше несвързано, объркано, за първи път в живота си чух такава канонада от нецензурни думи. Преглътнах бързо и се съсредоточих върху изражението на лицето му. Усмихна се, изруга за последно и ме издърпа върху гърдите си.

Слънцето се скриваше, небето потъмняваше. Първо порозовя, после стана като огромно, надвиснало поле с лавандула. Загледахме се в тънките, накъсани като дантела облаци. Кожата му беше нежна и гладка. Обърнах се към него и зарових лице в нея, исках да го вдишам.

— Харесвам парфюма ти — казах.

— Благодаря — засмя се той.

Целунах рамото му, поколебах се от страх да не разваля момента, но накрая не издържах и казах:

— Снима лицето ми.

Засмя се безгласно.

— Знам, сега ще я изтрия. Искам само да я погледна един-два пъти.

После започна да опипва слепешката и да търси телефона си. Оказа се под бедрото ми. Измъкнах го и му го подадох. Лежахме един до друг и разглеждахме снимките. Ръцете ми върху ризата ми, ръцете ми върху гърдите му, върху гърдите ми, шията ми. Позадържахме се на снимката, на която вадех пениса му от разкопчаните джинси. Когато стигнахме до снимката, на която пръстите ми се движеха по връхчето на пениса му, той се обърна към мен и усетих ерекцията му.

— Не, чакай — казах. Думите ми заглъхнаха в устата му, докато ме целуваше. — Изтрий снимката с лицето ми.

Той изръмжа недоволно, претърколи се и започна да ми показва снимките. Не можех да отрека, че бяха едно от най-еротичните неща, които бях виждала в живота си: оголените ми зъби върху корема му, езикът ми докосва връхчето на пениса му, устата ми бе разтворена, готова да го засмуче точно когато поглеждам в камерата. Очите ми бяха черни, снимката бе уловила онзи миг, когато реших, че ще продължа да го правя, докато ми позволи. В тази снимка… щях да остана завинаги такава.

Той натисна бутона за изтриване, потвърди автоматичния въпрос: „Сигурен ли сте, че искате да изтриете тази снимка?“. И после… я нямаше.

— Това е най-възбуждащото нещо, което съм виждал — каза и се притисна към мен. — Господи, как мразя това правило „без лица“ — възнегодува, но после ме целуна нежно по врата.

Не казах нищо. Просто смъкнах панталоните му надолу, събух и моите къси гащи, метнах ги напосоки и увих крак около бедрото му.

— Вземи презерватив — прошепнах с лице, заровено във врата му.

— Всъщност… — Поколеба се, отдели се от мен съвсем леко, колкото да ме погледне в очите. — Надявах се да загърбим това правило с кондомите.

— Макс…

— Ето, нося ти това. — Бръкна под одеялото и извади някакъв документ. А, резултатите, които са в състояние да убият всяка романтика. Но чия беше вината? Правилото беше мое. — Не съм правил секс без презерватив от гимназията. Не чукам никоя друга, откакто те познавам, не искам с презерватив. Освен това вземаш хапчета против забременяване.

— Откъде знаеш, че съм на хапчета?

— Видях ги в чантата ти, когато бяхме в библиотеката — каза и пак се притисна към мен. — Става ли?

Кимнах, но не се сдържах и попитах:

— Но не се ли страхуваш от моята история?

Той се усмихна и направи малка пътечка от целувки по рамото ми.

— Разкажи ми.

Преглътнах тежко, погледнах встрани, не исках да го гледам в очите, докато говоря за това. Той сложи пръст под брадичката ми и обърна лицето ми нагоре, за да ме гледа.

— През целия си живот съм спала само с един мъж… преди теб, разбира се. — Усмивката в очите му се изпари.

— Била си само с един мъж?

— Но за сметка на това той изчука цяло Чикаго, женската половина. Искам да кажа, докато бяхме заедно.

— Сара… — промълви, поколеба се дали да каже нещо, но се отказа. Само тихо изруга.

— Така че, ако можеш да придобиеш представа с колко жени е бил и после ми е носил, каквото хване, следва, че и аз съм се чукала с половин Чикаго! — Опитах се да се усмихна, за да прикрия болката от собствените ми думи.

— Правила ли си изследвания през последните години… след това?

— Да — казах и размърдах бедрата си около него. Едва сега осъзнах колко силно го желаех така — истински и неопакован в найлон. Анди бе започнал да използва презервативи някъде към средата на връзката ни. Не знам защо не се усетих още тогава. На онзи етап това ни отдалечи още повече, но той ме лъжеше най-безсрамно, че иска да е сигурен, че няма да забременея, преди да сме готови за деца. Това бе единственият мил жест към мен — да се погрижи за здравето ми.

Но с Макс всичко беше съвсем различно, на 180 градуса. В началото бе малко дистанциран, а после полека навлезе в тази странна… моногамна… напълно сексуална връзка.

За бога, Сара, така правят всички нормални хора! Така правят и секс — с доверие.

Придърпах бедрата му с краката си, засмуках врата му.

— Добре — казах.

Макс се отдръпна леко и след секунди се плъзна в мен с дрезгав стон. В началото съвсем бавно, бавно, бавно, изпълваше ме милиметър по милиметър. И после покри тялото ми със своето, прокара устни по шията ми и спря пред устните ми.

Исусе, нищо не може да се сравни с това усещане.

Изпитвах странно… отчаяние. Никога досега не бяхме лежали така… разголени един пред друг, никога не бях усещала тежестта на цялото му тяло, всеки сантиметър от кожата му. Нищо не беше като преди, това беше… завладяване, някакъв съвсем друг вид притежание. Раменете му бяха толкова широки, всеки мускул бе стегнат и изпънат под пръстите ми. В мен, над мен, навсякъде около мен, Макс беше… една различна планета, неговата планета, в която ме бе свил като топка.

— Някой може да ни види тук, да те види под мен, с разтворени крака, да види голите ти крака около кръста ми. — Вдигна се на лакти и погледна гърдите ми. — Мисля, че ще искат да видят и това!

Затворих очи и извих гръб, за да вдигна гърдите си към лицето му. Господи, защо с този мъж се чувствах така отпусната, спокойна, закриляна, сигурна? От устните му тези думи не звучаха странно, никога не беше казал нещо, което да ме накара да се почувствам различна само защото обичах да ме гледат, никога не каза нещо грозно или грешно. Говореше, сякаш идеята да ни видят, да ни хванат, докато правим секс, му харесваше почти толкова, колкото и на мен.

— Мислиш ли, че ще ти хареса някой да те гледа, докато те чукат? — попита и ускори темпото. Изненадах се от откровението, но в такива моменти човек не се старае да обмисля отговорите си.

— Би ми харесало да видят теб с мен.

— Така ли?

— Не знаех какво искам, преди да те срещна — казах.

Той отпусна тежкото си, топло тяло върху мен.

— Бих ти дал всичко, всичко, което искаш. Обичам да наблюдавам как се променяш, докато те чукам и гледам. Когато те снимам, онази мистериозна маска пада и започваш да се отваряш пред мен. Сякаш едва тогава започваш да дишаш истински.

Опитах се да го приближа по-плътно до себе си, в себе си, изпънах тялото си, за да усетя всеки милиметър от кожата му. И тогава погледнах към небето, точно в мига, когато първите фойерверки излетяха нагоре. Миг след това се чу оглушителният трясък. Покривът се разтресе, ярки звезди, пламъци, безумни светлини се стрелваха над нас, сякаш някой бе подпалил небето. Сградата под нас се разтресе, усещах вибрациите по гърба и гръдния си кош.

— Мамка му, мамка му! — засмя се той, но не намали темпото, дори го ускори. Тялото му се скова, влизаше все по-грубо в мен. Познавах, когато оргазмът му наближаваше, а сега знаех, че едва се държи. Шумът бе почти оглушителен, толкова близо до реката, имах чувството, че фойерверките са над нас. Въздухът натежа от светлини, сяра и дим. Той се изправи на колене, взе фотоапарата и направи снимка как влиза в мен. А в небето над нас експлодираха всички възможни цветове. Кожата ми бе окъпана в червено, синьо и зелено. Поех дъх и се разпаднах под него. Виках, пищях от удоволствие, но гръмотевичните тътени около нас попиха всичко.

* * *

Макс се пресегна, измъкна едно одеяло и ни зави. Може би не защото бе започнало да захладнява, а защото нашето малко представление бе свършило и въображаемата ни публика бе изчезнала. Пиехме бира, държахме се за ръцете и гледахме фойерверките.

— Каза, че не си се обвързвал с жена от доста време, но все пак си моногамен при една изцяло сексуална връзка. Не е ли странно? — попитах и го погледнах в очите.

Той се засмя, отпи от бутилката и каза:

— Не, не е странно. Не съм някакъв нещастен задник, който да не може да даде на дамата си това, което тя иска.

— Което тя иска? А как би се чувствал, ако искам да излизам с други мъже?

Той поклати глава и се загледа към реката, където димът от фойерверките започна да се вдига.

— Мисля, че няма да се чувствам съвсем добре с такова условие — каза и изпи остатъка от бирата в шишето. — Не използвахме презерватив тази вечер, ако си спомняш. Не бих могъл да си го позволя, ако знам, че се виждаш с други мъже.

После се пресегна за друга бутилка и одеялото падна от раменете му. Загледах се в стегнатите мускули на гърба му, наведох се към него и го обсипах с целувки до врата.

— Коя беше последната ти приятелка. Сисили?

— Не, не точно. — Той се мушна при мен под одеялото и ме гушна. — В Ню Йорк съм имал няколко дългосрочни… не знам дали могат да се броят за връзки дори. Но не съм се влюбвал от векове, ако това питаш. В университета имах приятелка и я обичах. Тя ме заряза. Тръгна с мой приятел. Даже се омъжи за него. Последва доста дълъг период, през който откровено мразех жените и мисълта за връзка. Сега знам, че всяка връзка изисква енергия, време и по нея трябва да се работи, да се работи здраво. — Отпи, замисли се и продължи: — А аз нямам нито времето, нито енергията. Не съм против самата идея да има жена до мен, но е трудно да се намери подходящата, истинската, което е много странно при положение, че живея в осеммилионен град.

Думите му не ме обидиха, не ме обезсърчиха, не убиха никакви надежди, че тази жена мога да съм аз, защото не исках това. Не ме заболя и от факта, че може би се надява да я срещне — рано или късно. За жена като мен, която бе свикнала да се примирява с колкото й подхвърлят от страх да остане съвсем с празни ръце, думите му нямаха никакъв ефект. Но… усетих такава празнота в гърдите си, чак ме заболя. Ужасяващо празна — това бях станала.

— Трябва да тръгвам — казах и се протегнах. Одеялото падна.

Макс огледа голото ми тяло и накрая погледът му се спря в очите ми.

— Защо винаги бързаш да си тръгваш?

— Нали помниш, че не преспиваме?

— И за празници ли важи? Нямам нищо против едно сутрешно чукане. Можем да използваме стаята за гости на майка ми.

— Обади се на Уил, той е сладък.

— Бих, но той ще иска да се гушкаме на лъжичка и не аз да го гушкам, а той мен. Малко ми е странно да съм в положението на гушнатия. Я чакай… мислиш ли, че Уил е сладък?

Засмях се, отпих от бирата и започнах да събирам дрехите си.

— Да, но не е мой тип.

— Класен, надарен в гениталната област? Божествен? Това ли е типът ти?

— Щях да кажа, че имаш най-мръсната уста на света, което напълно ме удовлетворява. — Засмях се пак.

Очите му потъмняха, наведе се да ме целуне и прошепна:

— Остани. Моля те, Цвете. Искам да те чукам сутринта, когато си рошава и сънлива.

— Не мога, Макс.

Той ме изгледа, дълго не откъсна очи от мен, после погледна встрани, вдигна бутилката и отпи.

— Тоя наистина ти е разказал играта — промърмори, без да вади шишето от устата си.

Усмивката ми се стопи.

— Не бива да търсиш смисъл в постъпките на една жена, която те иска само заради секса. И да, Анди наистина ми разказа играта, но това не е причината да си тръгна.

Докато го гледах, разбрах, че съм забравила да си сложа усмивката на място. Когато поправих грешката, прозвучах прекалено ведро и ентусиазирано:

— Нямам търпение да разбера какво си ми подготвил за другата седмица.

* * *

Докато стигна у дома, всички емоции, които изживях с Макс, се бяха превърнали в остра, непоносима болка около гърдите. Метнах ключовете и чантата си на масата и облегнах глава на стената, загледана в индиговосиния мрак в апартамента ми. Вярно, че беше малък, но за няколкото месеца в Ню Йорк бях започнала да го чувствам като истински дом, нещо, което не се случи в огромната къща, в която живях с Анди повече от пет години.

Ала тази вечер — с музиката от всички апартаменти, с ехото от смеха на щастливи хора, които не бяха сами, със светлините на града, с веселите тълпи по улиците — за първи път моето малко местенце беше истински самотно. Започнах да се събличам на път за банята, без да си правя труда да пускам осветлението. Завъртях крана и застанах под горещата вода със затворени очи и с надеждата, че водата ще удави мислите в главата ми.

Не стана така. Мускулите ми бяха напрегнати, боляха ме, а леката болка между краката постоянно ми напомняше за Макс, не беше възможно да мисля за друго. Не съм момиче, което си губи ума по някого, никога не съм била такава, винаги съм била разумна. Но очевидно нищо от гореизброеното не бе истина. Случваше се точно това — започвах да развивам мания, не само да си губя разсъдъка. Макс наистина беше разкошен мъж, но имаше и друго. Той беше мил, внимателен. И знаех, че именно сексът ни прави напълно съвместими. Все още не можех да разбера защо и как така се появи това у мен… да ме гледат или може би да ме гледа само той, но пък… исках ли да ме гледат и други? Каквото и да беше, не можех вече да отрека, че е бавно изпълзяла на повърхността потребност: топла, вълнуваща потребност, която не можех да пренебрегна.

А Макс не само нямаше нищо против, не само приемаше странността ми, но се отнасяше към нея като с нещо съвсем нормално. Всъщност това беше основният му подход към нещата от живота. Връзката ми с Анди бе за пред хората, зад нея нямаше нищо за криене. Макс се бе нагодил към новооткритата ми страст и в същото време уважаваше потребността ми от личен живот. И макар че беше плейбой и на пръв поглед изглеждаше напълно неподходящ за мен, той ми даваше възможността да изпитам неща, които никога не бих поискала от Анди, защото се страхувах, защото с него не се чувствах сигурна. Нима отговорът беше толкова елементарен? Дали наистина държах Макс на разстояние, защото бе пълната противоположност на Анди? Връзката ми с Анди нямаше дълбочина и й липсваше искра, а връзката ми с Макс бе простичка, такава я бях направила аз самата, бях я ограничила максимално, но дори сега, когато го виждах в съзнанието си, сякаш виждах факел и факелът подпалваше гърдите ми.

Спрях водата, изведнъж ми стана много горещо. За секунда съжалих, че не останах, сега можех да съм с него. Бях пропиляла шанса да докосвам кожата му, да усещам тялото му, да се наслаждавам на стоновете му, на говора му… цяла нощ.

Но когато влязох в спалнята и погледнах отражението си в огледалото, ми се стори, че ме гледа непозната жена. Стойката ми бе различна — изправена, уверена. Не мигах толкова често. Дори аз можех да видя разликата в очите си — бяха помъдрели.